Ричард Хюз
Лисица на тавана (51)

Глава 22

На прага Лотар се закова объркано. Гьоринг го нямаше и това очевидно въобще не беше никакъв военен съвет, защото в стаята имаше само двама души и ако се съдеше по дрехите, и двамата цивилни. Обгърнат от облак гъст и ароматен тютюнев дим, пълен стар господин с надиплена пухкава гуша и почти без врат седеше отпуснато и ту отпиваше червено вино, ту дръпваше от пурата си; гледаше втрещено към Лотар, но така, сякаш погледът му е бил вторачен във вратата, преди да се отвори — с тъпи, безжизнени очи, с подпухнали клепачи. Отворената, отпусната уста под редичките му сиви мустаци беше досущ рибешка и цялото му ловно сако беше посипано с пепел от пурата. Отзад Лотар зърна обърнат гърбом безличен човечец, който си гризеше ноктите и необуздано мърдаше рамене, като че някой шегаджия му бе пуснал нещо във врата…

Чакалня! Но Лотар нямаше време за губене — трябваше незабавно да намери капитан Гьоринг и да му каже, че всичките пушки в манастира са безполезни, защото ударниците им са извадени.

Лотар отстъпи, като остави вратата открехната. Но ординарецът вече го нямаше в преддверието и той се спря, без да знае какво да прави.

„Тази нощ ще увиснем по уличните стълбове на Лудвигщрасе!“ Бе влязъл за толкова кратко, че тези театрални думи сякаш продължаваха да тегнат в спарения въздух.

— Въпреки това тръгваме — отвърна решително и с неприязън седналият.

В преддверието Лотар застина на място — позна гласа (защо не бе разпознал лицето?) — беше генерал Лудендорф. Тогава, разбира се, другият… но това съвсем не приличаше на гласа от трибуната, но положително беше…

Вътре в стаята Хитлер се обърна.

— Но ако го направим, ще ни изпозастрелят, всичко ще бъде свършено — не можем да се сражаваме с Армията. Това е краят, казвам Ви. — После, сякаш забравил с кого говори, добави замислено: — Рупрехт може би ще се намеси, ако се обърнем към него.

Защото с импровизирания им преврат вече беше свършено. Измамен от „доказателствата за най-добра воля“ — тези безполезни пушки, Хитлер бе пуснал Кар; тогава всемогъщият триумвират — Кар, Лосов и Зайсер — се бе обърнал срещу него. Принц Рупрехт, разбира се, бе отказал недвусмислено да се хване на Хитлеровата въдица, след като голямата сянка на Лудендорф падаше върху водата и това бе накарало Кар да се реши. На практика Лосов бе арестуван от собствения си комендант на града, докато не даде ясно да се разбере, че се подчинява на Берлин. Зайсер покорно се бе преклонил пред волята на полицията, която командваше. И сега Кампфбундът трябваше да бъде смазан със сила, ако не се предадеше.

Цяла нощ правителствените подкрепления се стичаха в Мюнхен и „Викингите“ вече бяха минали на тяхна страна. Доколкото се знаеше, нацистите държаха кметството, докато Рьом бе завзел Министерството на войната и сега не можеше да излезе оттам, но всички останали държавни сгради оставаха в ръцете на триумвирите. Те държаха железниците, телефоните, радиостанцията; нещо повече, никой от нацисткия лагер не бе и помислил да завземе тези жизненоважни обекти — едва ли някога бе имало такъв наивно подготвен псевдопреврат.

Съобщаваха, че на Одеонсплац струпвали войска с оръдия…

Лотар отново надзърна, без да го видят. Генералът все още седеше на стола си тежко като каменна статуя на кон и очите му оставаха втренчени както преди, но сега бе забил поглед в килима току до вратата.

Генерал Ерих Лудендорф беше само петдесет и осем годишен, съвсем не бе „стар господин“, какъвто се видя на Лотар, и все пак мозъкът, както и мускулите му вече започваха да стават трудноподвижни. Напоследък предубежденията не се разклащаха лесно и ако някой се опиташе да ги отхвърли, на мястото им зейваше дупка; Лудендорф можеше да понесе измяната на Кар — човекът беше цивилен и макар да бе протестант, кардиналът го държеше в ръцете си, а как да очакваш порядъчност от… от кардинали, но свят, в който един Лосов, главнокомандващият баварската армия можеше да престъпи „думата си на германски офицер“, беше нещо ново за Лудендорф!

