Ричард Хюз
Лисица на тавана (50)

Глава 21

През цялото време, докато бяха у Щойкелови, в атмосферата се долавяше нещо крехко и безсърдечно (или поне така се струваше на Огъстин, а дори и на Франц, както си спомниха после) — разговорите бяха мъничко по-шумни от необходимото, мненията по-смущаващи; тези хора явно преиграваха и се перчеха. Защото всъщност всички те по свой начин бяха облагодетелствани от Голямата инфлация. Затова (с държанието си) напомняха кънкьори, осъзнали прекалено късно, че са излезли много далеч по време на размразяването на леда и единствената им отчаяна надежда е в скоростта. Ледът вдига пара на слънцето и връщане назад няма. Чуват отчаяни викове зад себе си, но привеждат глави, запушват уши, махат с ръце и напрягат крака още по-отчаяно в усилията си да се пързалят все по-бързо по размекнатия лед, който се пропуква и пропада.

На всичко са готови, само да не се „замесват“ в тази история, докато Лотар и другите като него търсеха да се „замесят“, сякаш това само по себе си бе някакво спасение.

Франц почувства, че повече не иска да вижда Щойкелови — с такива вече нямаше да има нищо общо.

Върнаха се в Лориенбург след смрачаване, точно когато изгряваше новата луна.

Естествено едва след като премина първоначалната уплаха от Мициното нещастие и останаха сами късно вечерта, Франц разказа на баща си и чичо си историята за Бирения преврат.

— Каква глупост! — рече Валтер. — Почти не е за вярване.

— Значи нашата „Бяла врана“ най-сетне успя да си навре човката в голямата политика — продума Ото. — Така значи?

— Ти веднъж каза, че през войната е служил при теб. Що за птица беше като войник? — попита Франц.

— Като ефрейтор — поправи го Ото малко педантично. — Беше полкови куриер, което означава една нашивка… — после помисли добросъвестно по въпроса. — Струва ми се, че си вършеше работата, но според военновременните изисквания; естествено не беше замесен от онова тесто, от което стават добри кадрови сержанти. — Ото присви мрачно устни.

— За какво говорите? — попита разсеяно Валтер.

— След войната — продължи Ото — му намериха работа в разузнаването на Рьом като политически провокатор; да си го кажем направо: шпионираше старите си другари за пари. Така започна, а сега се пише за нещо като политик — из бирариите и по уличните ъгли — заедно със своите приятели побойници. Но, разбира се, Рьом все още дърпа конците.

— О, онзи човек на Рьом ли? Да, виждал съм името му по плакати — забеляза Валтер.

— А в полка как беше? — настоя Франц.

— Не бих могъл да ти кажа много нещо — отвърна малко надменно Ото. — Правеше каквото му заповядваха. Той… не беше страхливец, това зная. — Замълча за момент, а после продължи без особено желание. — Никога не съм го обичал. Никак не беше популярен и сред личния състав — такъв един мълчалив, мрачен тип. Никакви нормални интереси, не го биваше и за това заедно с останалите да пороптае както трябва! Затова го наричахме „бялата врана“; каквото и да ставаше с участието на всички, ефрейтор Хитлер стоеше настрана.

— И твоят капитан Рьом не ми харесва много, ако съдим по онова, което съм слушал за него — рече Валтер.

— Способен човек. Чудесен организатор! Безценен е за армията. Но сумтенето му е главната причина да не го обичат, макар и да няма вина — през войната му разбиха носа. Затова изглежда малко сприхав и го съзнава. Но не го наричай „мой“ капитан Рьом. — Не беше в нашия полк. За известно време при нас дойде младият му приятел Хес. — Внезапно Ото направи гримаса. — Честно казано, голяма сбирщина бяхме в полка!

Никой нищо не каза: и двамата знаеха, че това си беше чиста донкихотовщина от страна на Ото — да отиде в пехотата през войната.

