Скот Бейкър
Правилото на знанието (80)

78.

Осемгодишният Диего Мануел не го свърташе на едно място, докато седеше с родителите си в чакалнята на болницата в Кито. Не от скука, а защото бе погълнат от онова, което ставаше на телевизионния екран. Беше толкова развълнуван, че не можеше да стои мирен. Родителите му бяха зяпнали екрана и това продължаваше вече два часа. Същото се отнасяше и за всички останали в чакалнята. От началото на програмата никой от пациентите не беше натиснал бутона за повикване, никой не беше се оплакал от нещо. Всички седяха и гледаха, забравяйки поне за момента различните си болежки.

Отначало на Диего му беше харесало заради екшъна. Започна да следи предаването веднага щом мъжът започна да се бие с лъвовете. Причината обаче беше повече заради начина, по който бяха направени снимките. Никога не беше виждал нещо подобно. Имаше чувството, че изживява събитията. Не му хареса, когато бичуваха тъжния човек. Искаше да се извърне, но не го направи. Очакваше баща му да му каже, че не бива да гледа заради прекалено многото насилие, но той не го направи. Докато гледаше, хората от екрана говореха на испански.

Елизабет Джоунс мразеше телевизията. Мразеше новините, които носеше тя — като тази сутрин, когато чу за онази ужасна трагедия с кардинала, хвърлил се от покрива на Папския дворец във Ватикана. Казаха, че бил французин, а тя не харесваше французите. Не харесваше също германци, черни и азиатци. Особено не харесваше телевизията, но днес беше различно. Днес се случваше нещо, което никога не бе виждала по британска телевизия, и то грабна цялото й внимание. Беше изпуснала метрото за работа, защото колкото и да се опитваше, просто не можеше да се откъсне от екрана. Продукцията несъмнено беше британска, но толкова свежа и нова и така завладяваща. Опита се да се обади и да предупреди, че е болна, но телефонът й непрекъснато даваше заето.

Мияко Мацуи лежеше до любовника си. Тадака Ямишита беше човекът, за когото трябваше да се омъжи, сигурна беше в това. Беше от добро семейство, имаше почтена работа като инвестиционен банкер и живееше в апартамент на трийсет и втория етаж в центъра на Токио. Тя обожаваше да остава при него през уикендите, защото гледката към нощния град неизменно я прелъстяваше. Сини, зелени, червени и жълти цветове образуваха пъстър тапет на живот и енергия. Особено обичаше плоскоекранния телевизор с диагонал сто шейсет и четири сантиметра. Беше поставен при прозореца, обкръжен от размазания фон на нощното небе. Обикновено гледаха някой филм след любенето, но тази нощ даваха нещо изумително. Доколкото можеше да прецени, актьорите бяха американци, но говореха перфектен японски. Отдавна не беше виждала японска продукция, в която са изсипани толкова много пари, но новата техника беше невиждана досега, а тя знаеше, че японските аниматори и създатели на филми са прочути с това. Тя се сгуши в Тадака и се заслуша със страхопочитание в онова, което се казваше.

Греъм Фонтейн беше сам в една пещера в покрайнините на Йерусалим. Седеше и мислеше там вече близо два часа. Връщаше се отново и отново към събитията от предишните няколко дни. Железните шипове бяха забити в дланите на мъжа, а не в китките, както предполагаха някои учени. Беше валял дъжд — нещо, което никой не бе отбелязал; цялата нощ валеше и имаше гръмотевици.

Майка му беше там заедно с другите му последователи, но стражите ги държаха на разстояние. Греъм беше взел копието, което бе пронизало мъжа в хълбока. Римлянинът го беше оставил на един камък, докато помагаше да свалят тялото, и Греъм го бе взел и го бе счупил на три части, за да го скрие под туниката си.

Не мислеше ясно. Не беше го правил от дни. Стисна и отпусна юмрук и се загледа в пръстите си. Всички бяха на мястото си. Пръстите му бяха цели. На единия имаше изящно гравиран златен пръстен, по който танцуваха отражения от пламъците. Това бе пръстенът на Пилат, подарен му от прокуратора в знак на благодарност, че му е спасил живота. Греъм беше виждал и притежавал този пръстен и преди, беше подарък от дядо му. Щеше да го предаде на своите деца.

Не беше сигурен какво да прави сега и затова просто седеше. Беше късно и тъмно, Малбул бе отвел Мишка в един хан, където да преспят. Греъм седеше сам и се взираше в пламъците, които се полюшваха под редките пориви на вятъра. Разсеяно докосваше с език задната част на кътника си, като пускаше и спираше записващото устройство. Беше записал всичко и вече не му оставаше да снима друго освен танца на огъня.

— Как е ръката ти?

Гласът го стресна.

Греъм се огледа, но не видя никого. Никой не знаеше, че идва тук. Минаха секунди преди да осъзнае, че въпросът бе зададен на английски. Агент.

— Така и не ти благодарих — продължи гласът и този път Греъм разбра откъде идва.

Загледа се в сенките в дъното на пещерата и фигурата излезе на светлината на огъня. Отблясъците от пламъците танцуваха и потрепваха по лицето му и придаваха допълнителна жизненост на смуглата му кожа. Греъм се дръпна назад. Сърцето заблъска в гърдите му и усети познатия до болка приток на адреналин. Този път обаче с него вървеше чувство, което бе непознато за Греъм Фонтейн — страх.

— Успокой се — каза мъжът. — Всичко е наред. Затова дойде тук, нали така?

Той се усмихна през брадата си, която сега изглеждаше мека и добре вчесана. Всъщност целият мъж с вълниста коса и кафяви очи сякаш блестеше. Греъм беше виждал този човек и по-рано, преди по-малко от три дни, с невъзможни рани и синини. Тази блестяща версия на същия мъж беше просто невъзможна.

