Скот Бейкър
Правилото на знанието (77)

75.

— Боже мой! — ахна Лорън.

— Мамка му, човече! — промълви Дейвид.

Джовани се усмихна.

— Добре дошли в Централата — каза Ландъс. — Секунда.

Погледна нагоре към стоящия на платформата Шон.

— Сега знаеш какво става и знаеш, че си заслужава. Правилото на знанието не е нарушено. То е абсолютно. Не променяй нищо, абсолютно нищо.

— Но толкова много хора ще умрат — изтъкна Шон, клатейки глава.

— Това не зависи от теб. Не бива да го предотвратяваш — отсече Ландъс. — Ти не го предотвратяваш.

Едва тогава Лорън забеляза, че акцентът е изчезнал. Вече чуваше не изтънчената реч на британски професор, а отпуснатия и не толкова драматичен говор на учител от Северна Каролина.

— Шон — окуражаващо каза Ландъс. — Всичко ще бъде наред.

Шон мълчеше.

— Колко? — попита накрая.

— Петнайсет години, плюс-минус — с равен глас отвърна Ландъс.

— Колко плюс-минус — без капка доверие попита Шон.

— Ами… плюс-минус малко — каза професорът и смигна крадешком на Лорън. — Не искаме да издаваме всичките си тайни, нали така?

После се обърна.

— Господа — извика, сякаш говореше на въздуха.

Сините светлини тутакси премигнаха и се смениха с червени, и всичко отново се окъпа в зловещо, неземно сияние.

— Чакай! — извика Шон от платформата.

— Не, чаках достатъчно! — извика в отговор Ландъс. — Не можеш да си представиш колко дълго чаках, Шон, но ще разбереш. И още как ще разбереш. Ще изживееш всяка секунда от мъчителното ми чакане и когато станеш мен, ще разбереш. И ще направиш същото.

Ландъс тръгна напред, но спря.

— О, едва не забравих — добави. — Дейвид, ако обичаш. Спецификациите, които записа в самолета, още ли са у теб? Онези за криптирането?

Дейвид го погледна неразбиращо, но после си спомни листата, които бе напъхал в джоба си малко преди да изтрие паметта си с безплатния алкохол на борда. След кратко ровене намери страниците. Зяпна ги за момент, после ги изглади и ги подаде на Ландъс. Професорът ги взе с усмивка и ги нави на стегнато руло. После извади от джоба си голям бежов орех, отвори го и сложи вътре листата.

— Секвенцията е стартирана — обяви женският глас.

— Съжалявам, този път няма морковен кейк, но това ще ти потрябва.

Ландъс се обърна и метна ореха като бейзболна топка към стоящия на платформата Шон. Дейвид погледна нагоре. Шон се движеше назад от ръба. Бавно. Неестествено бавно. Силното гравитационно поле на платформата беше забавило времето спрямо външния свят. За Шон пък нещата отвън се случваха прекалено бързо.

— Координати потвърдени — каза жената, чийто глас изпълваше залата.

Ландъс отиде до панела, който Дейвид така съдбовно бе ръчкал няколко минути по-рано, и набра серия от цифри.

Орехът летеше нагоре към платформата, но изглеждаше, че ще мине покрай Шон, преди той да успее да го улови. Лош пас.

— Второ потвърждение оторизирано — отново произнесе гласът.

И тогава се случи нещо странно.

Веднага щом премина периметъра на арките, движението на ореха рязко се забави и той полетя като детски балон. Шон се втурна да го хване, благодарен, че сега се движеше нормално, а не като куршум, както му се бе сторило, когато Ландъс го хвърли. Чу гласа на жената. Тя беше започнала обратното броене от двайсет и стигна петнайсет, когато Шон напъха ореха в устата си, тупна се в гърдите и глътна капсулата. Мозъкът му се опитваше да му каже още нещо и той се закле за в бъдеще да го слуша. Разбира се — загубата на паметта. Шон трескаво се огледа и видя малък бръснач, удобно лежащ при центъра на платформата. Всичко беше планирано до най-малката подробност.

— Десет… девет… осем… — Гласът се ускоряваше. Шон се втурна, грабна бръснача и без миг колебание започна да реже ръката си. Отвън крясъкът му бе нисък и приглушен.

— Какво прави той? — паникьоса се Лорън.

— Пише — обясни Дейвид. — Изрязва думата ПОВЪРНИ на ръката си, за да знае какво да прави, когато се събуди. Болката ще насочи вниманието му към ръката и след като се издрайфа, ще види капсулата и листата в нея.

— Значи това ще му върне паметта? — попита Джовани.

— Да. Не съм сигурен как точно действа, но да.

— Действа — обади се стоящият до конзолата Ландъс, — тъй като представлява съзнателен контакт с някакъв елемент от собственото му време. Човешкият мозък е деликатно нещо и се адаптира към реалността, с която се сблъсква. Трябва да бъде разтърсен, за да се събуди от вярването, че мястото му е в миналото.

