Ричард Хюз
Лисица на тавана (55)

Глава 26

Като чу този първи изстрел, Хитлер се хвърли така бързо на земята (подкосеният Улрих Граф му придаде допълнително ускорение, като се тръшна с цялата си тежест върху него), че ръката му, която стискаше Шойбнер-Рихтер, бе изкълчена в рамото. Това обаче му спаси живота, защото миг по-късно младият Шойбнер-Рихтер се свлече на свой ред с разкъсани гърди. Почти всички други водачи, нервите им обтегнати до скъсване, незабавно се хвърлиха на земята като Хитлер, инстинктивно отдавайки старата войнишка дан на преклонение пред летящия куршум; така за момент слисаните хора зад тях се оказаха под куршумите и пострадаха именно те, а не водачите.

Неохотно стрелящите полицаи насочваха карабините си най-вече към земята — но това не спаси много хора, защото сплесканите рикоширащи от гранитните павета куршуми само нанасяха още по-грозни рани. След тези няколко секунди неравна стрелба много хора бяха ранени. Нещо повече, имаше шестнадесет мъртви или умиращи — тъмнееше пред очите им, душите им бяха в зъбите.

Всичко зае хоризонтално положение, живите сред мъртвите, изключение правеше Лудендорф. Защото генералите обикновено губят не само инстинкта да се просват на земята, но и необходимата за това сръчност, а обаянието на стария върховен главнокомандващ все още действаше, защото никой не се прицели в Лудендорф. Той се препъна и почти падна, но после с ръце в джобовете на ловното си сако продължи да върви спокойно, без да поглежда назад към умиращите, ранените и изплашени мъже, право през зелената редица на полицаите (която се отвори да го пропусне). Изглеждаше дълбоко замислен. Когато мина покрай Таша, тя го чу да мърмори: „Едно и девет и две…“ После изчезна.

Никой не стреля втори път, но и това стигаше. Веднага след като стихна шумът, всички, които можеха, скочиха на крака и офейкаха. Водеше ги кученцето с карираната жилетка, което бягаше колкото му държат краката, но все пак Хитлер — той бе незасегнат, но се препъваше, защото му пречеше изкълченото рамо — заемаше безспорно второто място в надбягването.

Звукът от стрелбата стигна чак до края на колоната и останалите мигом се разпръснаха. Полицаите стояха като втрещени. В този миг и десетина души биха могли да ги надвият, но и толкова нямаше наблизо.

Появиха се хора с носилки.

Пред Таша лежеше Фон Шойбнер-Рихтер, младият адютант на Лудендорф — с изсипани от гърдите дробове. Бедният Макс-Ервин! Беше го срещала на гости — толкова бе очарователен… а до него лежеше друг, мозъкът му бе опръскал паважа на десет метра наоколо. Вебер, водачът на „Оберланд“, се беше вдигнал на крака, олюляваше се и стоеше облегнат на дворцовата стена, облян в сълзи. Младият Херман Гьоринг с две рани в слабините се опитваше да се довлече зад един от каменните лъвове пред входа на двореца.

Ярка кръв обливаше улицата. Щом димът от пушките се разсея, човек можеше да я помирише и тогава някаква лудост обзе Таша. Скочи на велосипеда и завъртя бясно педалите надолу по улицата, като минаваше на зигзаг между умрелите и умиращите. Единствената й цел беше да изцапа с колкото може повече кръв колелата на велосипеда (особено с кръвта на Хитлер — защото нали го бе видяла да пада?). Но всъщност още преди Таша да се качи на велосипеда, Хитлер стигна тичешком Макс-Йозеф Плац, натикаха го в жълтата кола и го откараха. Лотар го зърна да се качва в колата — ръката му бе странно протегната, сякаш носеше нещо. Затова Таша трябваше да се задоволи с кръвта на неизвестни хора — всъщност по една случайност това бе преди всичко кръвта на Вили.

Лудендорф продължи необезпокояван пътя си през празния площад. Щом събра цифрите на фаталната година 1-9-2-3 и установи, че сборът им е равен на 15, съзнанието му внезапно изключи. Продължи да върви право напред като механична играчка — без цел, просто защото нямаше какво да го спре — раз — два, раз — два…

Свърна по Бринерщрасе все така раз — два, раз — два, и отведнъж спря като ударен от гръм — мозъкът му отново задейства. Ами разбира се! Петнайсет беше и сборът от числата 1-9-1-4! Петнайсет! Десет и пет, в латинската азбука тези цифри даваха буквите J и E — първите две букви на Jehovah и Jesus! И двете години бяха благоприятни за общите врагове на Германия — Евреите и йезуитите!

1914-та… годината на „Jehovah-Jesus“, когато за първи път примката на международния еврейско католически съюз се стегна така здраво, че Германия бе принудена да отвърне с удар — но напразно. Сега, 1923-та… Нищо чудно, че не успяхме!

Но в този миг един полицай събра сили и се обърна към него — внимателно помоли Негово превъзходителство да заповяда в участъка. Но в участъка не бяха чак толкова любезни. Едноок сержант вдигна безучастно поглед от тефтера си, попита изтъкнатия си посетител за името и адреса и го накара да ги каже по букви. Полицаят изумено изгледа началника си — че как, сержантът положително познаваше това лице и знаеше как се пише Лудендорф? Та нали Сержантът си бе загубил окото (както винаги им беше казвал) в злощастната „Лудендорфова офанзива“ от 1918 г.?