Ричард Хюз
Лисица на тавана (47)

Глава 18

Майският ден си отиде — Мюнхен премина изцяло в „ръцете на белите“, но продължаваше да кипи…

Механично ръцете на Франц все още направляваха шейната със сестра му и Огъстин, но почти не го съзнаваше, защото в унеса си се пренесе назад във времето в огромна бедняшка жилищна сграда в Мюнхен, от другата страна на река Исар, точно зад „Бюргербройкелер“ — в сивите ранни утринни часове Франц остана съвсем сам и се почувства изгубен.

Младият кадет никога не беше виждал такова място, почти не познаваше градската беднота. Но го бяха оставили там сам в тъмния, уж чист, но стар, прогнил и затова вонящ и влажен лабиринт от безкрайни рушащи се коридори и изпотрошени стълбища и запушени прозорци, заобиколен в тъмното от безброй събудени зли гласове, които повтаряха „Толер!“ с различна интонация… непристойни думи за него (малкия Франц) и зверски заплахи, от които кръвта му застиваше.

Изпратиха Франц там с един патрул, който търсеше Толер, защото се очакваше да намери убежище точно на такова място. Повечето останали червени водачи бяха вече изловени и разстреляни или пребити с приклади, но Толер се бе укрил, този мръсен евреин! Взеха Франц със себе си, защото само той бе виждал отблизо Толер.

Това, разбира се, стана в деня, когато Франц стана пленник на Толер, в деня, когато „червените“ проведоха изненадваща фронтална атака, а после въоръжени жени от местната фабрика за муниции нападнаха белите в тил и макар че повечето бели се измъкнаха през Пфафенхофен, Франц остана верен на командира си докато… Хей, стоп! Коварният бял командир избяга от градеца сам, качи се на един локомотив, а Франц и малцината, останали с него, бяха заловени.

Най-накрая ги заведоха пред кръвожадния Толер — строен, дребен студент човекоядец с големи пламтящи кафяви очи и вълниста черна коса. Помислиха си, че сега вече ще ги разстрелят. Но вместо това Толер каза нещо сантиментално и един едър черноработник развърза русия Франц, който бе полудете и му даде собственото си парче наденица, при което Франц избухна в плач пред очите на самия Толер и той освободи всички пленници — този мръсен евреин!

И сега в сивата утрин, чиято светлина още не проникваше вътре, претърсваха сградата, за да открият Толер — беглеца, и Франц вървеше с тях — да го разпознае, ако го намерят.

„Отвори! Отвори!“ Вратите рядко се отваряха достатъчно бързо и сержантът непрекъснато трябваше да ги избива с ритник. Врати, които водеха към стаи с провиснали като кореми тавани и набързо запалени лампи. Влизаха в тъмни стаи, претъпкани с легла. Порутени стаи, пълни с излинели дюшеци, върху които лежаха мършави семейства — цели семейства, зачеващи нощ след нощ тези безбройни деца от кожа и кости, които сега в тъмнината миришеха на урина и омраза.

Все пак не откриха Толер и внезапно по някакъв начин Франц се оказа сам в тъмното, оставен да пази стълбището, докато патрулът отиде другаде…

Потънал в спомените си, Франц обърна главата на коня към гората. Отведнъж шейната се втурна по един широк път сред дърветата и Огъстин в снежния си любовен екстаз нададе ловджийски зов. Щастливият, животински звук предизвика трепет по изплашеното, измъчено лице на Франц, защото сега в избледняващата дрезгавина безброй неясни фигури в призрачни нощници го блъскаха и блъскаха и накрая го увлякоха със себе си — в миг онази жена му грабна пушката, попаднало под краката му дете се сгърчи и го ухапа, изтърваната на пода пушка гръмна смъртоносно и оглушително направо сред жените и децата, а после се чу писък…

Огъстин не забеляза потръпването му, защото седеше приведен силно напред, за да може да погледне зад добрия стар Франц и да зърне крадешком Мици. Аха! Като чу щастливия, благороден, британски, животински вик, който той току-що нададе, разтворените й ледено розови устни се усмихнаха.

Огъстин се облегна назад доволен.

Мици се бе усмихнала… но дали пък усмивката не се задържа прекалено дълго на устните й? И наистина накрая тя заприлича на застинала гримаса, без следа от удоволствие или веселие.

В детските й години бяха оперирали пердетата на очите й и без очилата тя виждаше само някакво подобие на форми (тези очила, дето никога не биваше да се носят пред хора), нещата изглеждаха като мраморно преливане на светлина и сянка. Но сутринта се събуди измъчвана от тъмни кръгове, плаващи през очите й — кръгове, които и очилата не успяваха да прогонят и сега тези плаващи кръгове или капки започваха да се сливат в необикновено плътен черен облак, който закри напълно като със завеса част от полезрението й. После черният, приближаващ се облак започна да изпуска мънички, яркосини проблясъци по ръба си, защото облакът наистина се приближаваше, от време на време се втурваше рязко още малко по-напред и закриваше още малко от полезрението й (при това напълно!).

Преди шест месеца дори без подобно предупреждение едното око ослепя напълно, престана да бъде сетивен орган. „Ретината се е отлепила“, така казаха. Но онова око винаги си беше по-слабо, независимо от пердетата и на двете, и докторите сипеха утешителни уверения за другото, по-здравото око! Досега им бе вярвала напълно, но дали в края на краищата не ставаше същото и със „здравото“ й око? Нямаше ли само след часове или минути — дори по-скоро, поради друсането на шейната — да стане завинаги напълно сляпа?

Това неочаквано предчувствие бе накарало Мици така внезапно да забрави за усмивката, да я остави там на устните си, ненужна и забравена, и да се моли:

— Богородице, майко… О, Богородице, майко… Сърце Исусово…

А шейната продължаваше да се плъзга с тях и да се мята, и тримата се люлееха заедно, три отделни същества, притиснати така плътно, че бяха като един човек. И така напред и все напред през бяло-черната безкрайност на отрупаната със сняг гора.

В ушите и на тримата отекваше сребърната музика на нежните звънчета на шейната сред стволовете на гъстата гора.