Ричард Хюз
Лисица на тавана (4)

Глава 3

За известно време цялото внимание на Огъстин беше погълнато от чистенето на двете пушки и подсушаването на кучето, но сетне взе да се чуди какво да прави, докато дойде сержантът. Много му се дощя и глътна лъжица захар, но друго не можа да докосне, защото отново започна да усеща ръцете си — струваха му се големи и сякаш недостатъчно добре измити. Нещо повече, и страниците на книга не му се искаше да омърси с тях.

Изправен пред тази дилема, почти без да съзнава, той мина от оръжейната в билярдната. Там миришеше на стари килими и престаряла кожа; напоследък рядко влизаше в това помещение, но за разлика от останалите то нямаше капаци на прозорците, та сега в него все още проникваше достатъчно от гаснещата светлина на деня и вътре се виждаше.

Билярдните обикновено не са малка. В детските години тази стая му бе изглеждала безкрайна като свода небесен, нещо повече, тя беше нескончаем източник на удивление, защото какво ли не би могло да се случи в стая, където носорог — притаил се някъде в Африка, която сигурно се намираше непосредствено зад мазилката — подава глава и рог направо през стената? (Като малък често преди закуска надничаше страхливо да види дали през нощта носорогът с дървената яка не се е намъкнал още мъничко по-навътре в билярдната.)

Стаята беше само за мъже, в нея не влизаха жени, с изключение на слугините. Затова по традиция там намираха убежище всички предмети, които никоя изискана жена с вкус не би понесла в къщата си, и Огъстин не промени нищо. Беше боядисана в мрачен шоколадов цвят. Всички столове и кушетки бяха облечени с кожа. Избеляла виолетова кожа покриваше и горната част на нещо подобно на столче, направено от огромен слонски крак (прачичо му Уилям бил яздил животното по време на бой или го бил убил на лов, Огъстин така и не можеше да си спомни кое точно е било).

Във високия шкаф имаше прекрасни порцеланови съдове: севърски, уеджуудски, дрезденски, устърски порцелан, — а и други изискани предмети: голяма, обкована с позлатено сребро раковина с гравиран на нея кралски герб на Вителсбахови, поднасяна подканващо от нимфа, а също подобен на супник съд от черупката на тихоокеанска костенурка, която стояла (така беше напечатано на картичката) в каютата на капитан Кук. Видял тези прекрасни вещи, човек се питаше защо са ги прокудили тук, докато не разбереше, че това е уникалната колекция от редки плювалници на чичо Уилям.

Но имаше и някои по-лоши неща от кожата, кафявата боя и порцелана със съмнително предназначение. Например гравюрите по стените — ако човек се вгледаше в тях отблизо и с недотам невинно око, установяваше, че са доста непристойни — или дори френски.

Ах, тези двама ергени и тори, тези благородни викториански личности — прачичо Артър! Прачичо Уилям! Господи, в какъв погреб на ученическа пакостливост им е било драго да седят! Едва ли имаше нещо в стаята, което да е точно такова, каквото изглеждаше на пръв поглед. Картината зад релефното стъкло на пръв поглед представяше само невинна селска сцена, но като минеше покрай нея, човек виждаше с крайчеца на окото си как един козел непрекъснато влиза и излиза. Седалката на столчето от слонски крак пък беше на панти и се отваряше. Огъстин разсеяно я повдигна — разбира се, вътре се криеше нощно гърне и в него имаше мъртъв паяк, но до този момент не беше забелязал, че под паяка и праха на дъното, под глазурата на порцелановото гърне едва-едва се различава прочутият, презреният лик на Гладстон.

Съвсем естествено при фанатичната ненавист, която двамата вдетинени тори хранеха към либералите. За пример можеше да послужи отношението им към бащата на самия Огъстин. Макар и консерватор, той се бе оженил за дъщеря на потомствени виги и никога не му простиха — повече не го поканиха тук. Затова през детството си Огъстин идваше сам или с гувернантка. И сякаш петното на позора се предаваше по женска линия, защото по-голямата му сестра Мери не я поканиха нито веднъж да дойде на гости тук, в Нютън Лантъни. (За обезщетение я изпратиха да прекара цялата лятна ваканция в Германия, където имаха братовчеди. Сигурно е било през 1913 г.; тя трябваше да ходи пак там, само че на следващата година кайзерът нахлу в Белгия и войната започна.)

Покрай неприличните картини в билярдната висяха и голяма част от по-незначителните семейни портрети — „по-незначителни“ в смисъл че беше по-добре да бъдат забравени или моделът, или художникът: черните овце и неверните дами, платната в стил псевдолели^[1], отхвърлени от академиците. Но щом бащата на Огъстин се ожени за либералка и за неговия чудесен портрет като ангелче с барабанче, дело на Росети, повече нямаше място в Нютън Лантъни, дори в тази стая! Огъстин наскоро бе открил рисунката, скрита горе, в едно чекмедже в спалнята на дядо му, докато портретът на Хенри, правен след смъртта му по снимки — този огромен по размерите си акт на преклонение в маслени бои, висеше над камината в най-просторната всекидневна.

И приживе Хенри си беше любимец на всички. Чичовците му построиха специално за него игрище за скуош, а когато загина при Ипр, на игрището повече не се играеше в знак на вечен траур — там прибираха по-големите препарирани животни, сред които имаше и един жираф.

Какви ожесточени фанатици бяха двамата стари консерватори и каква голяма доброта показваха към много хора, включително и към самия Огъстин — детето на „либералката“! Тези две неща изглеждаха несъвместими. Над празната камина, изсечена от стар мрамор, висеше огромен портрет — подарък на чичо Артър като водач при лова на видри, заобиколен от хрътките си; сега във вечерния здрач Огъстин започна да изучава това лице с надежда да открие тайната му. Но по него личеше как след дългите години, през които вниманието му е било погълнато от животните, самият Водач бе заприличал дотолкова на видра, че беше същинско чудо, дето собствените му кучета не бяха го разкъсали, както е станало с Актеон^[2]. Ами чичо Уилям? Единственият останал негов портрет беше малък изискан акварел — в парадна униформа, рисуван в Хонконг от някакъв старши фелдфебел с художествени наклонности. На него окото на генерала беше голямо и бистро като на херувим от Рейнолдс^[3], кръглите бузки също така невинни (в Хонконг сигурно не е имало либерали, щом чичо Уилям изглеждаше така ведър).

Небето тъмнееше, но като че мъглата се беше вдигнала; зад високия прозорец без пердета проблесна нещо, прилично на самотна звезда, замъглена единствено от струйките дъжд по стъклото.

Огъстин вдигна долната част на прозореца. „Звездата“ означаваше, че сигурно в далечния Флемтън са запалили лампите (Флемтън се намираше на около дванайсет километра — малко средновековно укрепление върху скалите, което пазеше устието на реката, нещо като уелски Монт-сен-Мишел, или миниатюрен Гибралтар). За минута-две той остана загледан, високият му силует се очертаваше на прозореца и слабата дневна светлина осветяваше луничавото, чувствително, трезво младо лице. Но макар че се разсея за малко, чертите му все още носеха отпечатъка на преживения шок — като вчерашни стъпки върху росна трева.