Ричард Хюз
Лисица на тавана (48)

Глава 19

Франц се изненада, когато при пристигането им в Рьотинген намери доктор Райнхолд. Видният юрист беше зает човек и рядко посещаваше къщата на брат си; сега обаче Франц чу още с влизането си характерния му треперлив глас, който не можеше да сбърка.

Като че ли идваше през отворената врата на библиотеката, на която доктор Улрих току-що се бе появил, за да ги посрещне.

— Два изстрела! — незабравимият глас потреперваше от вълнение. — Право в тавана! Бам-бам! Наистина изключителен начин да привлечеш вниманието на председателя на някое събрание… и наистина привлече вниманието на всички, като пазеше равновесие върху малка масичка; всички наконтени, а той с мръсна мушама, от която се подаваше черната опашка на фрака — като келнер на връщане от работа. В едната ръка голям като луковица джобен часовник, а в другата димящ пистолет…

Откъм библиотеката се дочу сдържан одобрителен шепот. Междувременно Франц се опита да предаде шепнешком извиненията на родителите си, но доктор Улрих имаше ужасно забързан вид и не спря да ги изслуша — едва изчака хората от Лориенбург да си свалят кожусите, преди да ги подкара пред себе си към вече препълнената библиотека и да ги настани набързо по столовете.

— Шшт! — предупреди ги развълнувано той. — Райнхолд е бил там, видял е всичко! Тръгнал е от Мюнхен преди разсъмване и ей сега пристигна през Аугсбург. Всички са замесени — Лудендорф, Кар, Лосов, Зайсер, Пьонер…

— Всичко объркваш, Ули! Цялата работа е в този Хитлер! — обади се плачливо Райнхолд. — Това ти разправям!

— И Ото Хитлер — побърза да добави доктор Улрих и обясни: — Един от хората на Лудендорф.

— Адолф… — поправи го брат му. — Но не „и Адолф Хитлер“! Както се опитвам да обясня — само че ти непрекъснато тичаш вън — вътре — тази незначителна втора цигулка, Хитлер, напълно затъмни всички останали! Лудендорф? Кар? — продължи той с иронично презрение и щракна с пръсти. — Пфю! — От месеци двамата будалкат Хитлер, като всеки се опитва да използва празния му мозък и хипнотичната му реч за свои цели. А сега Хитлер обърна работата в своя полза.

— Сигурно е било страшно комично — забеляза самодоволно някой.

— Ама тъкмо напротив! — доктор Райнхолд очевидно бе шокиран. — Как съм могъл да Ви внуша подобно нещо? Не, страшно внушително беше! Ужасяващо, ако щете — мизансцен от Йеронимус Бош^[1] — но в никакъв случай не може да се нарече комично!

И гостите отново се приготвиха да слушат.

— Залата беше препълнена — всички със специални покани, дошли да чуят съобщение от Голяма важност. Всеки, който представляваше нещо, беше там, включително целият ни баварски кабинет и разбира се, Хитлер се оказа някак си поканен…

— Кога е станало това и къде? — Франц попита шепнешком Улрих.

— Снощи. Мюнхен.

— Ама къде?

— Шшт! „Бюргербройкелер“ — Кар наел най-големия им салон.

— Всички знаехме за какво са ни повикали, разбира се… повече или по-малко. Монархия или отцепване, а може би и двете… федерация с Австрия дори. Но Кар сякаш не бързаше да стигне до същественото. Дрънкаше ли, дрънкаше. Квадратната му главичка — защото антропометрически той няма нищо общо с арийците — та главичката му се отпускаше все по-надолу и по-надолу между широките рамене, докато наистина започнах да мисля, че най-накрая ще падне в скута му! Сякаш нямаше живот в него, само двете му кафяви очички — от време на време се отклоняваха от бележките и надничаха към нас като мишки от дупките си! Осем и петнайсет… осем и двайсет… и все така… осем и двайсет и осем, осем и двайсет и девет и после — да бяхте видели само възмутеното изражение на Кар и това необяснимо бам! Бам!

Райнхолд направи театрална пауза, очевидно очаквайки някой да го попита: „И какво стана тогава?“.

— Най-напред тишина, миг на пълна тишина! Но часовникът в ръката на Хитлер говореше толкова красноречиво, колкото и пистолетът му. Точно в осем и половина, в момента, когато за пръв път натисна спусъка, вратите се отвориха с трясък и младият Херман Гьоринг се втурна вътре с отделение картечари! Изневиделица се появиха стоманени каски — на всяка врата, на всеки прозорец, из целия салон. После се вдигна страхотна врява! Викове и писъци, счупени мебели и разбити кани с бира… и наред с това пискливите крясъци на жени, облечени в скъпи кожи…

Хитлер скочи от масата и започна да си пробива път напред все още с револвер в ръка. Двама от юначагите на Гьоринг почти го вдигнаха на трибуната и избутаха Кар настрана. И той застана с лице към нас… Познавате това дълго тяло, почти без крака? (Между другото си помислих: „И ти не си ариец, момчето ми. Съвсем не си нордически тип…“) Но, о боже, какви влюбени погледи му хвърляха неговите мускулести гладиатори с главички като топлийки изпод тенекиените си кепета! Тези негови войници мравки (повярвайте ми, снощи те сякаш нямаха чет!).