— Всички си имаме своята роля. Твоята и моята, Греъм, са свързани. Ти трябва да изпълниш твоята мисия, а аз своята.

Толкова просто прозвуча.

Сърцето на Греъм мъничко се поуспокои и страхът се смени с благоговение. Мъжът се бе обърнал към него с името му. С истинското му име. Не онова, с което беше познат в тази древна епоха, а с името, което щеше да му даде майка му след две хиляди години.

— Ела, седни с мен. Имаш много въпроси, които искаш да ми зададеш. Прав ли съм? — попита Йошуа бен Яков, човекът, когото наричаха Исус. — Но първо искам да ти благодаря — любезно добави той.

— За… заради това, че ти помогнах… че ти помогнах, когато падна ли? — заекна Греъм и установи, че гласът му трепери.

— За това, че не го уби. Знам, че го искаше. Благодаря, че се сдържа — рече Исус.

Греъм се сети за войника, който беше бичувал и подкарвал безмилостно Исус, сякаш беше някакво добиче.

— Не, моля те, седни с мен. Питай всичко, което са ти казали да ме питаш. И всичко, което самият ти искаш да научиш.

Греъм седна, изгубил ума и дума. Погледна в очите човека пред себе си и не видя никакъв намек за злонамереност. Никакъв намек за осъждане или измама. Видя единствено безкрайно търпение. Този човек не бързаше. Греъм се взе в ръце, мислено прокара пръст през папките, организирани в ума му, и формулира въпросите си. Бяха много и трябваше да прибегне до напредналите техники за запаметяване на Централата, за да си ги спомни в съответния ред — въпроси, свързани с наука, философия, смисъл.

Накрая пое дълбоко дъх и заговори.

Конклавът на кардиналите седеше в мълчание. Бяха свикани да изпълнят дълга си. Само един път преди това папа се беше отказвал от престола си. Мюлер се беше позовал на рака и неспособността си да заема поста заради заболяването.

Когато пристигнаха, повечето вече знаеха как ще гласуват и очакваха да изтърпят дните за размисъл просто като формалност. Но сега Льоклер беше мъртъв. Беше се хвърлил от покрива в пристъп на разкаяние, поне така беше съобщено.

Това заседание беше продължило по-дълго от другите. Цели тринайсет часа. Дванайсет от тях преминаха в гледане на записа, който бе приключил току-що. Вече нямаше нужда да се гласува. Човекът, който щеше да поведе църквата, една коренно различна църква, вече бе назован от онзи, който говореше от екрана. Онзи, който бе избран „да ме заведе при народа ми“.

На вратата се позвъни. Шон се откъсна от телевизора и отиде да отвори. Пуйката беше гордо поставена в средата на масата, подредена с всички съдове и прибори. Ароматът на печено месо и картофи изпълваше трапезарията. Вратата се отвори и Шон се усмихна на гостите си. Прегърна Дейвид старши и го покани да влезе. Любезно целуна жена му Ана по бузата, докато я прегръщаше. После погледна към Дейвид, младия Дейвид, онзи, когото не беше познавал лично от години. Дейвид младши пристъпи смутено от крак на крак, преди Шон да иде при него и също да го прегърне.

— Хей! Как е ученето? — попита Шон, докато го въвеждаше в стаята.

— Ах, човече… невероятно е. Не мога… Нямах си представа. Искам да кажа, ти си невероятен… Не мога… — запелтечи Дейвид.

— Спокойно! — Шон дружески го сръчка в ребрата. Инженерът се дръпна и влезе да види къде живее Шон. Скромна и в същото време удобна къща в Северна Каролина. През последните няколко месеца Дейвид учеше и живееше в Централата и това бе първото му излизане навън.

Беше смутен да се срещне с този нов Шон, когото не познаваше. Човекът, който беше работил с по-старата версия на самия себе си, за да постигне нещо нечувано в човешката история… и какво беше най-голямото му желание? Да яде пуйка с жена си и приятелите си.

Всички насядала, след като поздравиха Лорън и я похвалиха за пиршеството, което им е устроила. Поздравиха я и за новината, че семейство Стрикленд ще има нов член в близко бъдеще.

Шон се извини и стана, за да изключи звука на телевизора…

— … толкова много вярно или невярно. Онова, което наричате наука, е метод. То е начин да се проверяват неща, начин да се описват. То е структура, която ви позволява да изучавате и да продължавате напред. Вземете средата, която избрах аз, за да отправя посланието си към света. Науката ще каже, че има червени, зелени и сини точки, които се събират заедно, фосфори, осветени от катоден лъч с различен интензитет, или течни кристали, показващи един от краен брой нюанси на пикселите. Религията пък ще се дръпне от екрана и ще каже „Това е лице“. И двете са прави, но гледат различни аспекти на едно и също нещо. Нещата са такива, каквито са; единствено описанието и разбирането им се променят. Когато…

Шон изключи звука. Беше гледал предаването и знаеше, че ще го гледа отново. Върна се на мястото си на масата. Засега щеше да се наслади на вечерта с приятелите си. Вечер, през която нямаше да знае за какво ще бъде разговорът, нито какво ще се случи. Вечер, в която всичко беше възможно. Едно обаче бе сигурно — „второто пришествие“ беше дошло подобно на крадец в нощта. Предаването се излъчваше едновременно по целия свят. И то така, че всеки да го чуе на собствения си език и да го разбере. Шон знаеше, че е изпълнил своята част и че кръгът се беше затворил. Знаеше, че утре светът ще бъде различно място.