Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съдба човешка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox in the Attic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2021)
Корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Ричард Хюз

Заглавие: Лисица на тавана

Преводач: Цветан Петков

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 30.VІІІ.1986

Редактор: Иванка Савова

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Надежда Балабанова

Художник: Текла Алексиева

Коректор: Стоянка Кръстева; Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7421

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Флемтън, обектът на Огъстиновия лек неволен присмех…

Дългата редица от дюни, която отделяше от морето разпрострялото се на единайсет километра блато, завършваше със стръмен гол скалист полуостров, мит от устието на малка воняща река, в която нахлуваше приливът и която все още служеше за пристанище на няколко крайбрежни едномачтови корабчета (макар че търговията вече замираше). Мъничкият, единствен по рода си самоуправляващ се градец Флемтън бе сгушен върху скалите и къщите с олющената гипсова мазилка от периода на Регентството преливаха през средновековните крепостни стени като сладолед от фунийка.

Това беше голямата вечер на Флемтън — вечерта на банкета — и вече не валеше. Принсес стрийт бе украсена: от подкастрените липи висяха книжни фенери, а от прозорците се развяваха сигнални флагове и други знамена, шарени покривки за маса, а някои по-бедни хора бяха окачили оцветени от слънцето и водата платна, дори шарени фусти и празнични панталони. Улицата гъмжеше от щастливи граждани, които се надяваха на някое сбиване, което да стане скоро, но не веднага; дребният Джими-Пищова препускаше на велосипеда си нагоре-надолу сред тях, от кормилото хвърчаха ракети, а джобът на палтото му се беше подпалил.

Нещо повече, престарелият, прочутият доктор Бринли беше пристигнал рано-рано от Пенрис Крос с малката си двуколка по пясъка. Доктор Бринли познаваше Флемтън отколе — всички елегантни, гниещи, гъбясали къщи, а също мъжете, жените и децата, които ги изпълваха. Виждаше тези хора, тъй както беше склонен да вижда останалия свят — и както светът виждаше него — с прекалено хогартовско око, — но ги обичаше и все пак имаше нужда от тях. Тазвечерната сцена допадна много на доктор Бринли и той спря да й се наслади.

Група жени бяха скупчили глави насред Принсес стрийт.

— Чудя се де ли се е дянал моят Дай — казваше госпожа Дай Робъртс.

Като че ли й беше трудно да говори.

„Тази жена е забутала някъде изкуствената си челюст и взетата назаем не й става“ — помисли доктор Бринли и се подсмихна в сянката.

— Беше на лов в блатото с господин Огъстин и изглеждаше както обикновено — рече млад мъж с руса коса и заешка устна. — Може да са останали за вечерното прелитане на патиците.

— Моят Дай за нищо на света няма да изпусне Банкета, сигурна съм в това! — заяви госпожа Робъртс.

— Господин Огъстин ще присъства ли тази година, госпожо Робъртс? — попита стеснително една жена.

Госпожа Робъртс се изплю като мъж и не отговори, но гушата й потрепери и тя заприлича на разгневена пуйка, та останалите разбраха какво иска да каже.

— Същинско безобразие — поде една.

— Затворил се е съвсем сам в тая голяма къща, това не е редно! — рече друга.

— Направо смахнат, мене ако питате — добави трета. После сниши глас: — Казват, имали такива в рода си.

— Смахнати ли? — възкликна госпожа Робъртс презрително. — Искате да кажете проклети! — Гласът й стихна до зловещ шепот. — Що ще се затваря, ако животът му е за пред хората.

Всички придобиха разбиращо и възмутено изражение.

— Предизвиква Всемогъщия!

— Да знаят чичовците му, ще станат от гроба.

Последва кратка пауза. А след това:

— Бедният господин Хенри… Жалко, че него трябваше да убият в тая война.

— Малкото пиленце! Гледах веднъж как го къпят, мъничкото ангелче! Такова сладурче!

