Скот Бейкър
Правилото на знанието (39)

37.

Кръвта ми се смесваше с водата, която жилеше и почистваше раните ми. Лежах по корем в малкия поток, а Малбул и Мишка бяха пред мен. Придвижвахме се на ръце, а краката ни се носеха във водата. Потокът на акведукта течеше спокойно. Пихме до насита, преди да влезем във водата, и донякъде бяхме възстановили силите си. Сега се придвижвахме бавно, което се налагаше, за да не ни забележат, ако някой случайно погледне нагоре. Акведуктите бяха инженерно чудо и осигуряваха на жителите на Рим изобилие от най-безценния ресурс на древния свят — прясната вода. Каменното съоръжение бе изградено от арки, стъпили върху други арки. Тези високи структури, едни от най-високите в Рим, приютяваха дълги тесни реки и използваха гравитацията, за да доведат водата от планините до града. Именно през тази мрежа от открити корита сега се измъквахме от столицата на империята.

Беше минал час, откакто видяхме светлината на деня, и напредвахме мъчително бавно. Под себе си чувах глъчката на града, примесена от време на време с тропота на галопиращите коне на войниците, които обикаляха улиците в търсене на непокорните гладиатори.

През цялото време пазехме почти пълно мълчание. Потайността, а не скоростта беше оръжието ни. Малбул водеше решително, знаеше, че трябва да се движим само нагоре, срещу течението. Наклонът бе съвсем слаб, но го имаше и усилията изтощаваха и без това уморените ни, пребити тела.

От време на време стигахме до филтри, където потокът се пречистваше, минавайки през малки затворени части, които препречваха пътя ни и трябваше да ги прескачаме или заобикаляме, без да ни видят. Сега решетката пред мен ме принуди отново да го направя. Подадох глава през ръба и погледнах надолу към улиците на някакво предградие на Рим. Тук имаше предимно вили — малки и прости, но достатъчно помпозни, за да оправдаят мястото си в столицата. По улиците не се виждаха войници. Покатерихме се и прескочихме каменното съоръжение, в което се намираха филтрите и едно от главните разклонения на акведукта. Секунди по-късно отново бяхме в дългото право корито.

Планините не бяха много далеч; с това темпо можехме да стигнем до тях след още час-два, но аз възнамерявах да оставим водоносната система веднага щом излезем от града и да продължим по земята. Не познавах в детайли района. Той не беше част от назначението ми. Знаех, че следващият голям град на юг е Капуа. Исках да изляза от района и да се отдалеча колкото се може повече от града, преди да обърна на юг и да се насоча към някое пристанище. Трябваше ни кораб, който да ни откара до Йерусалим. Аз трябваше да изпълня мисията си, а Мишка — да се върне у дома.

Времето беше кратко. Не знаех колко остава, но щом слуховете за чудотворец вече бяха стигнали Рим, значи Исус беше започнал да проповядва. Между първата му проповед и смъртта му на кръста имаше три години — и беше възможно вече да съм закъснял.

Продължихме бавния си преход и аз се замислих за другия си живот. Нямах жена и деца. Постъпих в морската пехота на седемнайсет и научих значението на думата ад.

Обучението, през което преминахме, беше на границата на човешката издръжливост, но то бе нищо в сравнение с реалността. Първата ми бойна мисия беше разузнаване през първата война в Залива. Тогава ми стана ясно, че колкото и добре да планираш и да се подготвяш за нещо, каквото и технологично предимство да имаш, един-единствен куршум може да убие човек. Един-единствен куршум може да те лиши от приятели, от вземащите решения и от политики. Войната беше ад.

После умрях. Неприятната част бе, че не можех да кажа на сестра си. Макар да не се виждахме често, тъй като тя живееше в Европа, между нас съществуваше онази неразривна връзка, която се изгражда между братя и сестри, споделили трагедията да изгубят родителите си. Обичах я много и все още я обичам, и се надявам, че един ден тя ще разбере какво се опитвах да направя, когато бях убит в Ирак.

