Скот Бейкър
Правилото на знанието (43)

41.

Сякаш за първи път от цели минути успя да си поеме дъх — къси, резки вдишвания, тъй като всеки следващ момент го изумяваше повече от предишния. Винченцо Джовани свали мълчаливо 3D очилата. Не беше усетил, че е затаил дъха си. Сгъна очилата и ги остави на масата, след което се огледа. Още се намираше в хотелската стая. Другите двама мъже седяха около кръглата маса и го наблюдаваха с очакване.

Когато Джовани заговори, думите му не бяха такива, каквито очакваха американците.

— Ще ви дам пет милиона долара за това устройство — каза свещеникът, сякаш обявяваше начало на търг.

Шон и Дейвид не знаеха как да реагират.

— Пет милиона — повтори свещеникът. — Американски, разбира се.

Шон и Дейвид замълчаха за момент, за да се уверят, че са чули правилно.

— Плейърът не се продава — заяви най-сетне Шон.

Последва дълга пауза.

— Десет милиона — предложи италианецът, облегна се назад и зачака.

След поредната дълга пауза Джовани се усмихна.

— Господа, майтапя се! — подхвърли той и се изсмя.

Другите двама въздъхнаха едновременно.

— Петнайсет — каза свещеникът с абсолютно сериозна физиономия.

Шон и Дейвид се спогледаха объркано.

— А, пак се шегувате, нали?

Италианецът помълча и отново се разсмя. За да сложи край на смущаващо дългото мълчание, което последва, Шон започна по същество.

— Е, какво мислите? — попита той, докато италианецът ставаше и се запътваше към минибара.

— Какво мисля? Ха! Какво мисля?

Свещеникът седна отново на мястото си и отпи дълга глътка от коктейла бренди, уиски и „Бейлис“, които бе излял в една чаша. После, за най-голямо изумление на двамата, се разплака.

Шон стрелна с поглед Дейвид, без да помръдне глава. Кардиналът бе видимо потресен, но Шон бързо осъзна, че това не са сълзи на разстроен човек.

— Какво мисля? — отново повтори Джовани. — Казвате, че това е ваше изобретение? — обърна се той към Дейвид.

— Аз… да — заекна Дейвид.

Най-неочаквано Джовани скочи от мястото си и сграбчи софтуерния инженер в радостна мечешка прегръдка, която го свари абсолютно неподготвен. Не му оставаше друго, освен да отвърне тромаво. С все още стичащи се по лицето му сълзи Джовани целуна Дейвид по бузата.

— Добре! Достатъчно! — каза Дейвид.

— Скъпо мое момче — заговори Джовани, подсмърчайки, — имаш ли представа какво си направил? Знаеш ли какво си създал? — Свещеникът го пусна и се дръпна, после положи ръце на раменете му. — Ти си завършил пътя. Ти го направи възможно. Казаха ми, че ще стане, но честно казано, не вярвах. Бях събрал най-добрите учени на света и те работеха върху криптирането в продължение на девет години, без изобщо да се приближат до успеха. Почти всички твърдяха, че на диска няма данни. Знаех, че не може да е истина, не и с онова, което Обществото ни помогна да постигнем. Вие ни дадохте шанс.

— Имате ли диск? — намеси се Шон, внезапно осъзнал, че има съвсем реална възможност всичко това да е капан.

— Имам ли диск? — като ехо повтори Винченцо Джовани и се обърна към него. — Господин Стрикленд, аз съм човекът, отговорен за производството им.

Зениците на Шон се разшириха, за да поемат повече светлина. Това бе единствената реакция на тялото му, докато се опитваше да смели чутото току-що. Но преди да успее да зададе първия си въпрос, Дейвид изсипа поток свои въпроси.

— Така ли? Как е възможно да ги произвеждате и да не знаете какво има на тях? Къде ги правите? Кой знае за това? Кой е шефът? Кой ги е изобретил?

Джовани вдигна ръка. Още сияеше от радост.

— Всичко по реда си, момчето ми. Всичко по реда си. Въпросът как не е важен, защото днес ни дадохте способността да разберем въпроса защо!

Джовани седна отново на мястото си и си пое дълбоко дъх.

— Както ви казах, имах много отговорности около организирането и подпомагането на проекта от името на светия отец, Бог да успокои душата му. Възлагах задачи, много от които изглеждаха случайни за участниците, събирах отделните компоненти на операцията — е, поне от страна на Ватикана. Производството на дисковете беше възложено на компания в Сирия, малка група хора, които можеха да получат достъп до необходимите материали, без да събудят подозрения. Обясних им, че се опитваме да разработим нов тип твърд диск, оптичен носител, който да се използва в мобилни телефони. Те свършиха чудесна работа и не задаваха въпроси, поради което им беше платено много добре, а след задачата се оттеглиха от бизнеса.