— Все си е тъй — остават ония, дето може и без тях…

— Тоя скапан дърт кайзер!

— И все пак, ако повечето време е на лов е твоя Дай…

— През деня да, ами през нощта, госпожа Причард. Кажете де!

Очевидно госпожа Причард нямаше какво да каже.

 

 

Доктор Бринли продължи бавната си разходка, но ето че друг подранил гост спря да поеме дъх след стръмното изкачване. Беше новият владика, който идваше за първи път във Флемтън. Междувременно разговорът продължаваше.

Съвсем сам, жива душа няма — да не повярваш!

Пари да ми дават, не бих се доближила до къщата!

Точно така, госпожа Локарно! И аз не бих отишла там!

А аз и посред бял ден няма да ида!

Владиката въздъхна и затвори добрите си очи. Тези нещастни жени! Така явно се стремяха да сгреят самотата и взаимната си неприязън на пламъка на някаква обща ненавист. Струпваха се като нападателите на два отбора по ръгби — надвесени над дяволската топлинка, която бяха стъкнали, и съскаха като змии. Но защо анатемосваха самотата?

„Жените, на които липсва топлина в собствените им домове, в брака, жените, на които самотата е наложена, сигурно се настървяват срещу всеки, който търси самота по собствено желание.“

Човек на реда, владиката обичаше да обобщава и слага етикет на всичко. Сега, като успя да стигне до това обобщение, напрегнатото му мургаво лице се поотпусна.

 

 

Междувременно доктор Бринли бе пъхнал нос в „Опустошителите“ (както винаги наричаше заведението). И тук, и в заседателната зала отзад подготовката за банкета вървеше с пълна пара, независимо дали богатият съсед Огъстин щеше да ги почете с присъствието си, или не.

Цялата сутрин, докато трая отливът, откъм сушата, надолу покрай брега на реката, там, където пътят свършваше при широката гладка и набита от прилива пясъчна ивица, прииждаха каруци. Ивицата отделяше края на плиткото речно корито от соленото блато и като минеха по нея, те стигаха последната извивка на дюните и пътя към Флемтън. Каруците докарваха пилета, гъски, пуйки, дори цели овце, или поне торба брашно, гърне масло, защото банкетът на Главния управител беше нещо като гуляй, на който всеки си плащаше и малко от гостите идваха с празни ръце.

Но и това свърши. Сега вечерният прилив нахлу през устието на реката, заобиколи скалата, наводни пясъчната ивица, превръщайки я от единствения път за Флемтън в обширна плитка лагуна. Проблясващата в тъмното вода бе осеяна с наклонените колове на даляните и с малки лодки, които се поклащаха на котва. Флемтън беше отрязан от другата суша, ако не се смята хълмът от пясък, който водеше единствено към дюните. Но вече имаше патици, пилета, гъски, пуйки, овнешки бутове и плешки, свински рибици и телешки филета, прасенца — много повече ядене, отколкото „Опустошителите“ биха могли да приготвят сами, та според обичая храната бе разпределена по частните фурни в градчето.

Сега всичко това — а също и огромни домашно пушени бутове, варени в сайдер, тигани с наденички, тави ябълкова пита, трептящи виолетови и жълти желета, назъбено като крепост желирано мляко, цели кани засъхнал яйчен крем, кофи с варени картофи, легени със зеле, — а и всички матрони на Флемтън се намираха в голямата кухня на „Опустошителите“, в повишено настроение. Дори един веселяк водопроводчик беше избрал точно този ден да монтира с помощника си нова мивка и двамата упорито застрашаваха глезените на дамите със свистящите си бензинови лампи.

Бъчонки бира се изпразваха във всевъзможни кани и канички.

 

 

Когато женската компания в кухнята забеляза доктор Бринли, всички весело се разпискаха. Той вдигна ръка за поздрав и тихо се вмъкна зад обезлюдения бар.