Ричард Хюз
Лисица на тавана (42)

Глава 13

Когато Огъстин си легна вечерта в Лориенбург, стаята беше прекалено гореща, но на сутринта завивките се бяха смъкнали на пода, печката — угаснала и температурата бе паднала почти до точката на замръзването. В каната на умивалника му имаше лед.

Освен това през нощта тук, в Лориенбург, бе паднал доста голям сняг. Утринното небе си оставаше тъмносиво, но при всичката тази белота навън беше значително по-светло от предишния ден. Отивайки на закуска, Огъстин влезе в салона и откри няколко цветни петна, станали по-ярки на отразената от снега светлина — синята покривка на кръглата масичка, зелен стол, позлатената резба на големия черен диван. Портретите на прадедите изглеждаха по-ярки от вчера и бледите млечнокафяви каменни плочи на пода блестяха като мокри.

После над всичко бързо премина сянка — сняг се срина тихо от стръмния покрив, не като мокра, полуразтопена буца, а като бавно падащ облак дим. Огъстин се обърна и го видя през прозореца да се носи настрани като дим в почти недоловимия ветрец. Някой (забеляза той) беше оставил на перваза бутилка бира — замръзнала през нощта, тя се беше пръснала, така че бирата все още си стоеше там — изправена сред парчета стъкло бутилкообразна форма от лед с кехлибарен цвят.

Огъстин се извърна от прозореца и видя двете момиченца. Подаваха се от една тясна врата, но по цицините на челата, които лъщяха като подовите плочи, той ги позна. Усмихна им се, но те не му обърнаха внимание; гледаха нещо напрегнато, с уплаха.

Проследи погледите им и забеляза близнаците Руди и Хайнц. Безстрашните колоездачи се бяха сврели колкото се може по-навътре под висок готически шкаф за хляб, но не успяваха съвсем да скрият, че носят около вратовете си тежки кучешки нашийници с пиринчени декоративни гвоздеи по тях, привързани към краката на шкафа с дълги кучешки вериги. Силно засрамени, но не от вчерашната си постъпка, а от невероятното днешно наказание, те гледаха свирепо към Огъстин, неукротени и с неприязън в очите.

По-голямата им сестра, която бе привлякла вниманието на Огъстин снощи, стоеше с гръб към него, приклекнала, така че дългата й руса плитка, увиснала по гърба, докосваше пода, тя топеше залъци хляб в паница с кафе и ги хранеше. Вперило яростен поглед в Огъстин, едно от момчетата се задави с троха, и от носа и очите му потекоха кафе и други течности. Силно смутен, Огъстин премина на пръсти с извърната глава, с отчаяната надежда, че момичето няма да се обърне и да го види.

На закуската цареше нарастващо вълнение. Това озадачи Огъстин, който не знаеше нищо за тайнствените събития през нощта.

В шест часа сутринта Ото бе станал и отново се бе опитал да телефонира в Мюнхен, но все още „нямаха връзка“. Тогава позвъни на гарата в Камщад и разбра, че през нощта не са пристигали влакове от Мюнхен и че нямат вести оттам. Какво ли се беше случило? Както му казаха, всички други влакове се движели нормално. Това до известна степен ограничаваше мястото на действието, защото ако Берлин бе тръгнал срещу бунтовния Мюнхен, или Мюнхен срещу Берлин… или ако Кар и Лосов бяха хвърлили събраните на границата с Тюрингия „Фрайкорпс“ срещу левичарите — съседи на Бавария…

Не! Събитията се ограничаваха за момента в самия Мюнхен. И тъй като Кар владееше Мюнхен, положително тази работа бе негово дело, а то можеше да е само едно — нещо, което всички очакваха от Кар.

Когато чу оскъдните факти, Валтер си помисли същото — това можеше да означава само… И сега безмълвно седнал пред недокоснатото си кафе в очакване на вестите, за него напрежението бе непоносимо.

И Франц изглеждаше погълнат от мисли, но бе потънал в себе си, сякаш тревогата си беше негова и нито баща му, нито дори чичо му я споделяха (нито пък той можеше да сподели техните). И все пак Франц се сети да попита любезно Огъстин дали е спал добре (не го ли е събудило лисичето? Не?) и да му окаже някои други прояви на внимание, които се очакват от един домакин. Очите на Франц бяха подути, сякаш съвсем не бе спал, изражението му беше по-високомерно от всякога.

„Господи! — помисли си наивният Огъстин, като поглеждаше от лице към лице. — Какъв махмурлук ги гони всичките!“

Точно в този момент в трапезарията влезе Мици, последвана от двете си сестрички. Тя също изглеждаше страшно разсеяна, защото за малко не се блъсна в един отместен стол, но Франц, внимателен както винаги, го грабна от пътя й.

„Отново мечтае!“ — помисли Огъстин.

На закуска забеляза колко странно Мици разтваря пръстите си като антени, като пипалца, когато протяга ръка за нещо малко — за лъжица или за кифличка от чинията. Понякога първо се докосваше малкият пръст, при което останалите незабавно го следваха. Но макар да бе двадесет и три годишен, дори на тази възраст нещата могат да станат прекалено ужасни, за да са верни. Затова неприятната истина много трудно достигна до тази млада и щастлива глава — истината, че на седемнадесет години сивите очи на Мици вече бяха почти напълно слепи.

— Чуйте! — рече Ото.

Черковни камбани — Нямаше никакво съмнение! Слабо, но необуздано, камбаните на селската черква долу бяха започнали да бият. В този миг дойде и главният лесничей на Валтер, тъмната му коса посипана с паднал от дърветата ситен снежец, задъхан и ликуващ поради новините, които носеше. Разбира се, бяха очакваните новини (първите вести са винаги такива). Валтер напълни тържествено чашите и ги раздаде.

— Господа! — каза той (всички стояха прави). — Предлагам да пием за краля!

— Rupprecht und Bayern! Hoch!^[1] — чу се звук от счупено стъкло.

„Колко забавно! — помисли Огъстин, изпразни чашата си за крал Рупрехт като останалите и я разби в земята. — Колко глупаво — но колко забавно!“

Нито Огъстин, нито някой от останалите забеляза, че Франц разби чашата си, без да се докосне до питието в нея.