Ричард Хюз
Лисица на тавана (29)

Глава 28

В никоя предишна война не бе имало толкова смърт — и сравнение не можеше да става.

Само в битката за Пашендел^[1] англичаните дадоха около половин милион убити. Но тази война почти не можеше да се раздели на отделни битки — убиваха се непрекъснато без някаква видима бойна цел според законите на съзнателната военна стратегия, наречена изтребление. Защото, докато двата воюващи лагера разполагаха все още с толкова много живи мъже между Алпите и Ламанша, генералите и от двете страни нямаха свобода да маневрират; а единствено тя (така мислеха те и от двете страни) даваше някаква надежда за развръзка.

Но тъй като цивилизованият западен човек беше станал прекалено плодовит, това убиване на достатъчно хора на противника, пък и собствени, с цел да се получи свобода на движение, се оказа нелека задача. Дори след около четири години, през които бяха убити или осакатени, или полудели общо четиринадесет милиона души, целта все още не бе постигната. Сякаш във всяка страна все още имаше нови момчета, възмъжали достатъчно да запълнят празнините, при което се налагаше да се създават нови празнини.

Когато започна войната, момчетата на възрастта на Огъстин бяха деца и както правят децата, те приеха света, в който се бяха родили, защото друг не познаваха; беше нормален, защото си беше нормален. Не след дълго почти не си спомняха времето преди войната и едва ли им минаваше през ум, че един ден тя може да свърши.

По-скоро разбираха, че няма голяма вероятност да живеят дълго, след като навършат деветнайсет; приеха, че това е в реда на нещата, тъй както хората приемат, че не е много вероятно да живеят повече от осемдесет години. Беше просто една от естествените разлики между момчета и момичета — момичетата като Мери например щяха да си изживеят живота, но не и техните братя. И така випуск след випуск момчета порастваха достатъчно в училище и няколко срока след това от тях оставаха… оставаха имена, прочетени веднъж на висок глас по време на църковна служба. Списъците се нижеха един след друг. Наближаваше времето нови, още по-малки момчета да отидат в кланицата; но те почти не мислеха за това, а на свой ред ставаха големи момчета и намираха място във футболните отбори на училищата.

В края на краищата само възрастните смятат, че училището е микрокосмос, подготовка за истинския живот; за повечето момчета училището е животът — само по себе си е космос; висящо във въздуха въже, по което трябва да се катериш все по-високо, за да изчезнеш в някакво и без това неразбираемо бъдеще. Така че, общо взето, изглеждаха съвсем безучастни. Но понякога смъртта на съвсем близък човек — брат или може би баща — ги караше да разбират, че да те убият, е нещо съвсем различно от това просто да потънеш в мъглявия свят на възрастните, защото от теб не остава и сянка на земята.

Когато убиха Хенри, братовчеда на Огъстин, наследника на Нютън Лантъни, за Огъстин промяната в „перспективите за бъдещето“ все още не означаваше нищо; защото същинското му бъдеще оставаше непроменено: да мине по отъпкания път, който вече бе извървял Хенри. Но гибелта на Хенри остави наистина дълбока следа — внезапно, ослепително просветление за смъртта.

По това време Огъстин беше на седемнадесет години, сержант в Офицерската школа. Този следобед с отвореното писмо на майка си в джоба той ръководеше заниманията по ръкопашен бой на малките момчета. Смръщен колкото се може по-свирепо, подаваше в отсечено стакато командите „Мушкай!“ „Вади!“ „На рамо!“, а момченцата се напъваха с тежките си пушки и щикове, пробождаха люлеещите се сламени чували, наречени „германци“, пискливо подвикваха преподаваните им неприлични думи, които, както се предполагаше, събуждаха у тях жажда за кръв.

