Ричард Хюз
Лисица на тавана (74)

Глава 18

Тази сутрин Мици наистина се чувстваше изоставена, но изоставена не от Огъстин, а от бога.

Събуждането (за Мици тази сутрин) беше като събуждане в едно неочаквано празно легло. Господ го нямаше тук — нямаше го, и толкова! Вчера бог й говореше на ухото, дишаше досами рамото й, накъдето и да се обърнеше, нищичко нямаше наоколо, но бог бе там, а днес, когато го призоваваше, чуваше как думите на молитвата тръгваха на вечно пътешествие в безкрайното празно пространство. По своя път не срещаха нищо, което да ги върне като ехо назад — защото наистина нямаше нищо.

Затова днес Мици остана наистина сама и отчаяна в тъмнината си.

Мици реши, че от сега нататък ще живее винаги с възторга от първия ден. И през ум не й мина, че щом господ я е намерил и обладал, някога отново ще го загуби. Дали и очите на духа й не бяха поразени от слепотата? Възможно ли беше? Та Господ трябваше да е там!

Мици си спомни за онази детска игра, при която човек със завързани очи търси, а другите му помагат, като викат „Студено“ или „Топло“… Навярно не беше съвсем сама сред славните светци (така й бяха казвали)! Светци на цели тълпи, на облаци и всички виждат къде е Бог! Нямаше ли някой да й рече „Студено“ или „Горещо“? Защото господ ТРЯБВАШЕ да е тук!

О, да имаше Мици очи, с които да чете! Както знаеше, всички свети отци са били преди нея в този „мрак на духа“ — поне те щяха да са й дружинка, да й дават надежда.

Света Тереза Авилска^[1]… Тереза пишеше за „душевна суша“, за времето, когато и за най-великата мистичка било невъзможно да се моли, но положително и тя споменаваше нещо, някъде, за „трите извора“, които утешават в сушата? Уви, Мици не бе обърнала много внимание, когато калугерката в училище им прочете този откъс на глас — сега нямаше и най-смътна представа какви са били тези „три извора“ (и точно затова беше уверена, че в тях се крие ключът на нейната загадка). „Първият извор“ беше… какво беше? О, защо нямаше очи да прочете отново книгата!

И все пак защо бог постъпи така? Защо (и сега душата й се разбунтува), защо й показа дълбините на Своята любов, ако е имал намерение да я лиши от нея? О, колко жестока е любовта, с която й се отплащат! Наистина Мици би се радвала на слепотата си, ако само тя можеше да разтвори сърцето й за сладостното единение с Него, но по-добре е да не беше познала блаженството, отколкото да го познае и да го загуби — отгоре на всичко и ослепя.

Но Тереза… О, да можеше да ЧЕТЕ… Такова беше душевното й състояние, когато чу да се чука и чичо й влезе.

Неспокойният Ото внезапно осъзна тази сутрин колко самотна трябваше да се чувства Мици — доколкото знаеше, никой не бе ходил при момичето, освен старата Шмидхен — и едва ли беше хубаво за нея по цял ден да стои в стаята си, без да има какво да прави. Макар да го болеше крака, трябваше да изведе Мици на разходка. Разбира се, той не можеше да отиде далече, нямаше ли да е по-добре, ако я изведеше Франц? Ами младият англичанин, той положително можеше да отдели един час, за да излезе с нещастното момиче?

Трябваше да разбере дали би искала, ето защо отиде в стаята й. Но един поглед стигаше: Мици седеше сгушена на стола пред недокоснатата си закуска и на лицето й беше изписано такова напрежение, че явно един чужденец не беше подходяща компания за нея. Отвърна му несвързано, изглежда, дори и с него не можеше да разговаря.

Но веднъж дошъл, Ото реши да не я оставя така. Може би тя искаше да й прочете нещо? При това предложение тя се разтрепери, но кимна. Е, добре, какво да й прочете?

О, боже, как да слуша Тереза, докато той я наблюдава? Това означава да оголи душата си, а днес ничии очи не биваше да виждат ужасната й душа. И точно защото копнееше за Тереза, избра напосоки Тома Кемпийски^[2]. Той изглеждаше по-безопасен — а също и по-подходящ (каза си тя) за дисциплинирания ум на чичо й. И кой знае? Дори можеше да бъде полезен сега.