— Добре, но откъде са знаели как да произвеждат тези неща? — учуди се Дейвид. — Искам да кажа, записаните на тези дискове данни са криптирани по съвсем нов начин. Те не могат да се съхраняват другаде, а само на носител с точно тази молекулярна структура. Откъде взехте специте?

— Специте ли? — не разбра Джовани.

— Спецификациите? Техническите изисквания?

— О, да, ами… цялата технология се осигуряваше от Обществото. Те ми пращаха плановете, а аз ги предавах на онези хора. Всичко това беше… абсолютно неразбираемо за мен. От Обществото бяха много потайни при пускането на информация и внимаваха никой да не разполага с достатъчно сведения, за да не може да си сглоби цялата картина.

Беше ред на Шон да се намеси и да зададе въпроса, който го измъчваше цял следобед.

— Обществото? Кои всъщност са те? — попита той, гледайки Джовани право в очите.

— Кои? Да. Аз самият бих искал да знам това. Обществото за световна историческа достоверност. За мен това е само име. Знам единствено, че Обществото… ами, че те като че ли контролират всичко. Неизчерпаеми средства, технология, нямаща равна на себе си. Те са започнали всичко, макар да не зная защо — освен ако наистина не искат да получат точни исторически сведения.

— Останах с впечатление, че Николай II е поръчал всичко това — вметна Шон.

— А, да, ами… — Италианецът махна с ръка. — Зависи от гледната точка, нали така? Светият отец, Бог да успокои душата му, се обърна лично към мен, но чрез връзката си с Обществото установих, че именно те дърпат конците. Те осигуряват инструкциите. Аз просто използвам намиращите се на мое разположение ресурси, за да осъществя проектите. Никой не може да осигури повече благоволение от папата и предполагам, че Обществото е успяло някак да го убеди да се включи. Той е бил техният „ангел инвеститор“, както се изразявате вие.

— Тогава къде са те? Къде е това Общество? Как да се свържа с тях?

— Наистина, как! — Джовани отново се разсмя гръмко. — До сблъсъка ми с Обществото смятах, че Ватиканът има може би най-професионалната, находчива и секретна разузнавателна служба на света. Но сега… ами… все още не зная нищо за Обществото. Единственото, което успях да открия, е телефонен номер, който прехвърля обаждането на телефонен секретар на видеотека. Разбира се, това е прикритие, но когато Обществото иска да установи контакт, го прави. Срещал съм се единствено с един от младшите им агенти, чиято единствена работа е мълчаливо да ми доставя съобщения. Опитвал съм се да го проследя, но винаги безуспешно. Обществото явно притежава по-съвършени от нашите технологии. Всъщност, именно благодарение на плановете, които ми бяха връчени веднъж, успях да построя Централата.

Шон и Дейвид наостриха уши, когато чуха думата, известна им от дневника. Погледът на Шон инстинктивно се стрелна към корема му — беше затъкнал книгата в колана си, поради което изглеждаше с няколко килограма по-тежък от нормалното за ръста му.

— Значи Обществото е отговорно за смъртта на Лорън? — попита той и отново погледна Джовани в очите.

Старият италианец въздъхна дълбоко.

— Аз… не зная. Ако трябва да съм честен, не зная. Не мисля, че са те, макар че не бих изключил напълно тази възможност. Нищо от опита ми не предполага, че Обществото би убило невинен човек. Мисля, че може би хората, за които казвате, че са преследвали вас и съпругата ви, са от друга организация.

— Откъде мога да съм сигурен, че не вие сте ги изпратили? — натърти Шон и в гласа му се доловиха обвинителни нотки.

— Отникъде. Не знаете това. Разполагате единствено с думата ми и с факта, че ако исках да ви убия, можех да го направя вече сто пъти. Господин Стрикленд, в моя свят доверието е много важно нещо. Да спечелиш доверието на някого е върховна награда. То е единственото нещо, в което никога не можеш да си сигурен, но много често нямаш друг избор, освен да го дадеш. То е мъничкото нещо, около което се развива животът ми. Мъничкото нещо, наречено вяра. Трябва да ми се доверите, когато ви казвам, че не съм убил жена ви и не зная кой го е направил.

Шон задържа погледа си още малко върху него, после се извърна.

— Добре.

— Обществото се занимава с този проект по-дълго, отколкото Ватиканът. Когато се обърнаха към мен, получих съвсем ясни инструкции от светия отец, но…

— Бог да успокои душата му — обади се Дейвид.

— Да. — Джовани се усмихна. — Точно така. Когато научих какво се опитваме да постигнем, осъзнах, че нищо не си заслужава повече. И сега, най-сетне, благодарение на вас имаме възможност да видим за какво е била цялата тази суматоха. Имаме възможност да гледаме интервю със самия Христос. — Една сълза беше на път да капне от окото му. — Сега трябва само да намерим диска! Преди Льоклер да го е намерил. Неговите мотиви, както споменах, доста ме безпокоят.