И за момент всичко се смълча така, че чувахме как Хитлер се задъхва — като куче, което обикаля кучката! Беше страхотно възбуден. Наистина тълпата винаги го възбужда до същински оргазъм — той не ухажва тълпата, изнасилва я. Внезапно започна да крещи: „Напред към Берлин! Националната революция започна — аз я обявявам! Пречупеният кръст тръгва в поход! Армията тръгва! Полицията тръгва! Всички напред! — Гласът на доктор Райнхолд ставаше все по-суров и остър. — Залата е превзета! Мюнхен е превзет! Германия е превзета. Всичко е наше!… — Както го имитираше, доктор Райнхолд огледа разярено стаята, ноздрите му потръпваха предизвикателно — само някой да посмее да мръдне. После продължи: — … Баварското правителство е свалено! Берлинското правителство е свалено! Всемогъщият Бог е свален! Да живее новата света троица Хитлер-Лудендорф-Пьонер! Hoch!“.

— Пьонер ли! — възкликна смаяно някой. — Онзи… длъгнестия полицай, дето пелтечи?

— Някогашният надзирател от Щаделхайм! Сега той е новият министър-председател на Бавария! — съобщи церемониално Райнхолд. — Hoch!

— И Лудендорф… значи наистина зад всичко стои Лудендорф — обади се друг.

— Е, да-а, както опашката стои „зад“ кучето — рече Райнхолд. — Главнокомандващ на трижди великата (несъществуваща) национална армия — Hoch! Лосов ще бъде министър на войната. Казвам ви, когато Лудендорф се появи на сцената, беше бесен: стана съвсем ясно, че Хитлер го е натирил на улицата — не е знаел нищо за преврата. Говореше медени приказки, но изглеждаше като примадона, която току-що са препънали зад кулисите.

— А Егон Хитлер?

— Адолф, ако обичате… нашият скромен австрийски ариец ли? Не пожела нищо особено за себе си! Само… — Райнхолд застана пресилено изпънат „мирно“ — само да е Върховен диктатор на целия германски райх — Hoch! Hoch! Hoch!

Някой от слушателите на Райнхолд изсумтя презрително.

— Приятелю, но Вие трябваше да бъдете там! — рече Райнхолд, като се вторачи в него. — Нищо не можах да разбера… честно казано и сега не мога да разбера и може би вие, умниците, ще ми обясните. Хитлер се оттегли да разговаря насаме с Кар и Сие — без съмнение под дулото на пистолета, защото Кар и Лосов бяха слисани и очевидно под арест — докато младият Херман Гьоринг с всичките си дрънчащи медали, целият в лъскави дрънкулки, остана да ни забавлява! Ето че Хитлер се върна, свали си мушамата и пред нас се разкри неговата божествена същност — нашият Титан! Нашият нов Прометей! — с фрак от магазина за конфекция, стигащ до глезените, das arme Kellnerlein^[2]! И ето Хитлер започна отново да говори „Ноемврийски престъпници!“, „Славното отечество“, „Победа или смърт“ и други такива безсмислици. После заговори Лудендорф: „Напред към Берлин — няма връщане назад… Това видя сметката на сепаристките и роялистките намерения на Кар“. Помислих си „точно навреме! Сега вече принц Рупрехт излиза напълно от играта — изпусна момента…“. Но не! Точно тогава добре известният антимонархист Хитлер едва промърмори сподавено „Негово величество“, при което Кар се разплака и се хвърли в прегръдките му, брътвейки нещо за „Кайзера Рупрехт“! Лудендорф сигурно не чу какво каза Хитлер или какво каза Кар — за щастие, защото инак щеше да се пръсне на парчета… във всеки случай обаче дружно си стиснаха ръцете, а после държавният секретар барон Фон Кар взе думата, след него командващият генерал Фон Лосов, после началникът на полицията полковник Фон Зайсер и всички ближеха ботушите на бившия австрийски ефрейтор! Всички му обещаваха подкрепата си! Не че щях да им повярвам, ако бях на мястото на Хитлер… не повече, отколкото бих повярвал на новоизлюпеното хитлерово преклонение пред монархията, ако бях на мястото на Рупрехт.

Но стига за сцената и професионалните актьори. А пък зрителите — ние подскачахме на местата си и обезумели ръкопляскахме и викахме. „Райнхолд Щойкел, ти си уравновесен човек и виден юрист, все си казвах. Това не е политика, а опера. И всички играят роли, до един!“

— Опера или оперетка? — попита някой зад оратора.

Райнхолд се обърна на стола си и го изгледа много сериозно.

— Ето там е работата! Но все още е рано за отговора — добави бавно. — Но смятам, за това намекнах и преди — имаше нещо не съвсем човешко. Вагнер ли казвате? Може би си мислите за онова ранно и незряло произведение „Риенци“? Може би. Да, авторът на партитурата поне очевидно е от Вагнеровата школа… ама все пак тези войници мравки… всички тези зловещи, човекоподобни насекоми и зайците и невестулките, застанали угодливо на задните си крака… и най-вече Хитлер… Да, това наистина беше Вагнер, но Вагнер, поставен от Йеронимус Бош!

Каза го така убедено, произнасяйки отчетливо, с такъв съскащ шепот последните си думи, че всички в стаята замръзнаха по местата си. Ненапразно доктор Райнхолд си беше спечелил славата на съдебен защитник.