Но поради равния, безизразен глас на Ото сухите средновековни поучения на Тома звучаха още по-сухо — Ото произнасяше думите рязко, сякаш даваше команди за стрелба и вниманието на Мици скоро се разсея. Беше зелена, а я окосиха — изсушена и сгърчена като сено…

Затвори вратата си и призови Исус, своя любим, остани с него в килията си…

— достигаше до нея увереният глас на Ото. — Да, чудесно! Но ако го призовеш и той не дойде?

Този Тома започна да я дразни. Господ се позабавлява с нея като с играчка…

Онова, което е крайно необходимо за християнина (прочете по едно време Ото):

„Отрекъл всичко друго, да се отрече и от себе си, да забрави напълно себе си и да изкорени любовта към себе си…“

Четецът погледна през рамо, защото Франц тихо надникна вътре, направи гримаса и се оттегли. Може би моментната съвсем слаба промяна на Отовата интонация или пък представата за собственото й, неповторимо „аз“, с което се бяха отнесли толкова жестоко, беше така ярка в съзнанието й, че баналните думи прозвучаха в ушите на Мици като гръмотевица. Разтърси я тръпка: защото какво означаваха те? Не казваше ли Тома, че ако иска да се върне при бога, нейното „аз“ трябва да стане неразличимо дори за самата нея — никой певец не бива да различава собствената си осанна в хора на небесното войнство?

Трябваше ли да се отрече дори от собственото си „аз съм“ — едничкото, за което си мислеше, че нищо не може да й отнеме, дори Смъртта? Но как да направи точно това само с усилие на волята? Как би могла да забрави, че е „тя“? Задачата беше едновременно неочаквана и напълно невъзможна: щом имаше Бог, трябваше и нея да я има.

Защото Науката може да доказва много неща или да ги отхвърля, рано или късно, и все пак има едно, което Науката не може да докаже, нито да отхвърли и никой не иска това от нея, защото си го знае — всеки познава собственото си „Аз“. Готов е да приеме по аналогия съществуването на други „аз“, но не може да ги види отвътре, както собственото „Аз“. Наистина, сякаш няма друго подобно усещане, искам да кажа, че то съществува, независимо от възприятията и логиката и е пръв обект на самопознанието — освен за хора като Мици, познали Бога — т.е. божието „Аз“. Защото малко е да се каже, че Мици „вярваше“ в бога — тя съзнаваше Неговото велико „АЗ СЪМ“, сякаш бе част от Него, както съзнаваше и собственото си малко „Аз съм“, което беше отражение на Неговото. По-скоро може да се каже, че тя „вярваше“ в съществуването на хората около нея — майка й, Франц, Ото, Наташа! Но за съществуването на Бога Мици „знаеше“ с цялото си същество, както за собственото си съществуване.

Притисната от дилемата, пред която я постави Тома, на Мици за първи път й хрумна, че да си „с Бога“, не е вечно състояние, а по-скоро безкрайно пътуване.

Сякаш го видя с очите си. Далече, някъде долу — като светлините на останала в долината странноприемница, когато след внезапен завой на планинската пътека я зърнем отново, но сега точно под нас — тя видя подобно на малка светла точица простото, сладко щастие на онзи първи ден — и знаеше, че повече не можеше да се върне към него. Нито пък й се искаше! Защото онзи, който търси Бога, трябва да върви право напред (така си мислеше Мици) — и да го загубиш от погледа си, Бог е винаги пред теб.

Нещо от този миг на прозрение сигурно се отрази на лицето й, защото, като наблюдаваше племенницата си и разбираше донякъде чувствата й, Ото изпита — макар все още да не смееше да си го позволи — внезапен възторг. Можеше ли, в крайна сметка… колкото и невероятно да бе… решението им да се окаже съвсем правилно?

Ако беше така, значи някой светия се бе намесил, тъй като всички стигнаха до това решение, водени от съвсем погрешни мотиви.