— Значи сте сигурен, че дискът съществува? — попита Дейвид.

— А, скъпо мое момче, отново става въпрос за вяра, но смятам, че съществува — отвърна Джовани. Свещеникът наблюдаваше Шон, който пазеше гробна тишина и изглеждаше измъчен. — Нещо смущава ли ви? — тихо попита той.

Шон заклати бавно глава, сякаш се бореше с нещо. Накрая заговори.

— Съжалявам, отче, просто… не вярвам като вас. Просто не вярвам в Исус, в Бог, в такива работи. Разбирам, че вярата е целият ви живот и така нататък, но аз просто не вярвам в Бог, който може да бъде така жесток, че да позволи да се случат толкова много злини. Просто не мога да го проумея.

Джовани кимна, сякаш приемаше аргумент, който бе чувал хиляди пъти преди и знаеше, че не трябва да оказва натиск.

— Разбирам ви — рече той. — Аз също невинаги съм наясно с пътищата на Всемогъщия, но зная, че ограниченията са мои. Не разбирам по същия начин, по който кучето не разбира защо и къде отива всеки ден господарят му, който трябва да работи за храната, която му дава. Разбирането променя. Знанието променя, но нещата са такива, каквито са. Земята винаги е била кръгла, но хора са били убивани, защото са го казвали на други хора, които не разбирали. Разбирането се променя, а не нещото. Не мога да отговоря на въпроса ви. А и не съм в позицията да го правя. Всеки от нас трябва да стигне до свое собствено заключение.

Отговорът не накара Шон да се почувства по-добре. Лорън бе мъртва, при това заради някакво споделено суеверие. Шон не можеше да го приеме. Нямаше да го приеме. Мразеше Джовани. Мразеше всички от неговата порода, всички религии, всичките им последователи. Заради тях беше останал сам, а Лорън бе мъртва. Ако имаше Бог, защо не направи поне веднъж нещо за него? Защо не му върна Лорън…

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — продължи Джовани. — Постарахме се дисковете да бъдат скрити на определени места, където да оцелеят през вековете и да останат неоткрити. Обществото избираше местата, но за интервюто с Христос, за диска на нашия Господ ни бе казано, че ще има карта.

Шон се отпусна на стола си. Беше уморен от всичко това. Беше уморен да бяга, уморен от стреса. Липсваше му жена му — нощните им разговори, усещането на ръката й в неговата, докато спокойно заспиваше. Споменът му причини болка. Дори мисълта за гимназията в Мейсънвил донякъде го утешаваше. Колко далеч изглеждаше всичко това точно сега.

Но дори той да не вярваше в Бог и разните религии, милиони хора вярваха и имаше мнозина, които бяха готови да убиват за вярата, както беше видял на магистралата и в мотела.

— Господа — каза след малко Джовани, поглеждайки часовника си, — имам среща със светия отец в три часа и трябва да бързам. — Той разтри лице и прокара пръсти по носа си. — Но ще приключа до четири. Надявам се, че няма да имате нищо против да ви посетя след това?

Шон кимна, а Дейвид го погледна като хлапе, което трябва да чака да се върне от сутрешната коледна литургия, преди да му позволят да разопакова подаръците си.

— Ще донеса някои неща, които със сигурност ще ви заинтересуват — добави свещеникът, докато ставаше и отиваше към вратата.

Той се обърна, хвана и двамата за раменете и им лепна целувка по двете бузи.

— Предполагам, че няма да ми разрешите да занеса устройството на срещата ми със светия отец? — подхвърли той.

Дейвид го зяпна сащисано, но Шон побърза да се намеси, преди компютърният инженер да си е отворил устата.

— Съжалявам, отче, но устройството ще остане през цялото време с нас. Сигурен съм, че разбирате.

— Да… да, разбирам. — Италианецът въздъхна и кимна. — А вие разбирате, че трябваше да попитам.

— Разбираме. Е, значи ще се видим след четири, нали?

— Да, до четири часа, господа.

С тези думи Винченцо Джовани, човекът начело на една от най-тайните разузнавателни агенции на света, се обърна и тръгна по дългия коридор на хотела. Шон затвори вратата след него.

Известно време двамата не казаха нищо. После седнаха с въздишка, всеки потънал в мислите си. Мълчанието се проточи, Шон ставаше все по-нервен и по-нервен, но накрая Дейвид заговори пръв.

— Не му каза за дневника — започна той.

— Трябва да се махаме оттук — отвърна Шон.

— Да се махаме? Какво искаш да кажеш? Той ще се върне — възрази Дейвид.