В миг у Огъстин проблесна прозрението, по-ярко от първото прозрение на детството — осъзна, вътре в неговото „ние“ има и едно незаменимо „аз“, което е съвсем отделно. Но този път то дойде заедно с ужасяващия извод: тъкмо това „аз“ умира… „Аз ще умра…“ и в същия миг почувства как нежната плът на корема му и самите му вътрешности се свиват, отстъпвайки пред пронизващия връх на щика.

За момент лицето му посивя от страх.

Точно тогава едно хубавичко хористче, три стъпки от земята, изпищя: „Изкарай му мръсните т… през гадния врат!“. Детето се засили да ритне люлеещото се във въздуха чучело и тупна по задник в калта, а пушката падна от ръчичките му и издрънча.

По-големите момчета се разсмяха. Но Огъстин гневно ги укори за несериозността им и упражнението по ръкопашен бой продължи тържествено.

Огъстин завърши училището и беше стигнал до последния етап по своя път — подготвителния лагер за младши офицери, когато оръдията замлъкнаха.

Войната свърши. Той беше на осемнайсет. Изживя страхотен шок.

Не го бяха предупреждавали, че може би в края на краищата ще се окаже с целия живот пред себе си. И ще има да изживее може би още шейсет години вместо само шестте месеца, с който смяташе, че разполага. Мирът беше непознато и почти невъобразимо състояние. Целият привидно действителен свят, в който бе израснал и възмъжал, се стопи край него. Чак в Оксфорд започна да си изгражда основите на нов свят — и той, и цялото негово поколение.

Навярно тук се крие и ключът към загадката на това поколение: кошмарът е бил прекалено ярък! Можеше да смятат, че са го забравили, но безобидните първообрази на много от неговите най-страшни метаморфози стояха все още пред тях, заредени с неизразим ужас… Така стана и с Поли онази нощ — като се събуди след кошмара и видя безопасната фигура на истинския Огъстин да стои до вратата на спалнята, тя издаде пронизителен писък. Тъй както на сутринта, след привидно забравения кошмар, тя лежеше колкото може по-далеч от Огъстин, на самия край на дюшека, и недружелюбно мълчеше.

Оксфорд винаги е блестял със свежите си умове, но през първите следвоенни месеци там имаше по-възрастно и по-истерично общество от обикновено. Полковници и дори един-двама генерали бяха навлекли студентски тоги на посивелите си вратове; младите демобилизирани капитани нямаха чет. Но между огъстиновците, които не бяха виждали окопи, и онези, останалите, убивали в продължение на години и все пак оцелели някак, зееше невидима пропаст. Приятелствата не успяваха съвсем да прехвърлят мост през нея. Тайно и със съжаление, а и дори със завист, мъжете чувстваха, че нещо липсва на тези невидели кръв момчета, сякаш бяха евнуси; а момчетата, които дълбоко ги уважаваха и ги съжаляваха, бяха съгласни с това. По-възрастните мъже се разбираха помежду си и великодушно държаха един на друг. Знаеха, че понякога безпричинно ги облива пот и тази пот мирише на страх. Лесно се просълзяваха и момчетата се срамуваха от това, на моменти ставаха необуздани. Общо взето, трудно възприемаха знанията.

Това продължи около година, докато закоравяха, а след две години повечето ги нямаше. Младите демобилизирани капитани и некоронованите крале, като Лорънс^[2], си отидоха, местата им заеха новаците, по-млади и от Огъстин — такива като Джеръми, съвсем зелени, направо от училище. Но имаше една вяра, която споделяха всички и от двете страни на пропастта, и в Англия онези, които дойдоха след тях, продължаваха още дълго да я изповядват — тя беше част от самата структура на Огъстиновия нов свят — никога, до края на света няма да има нова война.

През дарените така неочаквано бъдещи години дори да имаше много опасности за това и за следващите поколения, поне тази опасност не съществуваше.

Всяко правителство, което някога и някъде отново дори се опиташе да заговори за война, още в следващия миг щеше да бъде извлечено за врата от Уайтхол или Вилхелмщрасе, или откъдето и да било от собствените си единодушни граждани и да бъде избесено веднага.