За стария върховен военачалник с предишния ред бе свършено и той го разбираше, но подпухналите му черти оставаха съвсем безизразни, сякаш меките им повърхности нямаха органична връзка с нервите, мускулите, костите и мозъка под тях, сега седеше вгледан без видима изненада във влажните следи от стъпки по килима — следите от два боси крака там, където неотдавна бе стоял германски генерал в параден шинел.

— Ъ? Тръгваме — повтори Лудендорф. Гласът му остана твърд като стомана и тези думи несъмнено прозвучаха като команда.

Но като каза „Тръгваме!“ Лудендорф (както обясни след това) нямаше предвид думата във военния й смисъл. Нито един военен не би се опитал да завземе Мюнхен или дори да освободи обсадения в сградата на Военното министерство Рьом по предложения от Лудендорф начин — потегляйки с три хиляди души през тесните улици на Стария град, като колона от ученички по шестнайсет в редица. Но един хитър (и отчаян) политик би го направил.

Един военен би минал по моста Макс-Йозеф, поело през Английската градина — във фланг, или пък нещо подобно, но каква полза? Този Хитлер (мислеше си Лудендорф) е прав — не можем да се сражаваме с армията. Но да предположим, че вместо това с цялата си привидна самоувереност и доверие, като умилкващи се кутрета всички заедно замаршируваме кротко право срещу армейските щикове… ще стрелят ли германски войници срещу мирни братя германци? И щом установят контакт, щом офицерите видят стария си върховен главнокомандващ Лудендорф и трябва да направят своя избор, ще се подчинят ли на отвратителния Лосов, който се пребоядиса два пъти за една нощ? Само преди час по улиците все още бяха накачени плакати, на които името на Лосов бе свързано с нашето…

— Щом армията започне да ми се подчинява отново… пътят за Берлин е открит!

Лотар беше толкова объркан, че стоеше отвън онемял и от него капеше вода върху балите с банкноти, които изпълваха наполовина преддверието; почти не забеляза капитан Гьоринг, който внезапно премина с широка крачка покрай него и влезе в стаята.

Гьоринг се заслуша в плана на Лудендорф, но после очите му срещнаха очите на Хитлер. Те двамата далеч по-малко разчитаха на обаянието на бившия „върховен главнокомандващ“ от самия него. Славата на Лудендорф клонеше към залез — не разбираше ли тоя старец колко е западнал през последните години? Това бягство в Швеция през осемнайсета, пък и всичките му лудории по-късно…

Вместо това Гьоринг предложи да отстъпят в Розенхайм, за да „съберат“ сили, както побърза да добави. Но Лудендорф вторачи смразяващ поглед в „най-храбрия от храбрите“; Розенхайм беше прекалено удобно място за преминаване на австрийската граница! Хитлер също впери сините си очи в Гьоринг, а причините запази за себе си — бягството в родната му Австрия никак не го привличаше.

Гьоринг сведе очи и не настоя повече. Но предложението му все пак наклони везните в съзнанието на Хитлер, защото всяка друга алтернатива беше за предпочитане пред Розенхайм и в края на краищата той се върна към плана на Лудендорф. „Обаянието“ на самия Хитлер беше нещо ново и ако изкараше навън поне толкова хора, колкото снощната ликуваща тълпа, щяха да вървят зад това прикритие от жени и деца и никой нямаше да посмее да стреля срещу тях!

Преврат, извършен с помощта на народните възторзи? Може би това бе отчаяна надежда? Но тя поне означаваше, че Хитлер ще се придържа към единственото средство, което добре владееше — да прави митинги.

Лотар се отдалечи зашеметен, без да разбира дали е луд, или нормален, буден или сънува. Гьоринг… носеше вест за капитан Гьоринг, нещо за някакви пушки.