Ричард Хюз
Лисица на тавана (23)

Глава 22

Тази есен студът дойде рано на континента; през следващите няколко дни пресече Канала и подкара пред себе си късната мека и влажна есен на Дорсет.

В Мелтън Мери мислеше само за трагедията; блъскаше си ума как най-добре да помогне на Нели, скрита зад бариерата, наречена госпожа Уинтър, но студът дойде и мозъкът й сякаш престана да работи. Разбира се, в Дорсет никога не ставаше толкова студено, колкото в Средна Европа, но в Мелтън ги нямаше онези огромни печки, на които се бе смяла някога в замъка Лориенбург, нито двойните прозорци, още по-малко централно отопление; английските къщи не бяха станали по-топли отпреди войната; въпреки това, сякаш напук, жените престанаха да носят вълнено на голо, гащи до глезените и дълги дебели фусти. Затова в просторния Мелтън, където постоянно ставаше течение, Мери винаги трудно мислеше зиме; кръвта й непрекъснато се бореше със студа в крайниците, оставяйки ужасно оскъдни дажби за мозъка. Така че зимно време Мери обмисляше всичко във ваната, където мозъкът й откликваше на горещата вода като костенурка на слънце; оставяше по-сложните проблеми на деня на ваната, която вземаше винаги, преди да се облече за вечеря; точно по време на вечерната баня й хрумна блестящата мисъл за „Ермитажа“ — там можеха да живеят и Нели, и бебето, и болният й съпруг.

Тази сутрин госпожа Уинтър й каза, че докторите щели да изпишат Гуилъм. Когато предложи да им помогне, в очите на Мери се четеше молба, защото бе дълбоко развълнувана и копнееше да й се даде възможност да помогне. Положително Нели беше в страшно затруднение — естествено „все още“ не можеше и въпрос да става Гуилъм да работи (това „все още“ не можеше да измами никого, освен самия Гуилъм!); при наличието на съпруг, за когото да се грижи, и на малко дете Нели нямаше как да тръгне на работа, дори и да успееше да си намери сега, когато имаше милиони безработни…

Но госпожа Уинтър поклати глава. И дума да не става за пари — през целия си живот на домашна прислужница бе спестила близо триста лири и те би трябвало да стигнат поне за краткото време, което оставаше на Гуилъм да живее; нейно право бе да помогне на сестра си. И все пак госпожа Уинтър изпитваше голямо съжаление към господарката си, защото госпожа Уодъми изглеждаше така натъжена, че я държат настрана.

Нещо повече, имаше един вид подкрепа, която положително биха могли да приемат, без да се нарушава благоприличието. За да се „съвземе“ Гуилъм, трябваше да живеят извън града; някъде високо, може би сред варовиковите възвишения…

Лицето на Мери светна при мисълта за „варовиковите възвишения“ — реши да говори незабавно с Господаря. Но когато отвори дума за това, Гилбърт я изненада — направо я нахока, задето е допуснала, че може да даде къща на тези хора! В крайна сметка тя не посмя да му признае, че всъщност е обещала на госпожа Уинтър.

Сега, докато Мери се излежаваше в горещата вода, мислейки за „Ермитажа“ като решение на въпроса, Гилбърт вече си слагаше вечерната вратовръзка и също мислеше. Кратката партия скуош със сина на доктора би трябвало да го изпълни с чиста наслада, което е главната награда за физическото усилие, ако си на тридесет и живееш заседнал живот, но сутрешната разправия с Мери не му даваше мира.

Наистина много трагичен случай… да, но ставаше въпрос за Принципа. И все пак се съмняваше дали Мери бе схванала напълно колко е бил прав да откаже, и съмнението го глождеше, защото я обичаше. Въпросът бе там, че тези хора са чужди. Беше се опитал да обясни на Мери, че на първо място е задължен на своите хора; къщите бяха малко и в момента новият му дърводелец трябваше да живее на квартира, докато се освободи нещо за него. Но на Мери това сякаш не й направи впечатление (образът на умиращия Гуилъм не напускаше съзнанието й). Тя настояваше, че дърводелецът бил ерген и бил удобно настанен у Тъкетс. Не можел ли да почака?

