Скот Бейкър
Правилото на знанието (57)

55.

Натиснал газта до дупка, Шон поглеждаше в огледалото за обратно виждане, като същевременно се опитваше да намери изход от града. Макар и натоварен с осем души, джипът като че ли ги настигаше в рехавото движение. После започна стрелбата — и тя бе единственото вдъхновение, нужно на Шон да завърти рязко волана и да се махне от главния път.

Задното стъкло се пръсна с оглушителен трясък. Двамата се снишиха инстинктивно. Всички стъкла вече бяха разбити и нахлулият в купето вятър донесе със себе си миризмите на града. Пешавар беше граничен град и истински лабиринт.

След като се разминаха на косъм с някаква конска каруца и се изкачиха на един хълм, пред тях се разкри планината в пълното си великолепие. Градът изглеждаше като прашинка пред нея.

Отново проехтяха изстрели и Шон завъртя кормилото и обърна по странична уличка към стария град. При различни обстоятелства американците сигурно щяха да се възхитят на красотата и суровата сила на това място. От двете страни на улиците се издигаха къщи на по два и три етажа, построени от кирпич на дървени рамки. Калдъръм смени асфалта, когато колата се понесе през двайсет и петте века история. Въртяха се, завиваха, набиваха спирачки и поднасяха по виещите се улици, които бяха прекалено тесни и стари за моторните превозни средства. Десет минути след лудешкото каране из стария град Дейвид най-сетне намокри панталоните, когато тялото му реагира на постоянното производство на адреналин, предизвикано от ужаса.

Куршуми се забиха в древните стени на една от градските порти, докато двамата прелетяха под един мост. Внезапно се озоваха извън криволичещите улици на града и странните тесни алеи. Изхвърчаха от него толкова бързо, колкото бяха влетели, и сега отново се намираха на пътя, от който искаха да се махнат.

Шон погледна към планината, която се издигаше величествено пред тях. Сивите неравни дерета и побелелите от сняг върхове даваха съвсем нова дефиниция за лошото предчувствие, но тъй като трясъкът на стрелбата отзад отново достигна до слуха им през воя на вятъра, нито Шон, нито Дейвид имаха време да се възхищават на изумителната красота на прохода Хибер.

— Какво искат, по дяволите? Защо се опитват да ни убият? — извика Шон.

Понякога Дейвид се чудеше дали не съществува единствено като фокус за риторичните въпроси на приятеля си.

— Опиках си панталоните — беше единственото, което успя да измисли в отговор.

Шон не го чу. Страничното му огледало току-що бе пръснато и той знаеше, че без прикритието на сградите и тесните улици е въпрос на не повече от минута джипът да се озове достатъчно близо, за да могат онези вътре да направят стрелбата си по-точна.

И тогава се случи нещо много странно. Шон видя в огледалото как джипът забавя скорост и отбива от пътя.

— Какво правят? — смая се Дейвид, след като проследи погледа на приятеля си.

— Отказват се! — каза Шон, по-скоро с надежда, отколкото тържествуващо.

— Кои са те? — попита Дейвид.

— Не знам. Талибани? Май по тези места има само едно огромно племе, съставено изцяло от мъже.

— Видя ли онези хора? Хората по улиците? Вървяха си накичени с патрондаши, сякаш е Вси светии. Май лъскавите патрони са на мода този сезон — пошегува се Дейвид, макар почти да бе полудял от страх.

— Така е. Районът е граничен, но не очаквах… — Шон погледна огромната планина пред тях — … това — довърши той.

Върховете се издигаха като от някакъв фентъзи роман на Толкин. Пакистан можеше да се похвали със своите Хималаи и за огромните планински масиви на север рядко се споменаваше.

Пейзажът беше неземен, а стрелците можеха да ги преследват из града и това никому да не направи впечатление. Представата за нормално в тази страна далеч не беше същата, с която бяха свикнали у дома.

— Добре ли си? — попита Шон.

Дейвид беше пребледнял. Отговори му само с измъчена усмивка и поклати леко глава, загледан в трупа на задната седалка.

Шон погледна към скоростния лост и когато погледът му се насочи отново към пътя, видя джипът да се появява от някакъв страничен път на не повече от петнайсет метра пред тях. Единствената реакция на Дейвид бе да изкрещи, а Шон се взираше с ужас напред.

Този път нямаше да има гонитба, измъкване и маневри по улиците. Този път джипът бе спрял точно пред Шон и Дейвид и преследвачите им бяха насочили оръжия към колата. Бяха твърде близо, за да не улучат. Шон наби спирачки.

Мъжете крещяха заповеди и стреляха във въздуха. Трима скочиха от колата, единият посочи към Шон и извика нещо, което той не разбра, но прие, че му нареждат да слезе. Обърна се към Дейвид, докато вдигаше ръце от волана.

— Запази спокойствие. Мисля, че сме им нужни, за да се измъкнат. Спокойно.

— Плейърът — каза Дейвид. Сребристото куфарче с преносимия плейър се намираше на задната седалка до мъртвия репортер.

— Остави го. Посегнеш ли назад, ще те убият. Остави го и излез бавно.

Макар да се мразеше, че го прави, Дейвид се подчини и веднага щом слезе от колата, получи приклад в слепоочието. Ударът го просна на земята и разкървави главата му. Дейвид се мъчеше да остане в съзнание и докато притискаше лице в земята, нечий крак го зарита в корема. Пакистанците продължиха да крещят, да дават заповеди или да настояват за нещо — Дейвид не знаеше какво точно, но и не му пукаше. Искаше единствено да престанат да го ритат.

Шон не се отърва по-леко. Почти идентичен удар го просна, но прикладът одра челото му и от него шурна кръв. Макар да можеше да се предпази от някои от атаките, той не посмя да се съпротивлява. Мъжете го сграбчиха и му вързаха очите, като го блъскаха с приклади в гърдите, лицето и слабините. Челото му продължи да кърви и кърпата на очите му бързо подгизна.

Остави се да го завлекат към един камион, като се мъчеше да дешифрира потока от команди. Ръцете и краката му бяха вързани и го блъснаха грубо на твърдата метална каросерия. Секунди по-късно чу как Дейвид тупна тежко до него и изхленчи. Личеше си, че приятелят му е ранен по-лошо от него. Какво ставаше, по дяволите?

Похитителите им като че ли не проявяваха интерес да общуват с тях по друг начин освен с приклади, но Шон знаеше, че атаката не беше случайна. Не след дълго камионът потегли.