В последвалата пауза мисълта на Ото сякаш се върна към неговата „бяла врана“, защото промърмори внезапно „малоумен, недоразвит, долен завързак“, с изненадваща за офицер разпаленост, като се има предвид, че Хитлер винаги бе принадлежал към нисшите чинове. Франц го изгледа с любопитство. Явно между тях бе имало някакъв конфликт.

Междувременно телефонът все звънеше. С Мюнхен още „нямаше връзка“, но през целия ден слуховете идваха един през друг: слухове, че „революцията“ потегля към Берлин, слухове, че „революцията“ се е провалила и Лудендорф и Хитлер са мъртви. Разбира се, доктор Райнхолд бе тръгнал от Мюнхен за Рьотинген преди разсъмване и не знаеше нищо повече от останалите за случилото се след сцената в бирарията.

Лотар беше там, в Мюнхен, но вълнението му през тази съдбовна нощ дотолкова нарасна, че по-късно в собствените му спомени от това време имаше необясними празнини. Една сцена следваше друга, но като че ли въобще не можеше да се сети какво е било между тях, как точно едно е довело до друго.

Години по-късно Лотар все още помнеше ясно растящото въодушевление и ритмичните, опияняващи звуци на нацисткия поход по Бринерщрасе, набъбващата като лавина тълпа… нелепото хлапе, което се премяташе презглава… лъхащата на карболов сапун жена, която изскочи от тълпата и го целуна… онази другата жена, която вървеше до него и непрекъснато му навираше разпятие под носа като осъден на смърт престъпник, поведен към ешафода.

Но нали цялата колона бе тръгнала през моста Лудвиг към „Бюргербройкелер“ (където „правеха“ революцията)? Как стана така, че в следващата сцена, която помнеше, беше на съвсем друго място и съвсем сам?

Сцена втора.

Беше тъмно. Лотар се намираше в някакво затворено помещение; тъмнината се нарушаваше само от мътната светлина на димящите факли, носени от забързани монаси с качулки. Сега Лотар не държеше пушка, май по-скоро беше търнокоп. Нямаше ги Фриц и Вили — никой от приятелите му не беше с него, а само една от качулатите фигури без лица пристъпваше безшумно отпред, водеше го и го караше да бърза. Тук бе по-топло в сравнение с мразовития нощен въздух навън, но бе задушно и спарено — с някакъв топъл мирис на пръст и мазе. Димът от факлата на водача му го караше да кашля и кашлицата отекваше — имаше сводове, усещаше се влажна миризма на плесен, на кости… тук имаше гробници, бяха дълбоко под земята, това сигурно бяха катакомби… стъпваха в плътния пухено мек прах, който заглушаваше звука — сигурно бе прах от изтлели кости.

Малката група нацисти, към която се приближиха, се състоеше преди всичко от по-възрастни мъже — Лотар никого не познаваше. От друг отряд бяха. Работеха на светлината на факлите, на смени от по шест души, защото повече хора не можеха да въртят кирките и лопатите едновременно, а и застоялият подземен въздух беше така наситен с прах, че бързо се изморяваха.

Дебелата зидария, в която прокопаваха дупка сякаш нямаше край. Лотар просто не можеше да повярва, че това е само зазидан вход на склад — кой би запушил вход с повече от четири стъпки зидария? Когато обаче най-сетне я пробиха, всичко стана ясно — защото онова, през което влязоха, не беше черковна врата. Причината, добре потулена, нещо повече, потулена така, че и звук да не достигне до казармите отгоре, бяха осем хиляди пушки — всичките на тяхно разположение — укрити от Съюзническата комисия по разоръжаването!

