Ричард Хюз
Лисица на тавана (30)

Глава 1

В малкия кабинет в Лориенбург — замъка, който Мери бе посетила като момиче преди войната — седеше великолепният Ото фон Кесен, когото неотдавна бе сънувала. Потъркваше брадичката си с длан; усети, че е приятно грапава след всичката хартия, която му бе минала през ръцете следобеда.

Вторник, осми ноември, показваше календарът на стената. Тази есен студът дойде рано в Бавария и навън беше двайсет градуса под нулата. Но кабинетът се намираше в най-старата част на замъка с дебели стени; сумрачна стаичка с неотварящ се двоен прозорец, наподобяваше пещ. По челото на барон Ото бяха избили капки пот, а горещият въздух над огромната синя кахлена печка видимо трептеше и един отлепен тапет на стената непрекъснато се развяваше като дълго тясно знаме.

Монументалната печка бе прекалено голяма; заедно с купчината дърва заемаше повече от половината стая и оставяше място колкото за сейфа и малкото бюро, зад което седеше Ото. На бюрото имаше огромна старомодна пишеща машина, английско производство, направена като броненосец, с две отделни клавиатури (защото датираше от времето, когато още нямаха клавиш за смяна на регистъра); тефтерите и папките, струпани до нея, се бяха наклонили и приличаха на кулата в Пиза. В това уютно местенце голямото телено кошче за смет можеше да бъде само под бюрото, но при това положение той нямаше как да протегне удобно изкуствения си крак и сега мястото, където бе прикрепен, го наболяваше; някакъв нерв на осакатеното бедро започна да пулсира болезнено под тежкия револвер в джоба му.

Ото упорито се опита да съсредоточи вниманието си върху листовете със сметки пред себе си (откакто осакатя, изпълняваше ролята на управител при заварения си брат Валтер). Бяха последните и най-безумни седмици на Голямата инфлация, когато едногодишната пенсия на запасен полковник не би му стигнала да си сложи налчета на обувките; чековете на Валтер продължаваха да се изплащат, колкото и да бяха големи, само защото от сметката му в банката се приспадаха съответните бушели произведено от него зърно, и чек за трилиони марки се преизчисляваше по цената им за момента. Бясното покачване на валутата, ежечасното повишаване на всички цени и постоянното обезценяване на парите създаваше неимоверни трудности за Ото, а ето че и пронизващите болки в крака, който вече не съществуваше, ставаха все по-непоносими…

Осми ноември на календара — почти пет години бяха изминали от деня, когато дойде краят на стария свят.

Свистенето на вятъра… пронизващият мюнхенски вятър, омел широката Лудвигщрасе през този зимен ден; поривите му се редуваха с мигове на неземно затишие — той развяваше парцалите, в които бе омотана неспокойната тълпа, караше буйно да плющят червените знамена по обществените сгради, а после ги оставяше увиснали и безутешни.

Тропотът на маршируващи крака… Вятърът стихна за миг и за първи път Ото дочу приглушения тропот — през тълпата премина внезапно раздвижване и шепот — явно това не беше „червеногвардейската“ сган на Айснер, само обучени имперски войски можеха да маршируват така в крак. Но за професионалния, изострен като на музикант слух на Ото поначало нещо не беше в ред с това маршируване. Долавяше нещо кухо и притъпено. Стъпката не пружинираше — звучеше… не както трябва; тъй понякога чука двигател — звукът е ритмичен и отчетлив, но предсказва авария.

После сред първите редици на тълпата се мярнаха сиви униформи и стоманени каски и първите войници започнаха да преминават. Много от тях нямаха раници, някои бяха дори без пушки; по униформите им все още имаше засъхнала кал от окопите във Франция. Някой от тълпата се опита да викне — та това бяха техните мъже, които се връщаха от война, прибираха се да ги демобилизират, но самотният приветствен вик се задави в пристъп на кашлица и никой не го поде.

Войниците маршируваха в стегнат строй, на малки групи, които символизираха взводове — отряд след отряд, на голямо разстояние един от друг, така че глухият шум на маршировката прииждаше на талази — ту се усилваше, ту заглъхваше — като морски вълни, плискащи се в крайбрежния чакъл; към това се прибавяше само печалният тропот на товарни каруци, досущ търкалящи се канари.

Избутано пред тълпата детенце стоеше неподвижно, стиснало в пухкаво юмруче китка повяхващи цветя, но нито един войник не я пое, никой и не погледна към нея, никой не се усмихна, сякаш не забелязваха тълпата. Маршируваха унесено, като автомати.

Дори офицерите — първите, които през тези пет хаотични седмици се появиха из улиците на Мюнхен в униформи, имаха празни, убийствени погледи и маршируваха с войниците, сякаш нищо не виждаха; но при появата на офицери тук-там из тълпата се чу слаб и сякаш безплътен ропот… някой зад подпряния на новите си патерици Ото го избута настрана, измъкна се от тълпата, като мина точно покрай детето — беше възрастна жена с могъща гръд и огромен изпъкнал корем, изправена като дирек от целия този товар отпред, нагла вещица със съсипано от кожна туберкулоза лице и провиснали гуши, с подаващи се изпод железничарска фуражка сиви кичури коса. Тя се изплю преднамерено точно там, където се канеше да стъпи млад майор. Но той сякаш нищо не забеляза, дори и това. За момент тя като че се готвеше да го нападне, но после ужасена, се дръпна назад.

Ако на някое от тези вдървени войнишки лица можеше да се прочете нещо, то беше стаена омраза, омраза, която все още не беше намерила къде да се излее, но само защото в този обърнат с главата надолу свят всичко изглеждаше недействително.

Господи! Германски войници да маршируват покрай германска тълпа в този вид!

Защо бог бе решил да унизи така своята германска армия — солта на инак недостойната му земя?

Ото натъпка книжата в касата и я заключи, защото натрапчивият глух тропот на маршируващи крака не му позволяваше да работи, сетне се изправи и застана с лице към прозореца.