Метаданни
Данни
- Серия
- Съдба човешка (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fox in the Attic, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ричард Хюз
Заглавие: Лисица на тавана
Преводач: Цветан Петков
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1986
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 30.VІІІ.1986
Редактор: Иванка Савова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Художник: Текла Алексиева
Коректор: Стоянка Кръстева; Жанета Желязкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7421
История
- — Добавяне
Глава 12
През целия този ден в Мюнхен напрежението растеше — стигна до най-високата си точка. Всички знаеха, че Фон Кар (в последно време беше станал диктатор като в древния Рим) свикваше тази вечер съвещание; очакваха се съдбовни решения. Кар искаше принц Рупрехт да се върне на трона на прадедите си — може би дори независима Бавария. Съвещанието щеше да се проведе при закрити врати, но на него бяха поканили всички баварски величия плюс няколко души отвън.
И наистина напрежението беше толкова голямо, че нещо някъде щеше да се скъса — нищо чудно, че сутринта на Огъстин му се бе сторило, че младите регистратори и келнери в „Байришер Хоф“ мислят за по-важни дела от хотелските си задължения! И в гимнастическия салон нервите на всички бяха опънати, дори треньорът със смачкания нос бе така разсеян, че за малко не счупи гъвкавия гръб на Лотар с новата хватка, която му показваше.
Лотар не усещаше никакво нервно напрежение, нито пък имаше предчувствие, но бе разтърсен от внезапния властен порив на любовта си към всички тези приятели и към несравнимото им братство. Нов изблик на чувствата за малко не го накара да изгуби равновесие, както стоеше наведен в съблекалнята и си връзваше обувките.
В този миг връзката се скъса и докато я връзваше, той мислено си представи върховния образ: ГЕРМАНИЯ, таз нимфа, прикована бяла и гола към жестоката версайска скала. Нежната й плът, поругана и олигавена от задоволените и все така ненаситни сили на Антантата, но още по-жестоко тъпкана и разкъсвана (прозря той) от ноктите на гладните й тайни врагове — болшевиките, берлинското правителство, евреите… коварния Ватикан и неговата баварска сепаратистка пасмина. Но в последния момент героят от неговото юношество и сегашният му командир, храбрият млад Херман Гьоринг (несравним сред летците!) се спусна в блестяща броня да я спаси и до него вървеше Лотар.
При тази картина сърцето му преля от любов и все още под влиянието на това настроение той пусна скъпоценната си банкнота от половин лира в касата на Партията.
В това време в тълпата зад Лотар неговият другар, едрият (макар и доста тромав) Фриц, побутна младия Вили и посочи:
— Виж! — прошепна дрезгаво той. — Тоя хитър буржоазен негодник, той пък какво се опитва да направи?
Негодуващият грак на Фриц трябваше да прозвучи поверително, но се чу по-силно, отколкото му се искаше. В миг подозрителните му очички премигнаха и той се огледа тревожно над огромното си приведено рамо — защото Фриц „принадлежеше“ към работническата класа (баща му беше опитен крадец с взлом) и се боеше, че повечето от тези буржоазни мухльовци го смятат за червен. Кой знае? Тоя скапан дребен мошеник, младият Шайдеман! С чуждата си валута може вече да се е намъкнал при шефовете… и в такъв случай бедният нескопосан Фриц добре се е наредил. Виж! Дори Вили, това нищожество, вече се отдръпва от Фриц… а дали пък Вили не отбягва Лотар Шайдеман… Кое от двете?… Богородице, кое?
(Вили вероятно странеше и от двамата, защото след като имаше само своя „римски“ нос за кръщелно свидетелство, младият воин трябваше да е предпазлив и да внимава в какво се забърква.)
Но тази вечер нямаше да има много време за предпазливи дребни машинации. Защото, докато Лотар все още бленуваше за Германия, а Вили се колебаеше до кого да се нареди при проверката, съобщиха, че днес отрядът е получил специални заповеди. По двама-трима души трябваше да преминат в западния сектор на града и да се съберат в „Трите котки“ — не особено посещавана, но просторна бирария съвсем близо до Нимфенбургер щрасе, малко след „Льовенброй“. Там тяхната „стотня“ щеше да се обедини с други „стотни“ и тогава щяха да им наредят какво да правят по-нататък.
Сега нищо повече не им казаха — нито дума за съвещанието на Кар в „Бюргерброй“ отвъд реката, за което цял ден се правеха догадки, но въздухът сякаш бе зареден с електричество и те до един разбираха, че не става дума за обикновена задача. Тозчас напълно забравиха всички предпазливи дребни машинации, защото завистта и подозренията изведнъж се изпариха яко дим. Почти можеше да се чуе как „стоманените обръчи“ щракват по местата си, свързвайки всички тези пламенни младежи като добре стегнати дъги на бъчва.
Като се стъмни, всички тръгнаха — по двама и по трима, както им бе заповядано. По-големи групи можеха да привлекат внимание, а да вървят сами щеше да е неразумно, защото след стъмване за тези известни млади галахадовци не беше безопасно да минават по определени улици в околността, дори някои да бяха въоръжени, както тази вечер. Тези коварни зверове, червените, бяха натикани в нелегалност…
Затова неугледният, но верен Фриц изчака във входа своя приятел Лотар (който пипаше бързо и хладнокръвно при сбивания, както добре помнеше Фриц) и се хванаха под ръка, при което и двамата почти се уплашиха от силата на другарското чувство, породено от докосването.
