Ричард Хюз
Лисица на тавана (45)

Глава 16

Късно сутринта до Лориенбург стигнаха повече подробности за онова, което се беше случило предишната нощ в Мюнхен. Но щом разказите започнаха да съдържат и частица истина, те зазвучаха съвсем невероятно. Защото се намеси и името на генерал Лудендорф, а какво общо имаше той с Рупрехт.

Легендарният Лудендорф! През втората половина на последната война той беше върховен повелител на германското царство, простиращо се от Северно море до Персийския залив. След краха през 1918 г. той предвидливо бе отишъл за известно време в Швеция (като бе оставил Хинденбург сам да изтегли назад победените армии), но напоследък се появи отново и се укри в една вила близо до Мюнхен, в Лудвигсхьое, където (както се говореше) се занимавал с древни езически обреди и събирал доста странна компания от заговорници; дразнели от време на време йезуитите и оскърбявали Бавария, където той живееше. Но сега според слуховете великият Feldherr^[1] нарушил своето усамотение, появявайки се отново като Ахил от шатрата си и свързал съдбата си с Рупрехт — за да прерасне реставрацията на Бавария в „национална“ революция.

Рупрехт (според слуховете) щял да стане не само баварски крал, но и немски кайзер, а Лудендорф и Рупрехт щели да тръгнат към Берлин рамо до рамо! Ото и Валтер се спогледаха с невярващи очи. Как биха могли такива заклети врагове да обединят силите си? Можеше ли да се допусне, че Негово католическо величество ще започне управлението си, като поддържа дискредитирания Лудендорф — този върл антихрист, безсрамен прусак, освен това и парвеню, сред чиито прадеди едва ли имаше и един благородник? Недопустимо беше Рупрехт да приеме имперската корона от ръцете на Лудендорф. Но името на Лудендорф продължаваше да се споменава дори когато разказите станаха по-обстоятелствени. Започнаха да се появяват и по-незначителни имена — полковник Крибел (ръководителят на Лудендорфовия „Кампфбунд“) и майор Рьом, от щаба на Фон Еп и дори някакъв ненадминат демагог джобен формат от групата на Рьом, който (както си личеше) също бе свързан по някакъв начин с „Кампфбунда“ — всички те били замесени. Изглежда, нямаше никакво съмнение, че Лудендорф Рупрехт ставаше все по-мъглява и по-мъглява. Всъщност дали въобще Рупрехт беше в Мюнхен? А къде се намираше кардиналът?

Най-сетне някой каза, че след парада в чест на загиналите предишната неделя принц Рупрехт с положителност не бе напускал замъка си в Берхтесгаден. В такъв случай бяха ли го направили поне крал на Бавария? Щом възникнаха съмнения по този повод, друг заяви категорично, че в близките дни не се предвиждало да се пристъпи към реставрация.

Тези противоположни слухове също бързо се разпространяваха. Долу в селото човекът, който биеше лудешки камбаните, сякаш се измори и спря. Горе в замъка Валтер прибра остатъка от сливовата си в бюфета и го заключи. Изглежда, имаше основателни съмнения дали изобщо нещо се е случило и дали ще се случи. Поне събитие, което си заслужава да се празнува — Валтер нямаше никакво желание да чества лудориите на Лудендорф. Щеше да запази ракията си за понеделник… ако Рупрехт наистина щеше да става крал в понеделник (още от самото начало идеята за Рупрехт — „кайзер на Германия“ — бе отхвърлена).

Всичко това остана съвсем незабелязано за Огъстин — съзнанието му беше прекалено погълнато от Мици. Защото Огъстин, разбира се, се влюби. Както добре скроената тънка ръкавица прилепва така плътно, че човек не би могъл да мушне в нея и трамваен билет, така мембраната на Огъстиновото съзнание беше точно оформена и опъната до крайност, за да задържи несравнимия образ на Мици и нищо друго — усещаше, че е опъната до скъсване и вътре просто нямаше как да се намери и един косъм място за нещо друго.

Сега, винаги когато минаваше през някоя стая, Огъстин се движеше като по ориентир. Искам да кажа, като мореплавател, който пътува покрай брега и взема за ориентир някаква точка и вместо да гледа право напред, се ориентира само по нея — някой вдаден навътре полуостров или маяк върху скалите — и тази пътеводна звезда изпълва съзнанието му, вижда само нея, непрекъснато отчита променящото се разстояние според нея. По този начин се движеше Огъстин във всяка стая, където се намираше и Мици. Дори и когато беше с гръб към нея, с кожата си усещаше къде е тя — тъй тялото чувства през дрехите от коя посока идват слънчевите лъчи.

Огъстин беше вече на двадесет и три години, но никога не се бе влюбвал така! С положителност не… освен в детството.