 

 

— Убит в Ирак ли? — обади се Дейвид, докато обръщаше страницата.

— Да, макар че по-нататък казва, че всичко е било инсценировка, за да постъпи в програмата на Централата — отвърна Шон и се облегна назад. Отпускаше се за първи път от дни и вече нямаше сили да се бори с желанието за сън. Беше напред с четенето на дневника и сега остави Дейвид да наваксва. Беше изумен колко бързо го настигна — Дейвид явно четеше много по-бързо от него.

Отначало не му се искаше да показва дневника, но накрая отстъпи, при условие че Дейвид няма да чете по-нататък от последната страница, отбелязана от Шон.

Вдигна маската си за сън и погледна компютърния инженер, наведен над книгата. Дейвид Блек не беше от типа хора, с които Шон би се свързал при нормални обстоятелства. Той беше от онези, които живееха заради джаджите, разглобяваха ги, за да видят как работят, и после ги усъвършенстваха. Но сега започваше да му се струва добре, сякаш от тях се очакваше да разплетат всичко това заедно. Мозъците им сякаш работеха с известна синергия.

За по-малко от минута Дейвид се справяше с три страници. От време на време коментираше прочетеното и правеше връзка с друга информация, която все още не беше споделил с Шон.

— Добре — каза накрая той и остави дневника отворен на отбелязаната страница. — Приключих.

— Е? — попита Шон.

— Е?

— Мислиш ли, че е истински?

— Истински? Разбира се, че е истински! Ти също го знаеш, иначе нямаше да си тук.

Наистина ли беше така? Шон се замисли за мотивацията си да се качи на самолета за Рим. Не можеше да реши дали бе заминал просто защото не знаеше какво друго да прави, или защото вярваше, че това може да е единствената следа към хората, отговорни за смъртта на Лорън. Ако не беше обаждането от Дейвид, Шон щеше да продължи към дома на брат си във Вашингтон, но сега пътят му изглеждаше определен. Тим можеше да почака.

— Какво друго помниш за онова ченге? — попита Дейвид. — Жената, която се е опитала да те хипнотизира?

— Не много, като се изключи това, че яката се вбеси, когато й казах, че дневникът е на английски. Точно тогава не мислех особено ясно.

— Тя спомена ли защо дневникът е толкова важен?

Шон се замисли. Тя беше казала нещо.

— Всъщност, да. Спомена нещо за карта. Попита ме къде е картата.

— Карта ли?

— Да, зашлеви ме и попита: „Къде е кодексът? Къде е картата?“.

— Знаеш ли за какво е говорила? — попита Дейвид, чийто ум вече започваше да прави заключения.

Веждите на Шон се повдигнаха и на лицето му се появи онова изражение, което универсално означава „Нямам ни най-малка представа!“.

— Тя каза ли, че картата е в дневника или че е нещо отделно? Това е важно, Шон.

Внезапно кръвта на Шон кипна. Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Знам, че е важно, мамка му. Не ми казвай кое е важно и кое не, жена ми е мъртва!

Дейвид замръзна. Изминаха няколко секунди.

— Извинявай — каза Шон.

— Не, ти извинявай. Разбирам, друже. Знам каква гадост е. Те разбиха къщата ми и съм беглец от години, така че сигурно съм свикнал. Не мога да си представя през какво си минал вече. Съжалявам, че не те открих по-рано, преди да започне всичко това.

Шон поклати глава. „Преди да започне всичко това?“ Думите породиха у него ужасно чувство за неизбежност, сякаш не е имал избор. До този момент бе сигурен, че ако беше оставил онзи скитник на пътя да умре, сега Лорън щеше да е с него и нищо от това нямаше да се е случило. Но наистина ли беше така? Дейвид го беше търсил много преди Лорън да блъсне скитника, а това бе нещо, което никак не се харесваше на Шон. Никога не беше вярвал в съдбата. Никога не бе вярвал в предопределението. Но сега всичко беше различно и той не бе сигурен какви са новите правила. Преди животът бе прост. Наука. Науката бе нещо смислено. Причина и следствие. Но в този случай, предвид факта, че човекът до него сякаш е знаел какво предстои, границите се изместваха.

