Ричард Хюз
Лисица на тавана (63)

Глава 7

Огъстин беше опитен ловец на диви патици и обувките му имаха дебела подметка от суров каучук. Вратата, през която бе влязла Мици, все още стоеше отворена и той се промъкна вътре, като внимаваше да не вдига шум.

Намери се в помещение, чиито стени бяха заети от пода до тавана с достолепни стари шкафове от боядисан бор — нещо като съблекалня на футболен клуб от осемнайсети век, помисли си той (ако в осемнайсети век е имало футболни клубове), но в тази съблекалня се долавяше слаба миризма на черква, забеляза и стара, необикновено груба олеография (кървящо сърце — отвратително нагледно показало за хирурзи) на единственото празно място на стената. Но Мици я нямаше там, затова все така крадешком той се вмъкна през още една отворена врата; намери се в някакво помещение, както веднага разбра сигурно беше параклис — и потресен се закова на място.

Защото в малкия семеен параклис на Лориенбург видя сладникавия барок в цялото му великолепие. Огъстин беше свикнал с англосаксонския почтителен сумрак, докато тук всичко беше светлина, цветове и разкошни дипли. Имаше разточително красиви гипсови фигури, рисуван trompe-lʼoeil, дяволити ангелчета, потопени в сребриста сапунена пяна младенци и златни лъчи… Огъстин беше чувал за барока като последна дума на упадъчното изкуство и лошия вкус, но такова възмутително нещо беше немислимо за някое светско… а тук беше свято място! Дори един убеден атеист като него не можеше да не бъде шокиран.

Но скоро осъзна, че това би трябвало да го успокои. Досега отбягваше да си задава въпроса дали Мици наистина е вярваща християнка, но дори и да се смяташе за такава, религия, която се изповядва в подобно място, сигурно беше повърхностна — под вещото му ръководство тя лесно щеше да се освободи от нея. Но дали щеше да има нужда от него? Положително чудовищността на онова, което току-що се беше случило с Мици, би трябвало да й е внушило много по-убедително от всякакви думи, че Вселената е безчувствена. Мици сигурно разбираше, че на небето и на земята никой не я обича — освен него, Огъстин.

Но в такъв случай защо бе дошла тук? И къде беше Мици? Защото не беше я открил все още?

Докато я търсеше, Огъстин надзърна предпазливо в тъмната изповедалня, после отиде на пръсти при олтара. Но скоро очите му се измориха, защото макар общото впечатление от това отвратително място да беше съвсем отблъскващо, все пак имаше подробности, които привличаха погледа, така че не можеше да се откъсне от тях. Дори хаосът от крещящи цветове и блясъкът над олтара започна да придобива форма и значение, след като го разгледа — очевидно представляваше огромен буреносен облак с божествени лъчи над него, а сетне внезапно Огъстин забеляза, че от всяко ъгълче и пролука на огромния облак, надигнал се към божията светлина, надзъртаха ангелски главици; те бяха посвоему хубавички и очевидно до една представляваха портрети — сигурно в някоя отдавнашна година всяко дете от селото поотделно е било рисувано — цяло поколение деца от село Лориенбург. Някоя неделя преди векове всички тези свежи детски личица горе са били отражение на младите лица, приведени пред олтара за първо причастие, всяко рисувано лице е имало свое живо съответствие. Но докато с времето лицата долу са ставали стари, груби, разочаровани и хората са измрели преди много поколения — тези горе са останали през вековете вечно пеещи, безсмъртни, завинаги деца.

Все портрети, и всички пееха — докато погледът се местеше нагоре от едни отворени уста до други, стори му се просто невероятно, че не чува пеене, докато зрението изпълни закъснелия слух с въображаеми, сладки звуци…

Gloria in excelsis Deou!^[1]

— в чиста ангелска треперлива хармония древният свещен напев се носеше във въздуха и внезапно разтърсен, Огъстин съзна, че чува песента.

Косите му настръхнаха, но миг по-късно се сети, че това е Мици — само Мици и ехото, което събуждаше нейната песен. За момент се ядоса, както Франц се бе разярил снощи, когато джафкането й го заблуди. Какво си мислеше, че прави глупачката, като пееше сама в тази празна ужасяваща божия бонбониера.

Къде се бе дянала? Обърна се и втренчи гневен поглед в кораба на църквата.

Най-сетне я откри, свита в далечния ъгъл — пред нея имаше нещо, което той през цялото време подсъзнателно бе забелязвал, защото макар да бе скрито отчасти зад величествен балдахин, то все пак изпъкваше не намясто сред цялата тази буря от цветове, защото бе от резбовано тъмно, нелакирано дърво — явно беше много по-старо от всичко друго наоколо, и изпълнено в различен, по-благороден стил. Беше Свалянето на Исус от кръста — голяма, по-голяма от човешки ръст дърворезба от тринайсети век, и там, наполовина скрита в подножието й, Мици стоеше на колене.

Тъничкият, но кристалночист глас довърши възторжената молитва на латински и млъкна. Мици безмълвно се молеше, коленичила неподвижно и сякаш не дишаше, а голямата черна, вързана на възел панделка почти се беше смъкнала от русата й плитка. Той копнееше да я върже отново… о, колко я обичаше и как бяха далечни като два полюса!

Мици несъмнено се молеше за чудо, на това парче дърво! Не беше ли тя просто наранено дете, вкопчило се като удавник без всякаква надежда в мечето си? В такъв случай не беше ли… Не беше ли по-добре, поне за известно време да й остави религиозните илюзии, ако те й бяха утеха?

В никакъв случай! Не бива да вярваме в лъжи, а нима „Господ“ не е най-голямата, сътворена от човешкия род лъжа?

Сега Огъстин се радваше много, че се е поддал на прежния порив да наблюдава отдалече — с чувството на божествен закрилник, който бди над любимата по време на тайнственото й, самотно излизане!

Но косите на Мици… Пръстите на Огъстин копнееха да я докоснат, тъй както спеченият от жажда език копнее за вода и изведнъж той не можеше да мисли за нищо друго. Приклекнал, запълзя тихичко, като не смееше да диша. Нежно вдигна ръка и най-сетне лекичко, едва-едва докосна крайчеца на косата й, сякаш докосваше крилете на пеперуда.

Но незабавно отдръпна пръсти, защото дори при този лек допир така се задъха, че просто нямаше как да не го чуе!