— Трябва да се махнем от тази стая. Имам лошо предчувствие. Не съм сигурен, че нашият приятел е такъв, за какъвто се представя. Има нещо, което не ни казва. Видя ли как прокара пръст по носа си, когато каза, че има среща с папата? Това означава, че лъже.

— Откъде си сигурен?

— Гледам много телевизия. Хайде, Дейвид, нека да се махнем от тази стая. Можем да му кажем къде да ни намери. Просто имам чувството, че цялата работа е много по-дебела, отколкото предполагаме.

— Ами, машини на времето, интервюта с Наполеон и Исус… това си е най-голямото нещо, което се е случвало някога — отбеляза Дейвид.

— Да, но не мисля, че сме в безопасност в тази…

Мощна експлозия прекъсна думите му и двамата инстинктивно се снишиха. В стаята се разлетяха парчета стъкло.

— Това беше от паркинга на хотела! — каза Дейвид и се втурна към счупения прозорец.

Погледна от стаята на третия етаж към черния дим и доскоро бялото „Алфа Ромео“, бълващо пламъци във въздуха. Шон застана до него и двамата с ужас видяха как Джовани се изтъркаля от колата на асфалта в предсмъртни гърчове. Дрехите му горяха, по кожата му се пукаха мехури.

— Мамка му! — извика Шон и се втурна към вратата.

Дейвид бързо прибра очилата при плейъра и го последва с куфарчето в ръка.

Когато Дейвид пристигна при горящата кола, сирените вече виеха. Шон беше клекнал до обезобразения, но все още дишащ Джовани. От дрехите му продължаваше да се вдига дим, а от спуканите мехури на червената му кожа сълзяха телесни течности. Свещеникът не издаваше нито звук. Болката му беше непоносима, въздухът сякаш жилеше всяко негово сетиво и при най-малкото раздвижване. Шон се стараеше да го успокои и утеши, но се чувстваше ужасно безпомощен.

Дейвид гледаше как линейката се появи на ъгъла и минувачите се дръпнаха да й направят път. С върховно усилие на воля и сили умиращият мъж вдигна ръка, хвана Шон за яката и го придърпа към себе си. Дейвид не можеше да вижда добре от събиращата се около горящите останки тълпа, но забеляза, че старецът се мъчи да каже нещо на Шон. Секунди по-късно Шон беше отведен по-далеч от колата, а йезуитският свещеник бе покрит със специално покривало и качен в линейката.

Когато Шон най-сетне тръгна към Дейвид, погледът му бе твърд и агресивен.

— Какво каза той? — попита Дейвид.

За момент Шон не отговори.

— Трябва да се махаме от Рим — каза накрая той и се отдалечи.

 

 

— Знаел е за дневника — каза Шон, след като се увери, че никой на съседните седалки не проявява интерес към разговора им. Този път бе купил билети за първа класа благодарение на неочаквано преливащата си банкова сметка. Знаеше, че ще ги следят — онези, които бяха извършили покушението срещу Джовани, нямаше да си губят времето. Шон и Дейвид можеха само да се надяват, че ходовете им трудно могат да бъдат предвидени, тъй като самите те не бяха решили накъде точно да тръгнат.

— Нима си му казал за дневника? — попита Дейвид.

— Не съм му казвал. Той знаеше. Докато лежеше там, ме придърпа към себе си и каза: „Прочети го. Прочети го до края“. И двамата знаехме какво има предвид.

— В такъв случай би ли ми казал защо купи десет отворени билета из цяла Европа и Близкия изток? — продължи Дейвид.

— Защото ще правим точно това. Трябва да сме в движение, но без никой да може да познае къде отиваме. Докато не намерим онова Общество за световна историческа достоверност или загадъчната Централа. — Шон взе дневника и го постави на масичката пред тях. — Отговорите са тук, сигурен съм. Джовани знаеше, че е у нас, но не каза нито дума. Какво ти говори това?

Дейвид го погледна неразбиращо.

Шон сам отговори на въпроса си.

— Не е искал да знаем. Сигурно е решил, че ако разберем, че разполага с информация за дневника, това ще създаде проблеми в преговорите му с нас. Знаел е, че Лорън е била убита от хора, търсещи същия този дневник. Сигурно е имал и известна представа кои са те.

— Значи според теб Джовани е имал връзка с хората, които са те преследвали?

— Така мисля. Но връзката им може би не е била от приятните. Може наистина да се е опитвал да ни помогне и те да са разбрали. В момента единственият начин да разрешим загадката е да прочетем останалото. Може би ще намерим картата. Малката разходка, на която тръгваме, ще ни даде възможност да го направим.

Шон отвори книгата и се наведе над нея. Дейвид се пресегна към първокласния си панел и включи лампата за четене. Затвори очи за момент, после ги отвори и погледна надолу.