Ричард Хюз
Лисица на тавана (77)

Глава 21

Кофи звънят като камбани по калдъръма, ранната песен на момчетата с коледни гласове, все още пресипнали от възглавницата, с неизмити очи, все още залепнали от сън, и с току-що обути панталони, все още студени на задниците! Звън откъм помещението за оседлаване, цвилене откъм конюшните, мирис на кожа, на пудинг, на врящо ленено семе, на топли пресни фъшкии, шуртене на урина… разлюлени фенери с ореоли от пара, лед по голямата помпа, подобна на призрак в сумрака на двора — и огромен наръч сено, понесен високо на вила, като набита на копие глава на гигант…

Две седмици до Коледа и часовникът в обора отброява шест! Защото при управлението на Мери животът започва много рано в конюшните на Мелтън, нищо че не е сутрин за лов (дори и в хълмистите околности на Мелтън ловът е прекратен поради сковаващия мраз).

Поли се е подала по нощница от прозореца на детската спалня, вслушва се във всичко това и се опитва да наблюдава. За съжаление е прекалено далеч, за да помирише, а според обонянието на Поли нищо не може да се сравни с миризмата на Гъстин — дори миризмата на оборите, дори на кафеза, пълен със собствените й зайчета. Както се е надвесила от прозореца в суровия декемврийски въздух, зъбите й започват да тракат, но тя не им обръща внимание — по-добре да ти е студено, отколкото скучно. Проклятието на Поли е, че всеки божи ден се буди към пет часа и никой в къщата не се радва на посещение по това време, освен в случаите, когато Огъстин им гостува. Но с изключение на Коледа и на рождени дни на Поли не й разрешават да се облече и сто часа след това — докато не дойде Минта в този скучен седми час. Само да бяха разрешили на Поли да си вземе в леглото зайците, или пък някое котенце — би останала там, но с плюшени играчки — не, защото плюшените играчки миришат на магазин и на нищо друго и тя не ги обича… О, какъв късмет имат конярчетата (мислеше си Поли); всеки ден от живота си могат да стават в пет и половина.

Веднъж Поли каза на Уили-Уинки какъв късмет има, но вместо отговор той изсумтя, и то доста грубо. И все пак Уей-Уили-Уинки си оставаше неин любимец (на четиринадесет години, но висок почти колкото нея). Уили миришеше на джин и тютюн, а също на коне и на „момче“ — каза й, че се стяга да става жокей. Уили си беше хитър — видя го как сложи юздата на едър кон за лов, прилъга го да си наведе главата като пусна на земята една ябълка, а после, когато конят вдигна отново глава, дребничкият Уили се издигна нагоре с нея.

Сега часовникът в конюшнята удари и половина и Поли не можа да издържи повече. Щеше да се промъкне долу да види какво правят слугините, които се радваха на този кратък час на господство, докато къщата беше изключително на тяхно разположение. Като отвори вратата, покрай нея по коридора се шмугна Джими, ръцете му пълни с обувки, а устата с шеги. После откри Герти да мете стълбището, Поли я прескочи внимателно, но докато минаваше, Герти я погъделичка по краката с голямата четка за чистене на перила.

Когато Поли влезе в гостната, Розамънд бършеше праха от покрития с купидончета таван със сноп петльови пера, вързан на дълъг седем метра прът. Поли разчиташе да я погнат с него, но Рози беше „заета“. Тогава — в трапезарията? Но там метеше Вайълит, а Вайълит винаги си е била свадлива, затова Поли изчезна незабелязано на пръсти. В трапезарията намери Мейбъл да пали огъня и да пее. Мейбъл беше лъснала решетката на камината така, че блестеше. А Поли вече трепереше от студ (беше си забравила пантофите и халата), затова седна на решетката да й се възхити, като гледаше как пламъците растат и затоплят пръстите на крачетата й. С Мейбъл бяха приятелки и тя я остави да стои там (но „Я стига, Поли Флиндърс!“^[1], рече Мейбъл и не й позволи да си играе с въглищата).