Нямаше ли да разбере Мери, че е неморално да дава на чужди хора къща, която принадлежи на Мелтън, и то през главата на хората, работещи в Мелтън? Ако човек не сложи някъде граница (убеждаваше я Гилбърт), скоро престава да изпълнява дълга си към собствените си хора, хората, на които е длъжен. Дългът към човечеството като цяло не се изразява в личните отношения с този или онзи човек; това е колективен дълг, изпълняван преди всичко чрез служба на либерализма — а не чрез случайни дребни прояви на милосърдие, които са капка в морето. Та нали никой не очаква от него да се втурне към Турция, за да спаси един или двама арменци от клане? Но другия месец той положително ще отдели време да говори на протестното събрание против зверствата в Армения; по същия начин правилно ще реагира на чуждата беда, ако се бори за подобряването на Социалното осигуряване, за повече жилища за бедните, а не да се опита да скрие под крилото си точно тези бедни…

Докато си връзваше връзката, слабото му лице, което го гледаше от огледалото, би трябвало да му вдъхне увереност — с волевата си брадичка и винаги недоволните сиви очи то явно беше лицето на Мъж с принципи. Но дали Мери бе наистина Жена с принципи? Там беше бедата. Уви, тя се поддаваше прекалено лесно на неразумни инстинкти! Имаше моменти напоследък, когато можеше да се долови у нея отвращение към всякакво априорно мислене, колкото и ясно да бе изложено то.

Гилбърт обичаше Мери, но дали не се страхуваше мъничко от нея, когато работата опираше до някой етичен въпрос?

На вечеря той беше мълчалив и неспокоен, но не заради Нели, нито заради бедните, не, ставаше дума за нещо жизненоважно. Защото като излизаше от тоалетната си стая, го повикаха на телефона и онова, което чу, го смути. Човекът, който му се обади, познаваше някого си, много близък на Л. Дж. (сега бил заедно с него на обиколка в Америка). В чужбина вдигали много шум за това, че напоследък Дребосъка имал склонност да съчинява без чужда помощ свои собствени икономически идейки, и както бил казал онзи — на него не можело да се разчита дори за Свободната търговия. В такъв случай лисицата се бе намъкнала в либералния кокошарник.

С две думи казано, в момента либерализмът имаше пред себе си далеч по-неотложни проблеми от разни изклани арменци и бедни… преди всичко трябваше да преодолеят съществуващото разцепление в партията или да го използват разумно, а Гилбърт беше затънал до гуша в тези неща.

Затова на вечеря той отначало не можа да разбере думите на Мери за „Ермитажа“, първо мислите му се насочиха към Петербург, а после към избата с вината.

— Не, горе на възвишенията! В ловния район. Там е подходящо за сестрата на госпожа Уинтър.

Там ли? Да живее там? Ама че… но в края на краищата защо не? Съвсем сигурно е, че друг не би отишъл.

Самотният „Ермитаж“ беше малко романтично увлечение в готическия стил на осемнайсети век — прищявка на архитект, построена от възможно най-едрите и груби кремъци, които са могли да намерят, замислена да изглежда като зъберисти останки от разрушен манастир (най-големият прозорец беше висок и тесен, останалите наподобяваха по-скоро бойници). Бяха я строили като отшелническа обител; всъщност първоначално убедили един „професионален“ отшелник да живее там срещу добро заплащане, да стене и добросъвестно да се блъска в гърдите, когато доведат посетители. Но отшелниците вече не бяха на мода, „Ермитажа“ стоеше повечето време празен — бе твърде отдалечен, а и прекалено неудобен… дори кладенецът му беше повече от трийсет метра дълбок и от него много трудно се вадеше вода.

Гилбърт беше на мнение, че, естетически погледнато, такава очевидна имитация заслужава само динамит. И все пак тя си стоеше още цяла; поне щеше да е сигурен, че жената няма да се закотви там! Освен това, ако се съгласеше, Мери щеше да престане…

„Мери ще престане да прави какво? Да му мърмори“, беше ужасната мисъл, която прогони, преди да е успяла напълно да се оформи в съзнанието му. (Веднъж Джеръми бе казал заядливо, че Гилбърт не знае как да се държи неискрено: „Той вярва на всяка своя дума, щом е излязла от устата му!“. Ето защо Гилбърт много внимаваше кои свои мисли превръща в думи, дори те да се оформяха само в дълбочината на собственото му съзнание.)

— Ами разбира се, това е идея, мила! — отвърна той. — Но сега, ако ме извиниш…

Имаше да мисли за много неща. Независимо дали бе вярно това, което приказваха за Л. Дж. и Свободната търговия, торите скоро щяха да чуят слуха… И тогава какво?

Мери никога не беше влизала в „Ермитажа“, виждала го беше само отдалеч. Но мястото, макар и откъснато, изглежда, бе точно онова, което търсеше; в свободните си следобеди госпожа Уинтър лесно би могла да ходи там с велосипед. Мери така се зарадва, че й каза още същата вечер.

Госпожа Уинтър остана много доволна. И тя не беше виждала къщата, но колко хубаво щеше да е най-сетне Нели да живее наблизо и да може да споделя нейната скръб!