Тръгнаха така, ръка за ръка, като внимаваха да вървят по средата на пътя, далеч от входове и странични улички. Всеки с ръка на бокса в джоба си, всеки претърсваше с опитно око сенките от своята страна. Дори без да поглеждат назад, бяха уверени, че верният Вили ги следва на една-две крачки и пази тила.
Но в тази мразовита вечер по улиците нямаше „червени“ — само други младежи като тях се движеха целенасочено по двойки и тройки и все повече тежки камиони ревяха, занасяха се на завоите и шумно сменяха скорости.
Обаче докато пресичаха Щиглмайерплац, нашите Лотар, Фриц и Вили на няколко пъти имаха случай да се убедят, че (като не се смятат червените) те съвсем не са единствените „патриоти“ в Мюнхен през тези дни. Имаше и други „немски братства“ — потенциално враждебни едно към друго, любещи Германия. Забелязаха как пивницата „Льовенбройкелер“ беше препълнена с мъже от „Райхкригсфлаге“, с халби в ръце и разгорещени, те ревяха като бесни… Е, тези (както посочи Вили, който проявяваше неутолимо любопитство за такива неща) след разчистването на сметките вече бяха само хора на капитан Рьом, а Рьом изглеждаше чудесен човек, та нали той даде път на нашите собствени водачи! И така по указанията на Вили тримата млади мускетари поздравиха на минаване хората на Рьом. Но сякаш в този сложен съюз, поставен под формалното ръководство на стария Лудендорф и наречен „Кампфбунд“, те бяха единствените членове, които внушаваха пълно доверие. Ами онези от Веберовия „Оберланд“, които сега стояха в „Арцбергеркелер“…?
Е (каза Вили) на тези… а може би и на поддръжниците на Росбах… донякъде може да им се има доверие, ама онези, „Викингите“ например са друго нещо. С любовта си към родината и омразата към правителството и обществения ред „Викингите“ приличаха на братството на капитан Гьоринг от гимнастическия салон — но иначе бяха прекалено правоверни католици и монархисти, за да преглътнат лесно богохулствата на един Лудендорф и един Розенберг. Ако някога се стигне до скъсване на отношенията, те ще станат хора на Кар и на принц Рупрехт.
„Викингите“ бяха „гълъбчетата“ на капитан трети ранг Ерхард. Той, разбира се, вече беше прочут — ветеран от разбойническата война, която бушува в двете балтийски провинции цели две години след „примирието“ от 1918 г., пак той бе водил морската дивизия срещу Берлин при преврата на Кап. И Росбах беше прочут — и той бе един от младите врели и кипели разбойници от балтийската касапница, който се бе укрил в Бавария, когато малодушният Берлин се отрече от необявените войни. Самотни воини патриоти от изгубените източни земи — такива като тях навсякъде и във всички времена са привличали като магнит разгневени млади мъже. Затова какъв късмет беше за него, неизвестния, непривлекателен щабен куриер, който трябваше да създава своя собствена отцепническа партия, какъв късмет беше, че най-сетне успя да противопостави на привлекателната сила на тези герои престижа на своя млад капитан Гьоринг! Защото Херман (красивият син на стария африкански губернатор) беше ас от известния по време на войната „Летящ цирк“ — ескадрилата на Рихтхофен, и сега се перчеше със своя орден „За заслуги“ (Германския кръст за храброст).
Когато се явиха в „Трите котки“ и доложиха за пристигането си, там вече беше почти пълно: имаше и по-възрастни мъже, повечето бивши войници, но всички бяха свои хора, освен една малка, доста изолирана, нежелана групичка „Викинги“ (които, изглежда, се бяха превърнали изцяло в слух и зрение).
Два часа по-късно те все още чакаха в „Трите котки“ с халби в ръце, разгорещени, ревяха като бесни, когато отвън изскърцаха спирачките на кола. В нея беше Херман Есер (Есер, младият журналист, който раздухваше скандали). Тази вечер очите му блестяха трескаво. Струпаха се около него — Есер идваше направо от „Бюргерброй“ да им съобщи новината: точно преди тридесет и пет минути се започнало! Сградата се разтресе от радостните им викове. Тогава Есер им предаде заповедта — да тръгнат в параден строй направо през сърцето на града към „Бюргерброй“. Това най-сетне бе „акция“!
Когато групата на Лотар се понесе надолу по Бринерщрасе на светлината на лампите, с развети знамена и барабанен вой, вече с пистолети в ръце, с оглушителни крясъци, от всички странични улици се изсипаха мъже, жени и деца, маршируваха с тях и зад тях и пред тях и навсякъде около тях, приветствайки необуздано „Революцията“, макар че едва ли знаеха за каква революция става дума. Дали беше католическа, монархическа или сепаристка, или… пък, кой знае каква, водена от „Кампфбунда“? Кръст или пречупен кръст? — все ще покажат пръст на Берлин, което бе еднакво привлекателно за баварците след петдесет години пруско господство.
Така преминаха тържествено по Кьонигсплац, а пред маршируващата колона едно гордо момче се премяташе презглава, презглава, презглава по целия път.
В Мюнхен тази вълнуваща нощ на осми ноември, четвъртък, беше студена, но все още нямаше сняг, а утрото на Kahrfreitag[1] беше мразовито и ветровито.