Ричард Хюз
Лисица на тавана (33)

Глава 4

Замъкът Лориенбург беше построен на стръмно, гористо възвишение край един завой на младия Дунав. От малкия прозорец на Отовия кабинет, скрит в дълбоката си бойница, до върховете на дърветата под него имаше близо петдесет метра и затова от мястото, където беше застанал, наблизо не се виждаше нищо. Оттук се разкриваше единствено далечният пейзаж, замъглен и умален в своята отдалеченост — днес една лишена от дълбочина картина от тъмни петънца — малко по-тъмните от облачния свод гори и малко по-светлите и по-жълтеникави от облаците петънца на нагънатите зимни ниви под тънкия пласт скреж; високото Баварско плато, простиращо се надалеч във виолетовия безкрай на фона на възвиолетовия аспид на небето.

Ото не виждаше реката, защото тя оставаше почти непосредствено под него. Не виждаше и селото, скупчено между реката и подножието на хълма. Не виждаше дори долината, но чуваше, макар и слабо през двойното стъкло меланхоличната свирка на дневното влакче, което следваше извивките на железопътното отклонение от Камщад; това го накара да се опомни. С този влак пристигаше непознатият английски братовчед — причината за неспокойствието му.

По време на войната баварецът Ото служеше в Шеста армия на баварския престолонаследник Рупрехт, бе назначен в 16-ти резервен пехотен полк. Английска мина отнесе крака му при Бапом. Почти през цялото време се бе сражавал срещу англичаните — при Ипр, Ньов-Шапел, Сома. И как ли щеше да се чувства при тази нова среща с англичанин за първи път след Западния фронт?

Разбира се, роднините са особена категория — здрави нишки пресичат границите, за да ги свържат. Не че бяха много близки роднини. Такива роднински връзки поддържат старите дами, като пишат цял живот писма. Всъщност тези Пенри-Хърбъртови бяха повече роднини на Аркови, отколкото техни. Преди много поколения някаква племенница от рода Арко взела мъж от рода Пенри-Хърбърт, но пък кесеновци и аркови се бяха сродявали много пъти, така че в края на краищата се получаваше същото — трябваше да се зачитат дори и далечните роднини.

Освен това ставаше дума за по-младия брат на онова мъничко английско девойче, забрави името, но то бе дошло на гости в Лориенбург през лятото преди войната — тогава и участва в надбягването с биволи.

Някой му беше казал също, че момчето било наистина обещаващ стрелец. Разбира се, дядо му е бил известен стрелец — дори на осемдесет години бил един от най-добрите в Европа — и сам бащата на Ото сметна, че са му оказали голяма чест, когато го поканиха в Нютън Лантъни на лов за бекасини… Всъщност не ставаше ли дума за прадядото на момчето? Вече трудно се следеше бързата смяна на поколенията. Наистина, докато гледаше зимната панорама зад прозореца, Ото не можеше да си представи, че малкото братче, за което момичето бе бърборило толкова много през 1913 г., сега е пораснал мъж — господар на Нютън Лантъни, който все пак е бил прекалено малък, за да участва във войната.

Зад изисканото си държание Ото беше дълбоко вярващ католик с известна склонност към мистицизъм.

Повечето германски имперски офицери напоследък открито изповядваха вярата си. Може би в кодекса на своята офицерска служба намираха най-близкото земно подобие (в техните очи) на възвишената безкористност от Панинската проповед, а Германия бе друго име, служейки на което, служеха богу. Каквото и да казват, сред живите божии творения единствен Човекът води война — човекът, създаден по негов образ и подобие, възможно ли е това ужасяващо изключително право да не значи нищо? Войната с положителност е бледо отражение на Всемогъществото Му, а човешката власт — част от Неговата, Негово огледално подобие; войната — Неговото чистилище, където златото става още по-блестящо, а шлаката изгаря.

До сегашното си дълбоко убеждение, че това е истинската теория за войната, Ото стигна може би по-бавно от много други, защото бе видял как „шлаката“ изгаря (част от нея) с много зловеща светлина. Но в края на краищата то неизбежно се затвърди у него, защото сякаш произлизаше от собствените му преживявания и от тези на хората, които го заобикаляха през четирите години война. При Бапом например, когато раздробиха крака му, от фронтовата линия го изнесоха един след друг трима доброволци и всеки заемаше мястото на предишния веднага след като онзи биваше убит — нещо, което не може лесно да се забрави, нито да се омаловажи.

Тъй като се гордееше със своето призвание, Ото бе скромен, но не се числеше към хората, чиито убеждения могат лесно да се разклатят или да се объркат. Не беше обмислял всичко това крачка по крачка, но бе стигнал до дълбоко убеждение: вярваше, че за всеки мъж войната е съвършеното средство да постигне божията благодат.

Ото правеше всичко, което би могъл да направи един инвалид, работейки тайно за възраждането на забранената германска армия. Но военните действия бяха прекратени, Германия — така разнебитена и цивилната тълпа така корумпирана, че можеха да минат много години, преди да има нова война; и внезапно го разтърси дълбоко съжаление към младия английски братовчед, каквото изпитваше и към своя немски племенник Франц. Трябваше да съжалява цялото това поколение навсякъде по света, чиято беда беше, че последната война е свършила прекалено рано, защото следващата можеше да започне прекалено късно.

Скоро еднокракият Ото напусна кабинета си и се отправи с мъка надолу по стълбите (тъй като каменните стъпала бяха стръмни и неравни). Когато стигна вътрешния двор, зърна брат си Валтер, който се бе запътил към Голямата порта. Независимо от невероятния си ръст и огромна сила Валтер вървеше леко и гъвкаво като котка — пристъпваше на върха на пръстите си, с походката по-скоро на ловец, отколкото на войник…

Колко типично за Валтер (помисли с топлота Ото) да сметне, че вежливостта изисква сам да отиде на гарата да посрещне дори един толкова млад гостенин.