Мейбъл най-сетне си отиде, но забрави боята и — възхитена от блясъка на камината — Поли си помисли внезапно колко по-хубаво ще стане люлеещото се конче горе в детската стая, затова прибра линийката с влажна боя за печка и четките и (като си спомни, че трябва да мине покрай Герти) ги скри под нощницата. Но те бяха неудобни за носене и ги изпусна на два пъти, докато най-сетне ги отнесе в стаята си. Освен това точно когато стигна там, часовникът удари шест и три четвърти — Минта можеше да дойде всеки миг и затова Поли скри плячката си в леглото и легна върху нея. Така че в Седем, когато Минта най-сетне дойде, Поли като никога спеше дълбоко.

В Осем закуската в кухнята свърши и Лили — вие си спомняте малката Лили — вече миеше съдовете в умивалнята. За Лили това беше удобно място за задявки с пощальона (известен боксьор лека категория), защото в Осем идваше пощата. Пощата за Мелтън Чейз пристигаше тържествено в собствената им кожена пощенска чанта с герба на Уодъми — отваряше я лично Уонтидж, раздаваше писмата и обикновено това се превръщаше в церемония. Писмата на Господаря и Господарката сортираше със собствените си ръце и ги слагаше до приборите им за закуска — картичките под писмата (днес Господарката има писмо с чуждестранна марка — ще го сложи най-отгоре). Писмата за хората от кухнята даваше на Готвачката да ги разпредели. Днес имаше писмо и за госпожа Уинтър — то замина за Стаята. Имаше писмо и за бавачката Халоран — него повери на Минта.

Минта отнесе писмото заедно със закуската в детското крило и веднага след като изписа със златист сироп едно елегантно „П“ върху кашата на Поли, бавачката го отвори. Изпращаше го Бренда, предшественичката на Минта (бидейки сираче, Бренда се бе привързала към госпожа Халоран и все още търсеше съвета й, когато имаше нужда).

Бренда отиде временно при лейди Силвия да помага на „мамзел“ в гледането на малката лейди Джейн и писмото беше подадено в някакво село близо до Торкий, защото въпреки сезона Нейно височество бе отвела Джейни там на квартира — колкото може по-далече от Итън Скуеър. Сега Бренда искаше съвет дали да не напусне. „Цъ-цъ“ — обади се Бавачката и присви устни; докато четеше, тя разсеяно си разхлаждаше чая в чинийката, защото Джейни (както се казваше в писмото) още първия ден заключила мамзел в спалнята й и излязла с някакви селски момчета да ловува с пор из околността. И толкова й се харесало, че на следващия ден решили да отидат сами с момчето от къщата, обаче нямали пор и вместо това взели котката. Но тя, изглежда, се възпротивила, като я набутали в заешката дупка. Опитала се да се измъкне и затова Джейни седнала на дупката. По този начин започнала война на нерви, защото полузадушената котка се борела отчаяно, но пред момчето Джейни просто не можела да отстъпи. Котката хапела и дращела, а тя седяла и седяла. В края на краищата „прибраха се у дома, а гащичките цели в кръв и разкъсани на парченца“, а освен това и без котката.

— Цъ-цъ — повтори Бавачката, подавайки писмото на Минта. А после добави: — На такива е царството божие! — и въздъхна при тази мисъл. — Ако не беше момиче, щях да я изпратя във флотата, като порасне.

— Искаш да кажеш, ако беше момче — намеси се Поли.

— Точно така го казах — „ако не беше момиче“.

— Но тя можеше да е и куче — рече съвсем логично Поли, с блеснали очи. — Не всички са момчета или момичета.

— Яж си кашата, мила — каза Бавачката.

Писмото на госпожа Уинтър бе подпряно на зелената плетена чашка с яйцето за закуска и на пощенското клеймо пишеше „Флемтън“. („Същинска лудница! — промърмори госпожа Уинтър. — Трябва да ги освидетелстват всичките.“) Писмото, разбира се, изпращаше свекървата на Нели, и то беше наистина кратко. Старицата била добре, но й трябвал ластик и се надявала милата Маги да й изпрати.