— Добре, каква е тази карта? — попита Шон.

— Не знам, човече. Наистина не знам. Може би това? — Дейвид посочи книгата на масичката.

— Дами и господа, капитанът включи сигнала за закопчаване на коланите и започваме спускането си към Рим. Моля да изправите облегалките на седалките и да вдигнете масичките.

Инструкцията беше на испански, но Шон схвана какво гласи, когато всички започнаха да се суетят. Дейвид затвори дневника и го подаде на Шон без капка колебание.

— Е, как се казва онзи тип? Човекът, с когото се срещаме? — попита Шон, докато прибираше книгата.

— Винченцо Джовани. Намери ме веднага след като убиха Алберто и разпознах името. Твърди, че има информация за друг диск.

— Диск като онзи, който си намерил ли? Като онзи, който гледахме? — попита Шон, докато самолетът се спускаше.

— Не знам. Каза, че знае къде има диск. И че ако съм онзи, за когото се представям, ще знам какво означава това.

Шон зададе очевидния въпрос.

— Възможно ли да е капан?

— Възможно е — лаконично отвърна Дейвид.

— Но не е, нали? Искам да кажа, направил си сума ти проверки на този тип, нали?

— Проверих социалната му осигуровка, криминалното досие, визи, паспорти и други такива. А, освен това го потърсих и в „Гугъл“.

— И какво? — подкани го Шон.

— Ами, оказа се трудно. Не намерих много информация.

— Тогава защо твърдиш, че е минал през всички проверки?

— Защото не намерих много.

— Какво искаш да кажеш? Това не е ли лошо?

— Не непременно. Разбираш ли, ако използваше псевдоним, щеше да има много информация, която лесно би могла да се намери. Това е смисълът да си създадеш псевдоним — генерираш информация, така че хората да могат да я прегледат и да проверят кой си.

Шон се замисли върху думите му, докато самолетът наближаваше пистата.

— Добре, схващам. Но фактът, че не е лесно да се провери, не доказва обратното. Не доказва, че ти си този, за когото се представяш.

— Така е — съгласи се Дейвид. — Но онова, което открих, е достатъчно, за да си струва да се срещнем с него. Той работи за най-потайната организация в света.

— За ЦРУ ли? — изненада се Шон.

— Ха! — изсмя се Дейвид. — Не, не за ЦРУ, нито за Мосад или МИ5.

Той се облегна назад, когато самолетът подскочи рязко върху пистата, преди да отпусне пълната си тежест върху бетона.

— Не — каза той. — Винченцо Раул Джовани е йезуитски свещеник и работи във Ватикана.

 

 

Въздухът в хотела бе застоял. Стаята беше на третия етаж и миришеше на стар тютюнев дим. Шон лежеше на леглото до другия мъж пред отворения дневник. Дейвид беше по-тежък и гимназиалният учител непрекъснато се плъзгаше към него по леглото. Гледката сигурно беше комична. Шон никога не беше си представял, че първото му европейско приключение ще е да дели стая с друг мъж, но Дейвид беше направил приготовленията много преди да пристигнат.

Дейвид беше леко раздразнен. Прочиташе страниците два пъти по-бързо от Шон и трябваше да чака. Подобно на отегчено дете на вечерно парти на родителите си, той сумтеше, шаваше и ясно даваше да се разбере, че е готов да продължи нататък.

По-рано беше тръгнал да увещава Шон: „Дай да го прочета и ще ти разкажа какво става“, но погледът на Шон го бе накарал да млъкне.

Срещата с Джовани беше след около час и Шон реши да използва времето, за да събере колкото се може повече информация за случилото се преди две хиляди години. Книгата беше като наркотик. Направо не искаше да я остави. Тя бе неговият ключ, а и адски добро четиво, особено за автобиография.