„Сам Фон Кар подписа заповедите, тая стара лисица!“ „Ами, не може да бъде!“ „Да, наистина! Нашият офицер трябваше да ги покаже на игумена“… „Но сигурно е пазел този таен склад за роялистки цели и без съмнение наивните монаси сега смятат, че пушките отиват за такова нещо!“ „Но Кар се присъедини към нас заедно с Лосов и Зайсер, нали?“ „Да-а-а… или поне така каза хер Есен — толкова коварен тип е, този доктор Кар…“ „Старата му лисица! Но най-сетне падна в капана.“

Осем хиляди пушки, добре смазани, грижливо подредени — каква гледка за зажаднели за оръжие очи! Приятелски настроени оберландери дойдоха на помощ и образуваха жива верига, подаваха си пушките от ръка на ръка през тунелите, нагоре по осветените от факли стълби — по целия дълъг път в тези тъмни и смълчани свети места, после навън, където камионите на Гьоринг без отличителни знаци чакаха на улицата…

Това продължи часове.

Сцена трета.

Лотар, мокър до кости, беше загубил ботушите си. Ранна утрин. Тресеше се от студ и едва говореше.

Сигурно бе преплувал реката, макар така и да не се сещаше как се е стигнало до това — вероятно мостовете са били затворени или пък е смятал така… или пък някой го бе хвърлил в реката.

Но трябваше да намери капитан Гьоринг и да му каже…

В градината близо до „Бюргербройкелер“ бяха разположени хората с кафяви униформи, но бе адски студено и никой не беше спал. Докато Лотар си проправяше път между тях, най-сетне се пукна зората, тиха и сива с по някоя и друга самотно прелитаща снежинка. В коридора на ресторанта се бе свил цял цивилен духов оркестър, от онези, които хората наемат по празници — току-що дошли музикантите стояха все още с връхните си палта, а инструментите им бяха в калъфите. Спореха, изглеждаха гладни и упорити и носовете им течаха. Подкараха ги насила в залата, в която се бе провело събранието, а сега я изпълваха кафяви униформи, насядали сред изпочупените мебели, но оркестрантите все настояваха да получат закуска, преди да започнат да свирят и при самата дума закуска слюнчените жлези на Лотар така силно се свиха, че почувства остра болка, както при зъбобол.

После някой се съжали над треперещия Лотар и го избута в съблекалнята, като му каза да облече каквото пожелае. Помещението все още бе отрупано с цилиндри, кожи, наметки, шинели и парадни шпаги, останали от предишната вечер…

— Не са имали време да мислят за тях — каза някой язвително. — Каймакът на Бавария, а като рекохме: „Беж!“, мигом се разбягаха като зайци. Избери си каквото искаш, приятелю.

Говореше шкембест, нисък мъж с кафява униформа, с благо, весело лице. Той бе атеист, държеше будка и нямаше страх от Господа и от хората, и сега беше по-пиян, отколкото изглеждаше. С удоволствие зави Лотар с подплатен с кожа шинел, на който имаше пагони на армейски генерал. Ако беше забелязал пагоните, Лотар като добър германец щеше да се превърне на въглен — като Херкулес с наметката, намазана с кръвта на Нес, но сега новият му приятел го наливаше с голяма чаша ерзац кафе и той не видя нищо. Трябваше да намери капитан Гьоринг, и то незабавно, за тези пушки… Но сякаш никой не знаеше дали Гьоринг е в сградата. Някой каза, че един от водачите току-що се е върнал от разузнаване в града — всички били в стаята горе… Хитлер, генерал Лудендорф…

Затова Лотар, който най-сетне се бе постоплил, тръгна нагоре и никой не го спря. Огромният шинел беше толкова дълъг, че скриваше почти напълно обутите само с чорапи крака, но дрехите отдолу бяха все така мокри и оставяше следи навсякъде по килимите. Трябваше да намери капитан Гьоринг…

В полумрака на един от горните коридори срещна забързан ординарец и властно го спря:

— Къде са те? Трябва да докладвам!

— Оттук, Ваше превъзходителство — ординарецът отдаде чест (но Лотар бе прекалено погълнат от мислите си, за да забележи това, защото онези пушки вече може би бяха бог знае в чии доверчиви ръце). Тогава ординарецът го преведе през малко преддверие, където пианото и пюпитрите бяха избутани на една страна, за да направят място за куп пакети, и отвори една врата.

— … увиснем по уличните стълбове на Лудвигщрасе — възкликна някой с пресеклив, нервен глас.