— Седем… шест… пет… четири…

— Лорън! — отново извика Шон и се затича към края на платформата, всъщност по-скоро се опита. Чувстваше се ужасно тежък.

— Три… две… — Видя я да стои в центъра на кръга. Всичко се движеше толкова бързо. Не искаше това, не искаше да я губи отново, не искаше да не може да я вижда, да я докосва, да я целува цели петнайсет години. Това беше по-лошо и от затвор, същински ад. Докато броенето стигаше до нула и гласът изстрелваше „Начало на компресията“, Шон протегна с всички сили ръка към нея.

Замръзнал. Така видя Лорън съпруга си такъв, какъвто го познаваше. Замръзнал във въздуха, протегнал ръка към нея, с изпълнени с отчаяние очи. После, точно както бяха видели преди минути, молекулите му се разделиха. После атомите на молекулите се разделиха, а после и вибриращите струни.

Облакът се завъртя във вихрушка, но Лорън не можеше да гледа. Тя зарови глава в гърдите на Джовани и стисна очи. Всичко беше приключило.

Когато отвори отново очи, Централата се къпеше в синя светлина. Лорън погледна нагоре. Джовани свали ръката си от раменете й и се загледа някъде покрай нея.

Лорън погледна към Дейвид, чието внимание също беше насочено някъде зад нея. Тя бавно и предпазливо се обърна.

Ландъс беше свалил сакото си. Отдолу носеше синя риза. Ръкавите й бяха запретнати до лактите и Лорън забеляза едва личащия белег от вътрешната страна. Една-единствена дума: ПОВЪРНИ.

Погледът й се плъзна по мъжа пред нея и най-накрая се спря върху лицето му. Тя пое дъх. И само толкова. Дишаше, без да издава нито звук.

— Аз съм, миличка — рече Шон.

Лорън дишаше.

Шон бавно тръгна напред. Лорън отстъпи. Шон спря.

— Лорън. Аз съм.

Тя впери поглед в него и потръпна.

— Аз… аз… аз просто не знам…

Той пристъпи и спря до нея. Погледите им се срещнаха. Тя се вгледа в лицето му.

За първи път от двайсет и една години професор Максуел С. Ландъс, Шон Стрикленд, се разплака. Погледна Лорън право в очите и заговори:

— Това е. Свърши се. Всичко, което зная, приключи. Не знам какво предстои след всичко това. Знам само… Господи, колко ми липсваше…

Устните на Лорън докоснаха неговите. Бяха топли, вкусът им бе опияняващ. В този момент двете десетилетия планиране, чакане, жертви, мъчения и ад си заслужаваха. Моментът продължи цяла вечност и Шон го попиваше с цялото си същество. Най-сетне беше свободен.

 

 

След неудобно дълга пауза Дейвид се покашля.

— Ахъм… ъъъ… съжалявам, че… ами, нали знаете… просто се питам какво ще стане сега с нас? Ще ни убият ли? — попита той.

Ландъс се откъсна от Лорън, погледна Дейвид и се ухили.

— Да те убиваме ли? Че тогава как ще те научим на технологията на компресиране?

Дейвид се опули въпреки подутите си очи.

— Сериозно? — възкликна той като хлапе, на което току-що са казали, че може да се повози на шейната на Дядо Коледа.

— Ами, първо ще започнем с нещо малко, като разработката на виртуален стереоскопичен кодек. — Ландъс посочи куфарчето в ръката на Джовани. — Виждам, че вече си започнал да си играеш в тази посока. Хареса ли ти Наполеон на екрана на телевизора? Трябва да го видиш на кино!

Дейвид пребледня като платно.

— Имаш кино, което възпроизвежда диска така, както моят плейър ли?

— Е, има някои подобрения на твоя модел. Няма нужда от очила например — посочи Шон.

— Подобрения? Кодекът беше страхотен, но дизайнът на плейъра е съвършен! Кой би могъл да го подобри?

— Аз — отвърна глас зад Дейвид.

Никой не го беше видял да приближава, вниманието на всички бе приковано към професора, в който се беше превърнал Шон. Дейвид се обърна. Новодошлият имаше късо подстригана коса и бе в същата добра форма като новата версия на Шон. Не носеше очила, но подчертаното кафяво на ириса му намекваше за контактни лещи. Дейвид Блек погледна мъжа, който отправи предизвикателството, и видя как ще изглежда след петнайсет години.

— Леле, леле. Виж само това шкембе — подхвърли новодошлият. — Сериозно, Дейвид, за да разкараш тая сланина, първата ти работа е да зарежеш сладките безалкохолни и може би да започнеш да клякаш от време на време.

Дейвид го зяпна. Не беше подготвен за това. Мъжът пред него определено беше самият той, но негова лъскава, полирана версия. Онзи Дейвид, който си представяше, че ще стане, ако излезе победител в телевизионното предаване „Пълна промяна“.

— Аз… ъъъ… ами…

— Ох, започва се — възкликна мъжът.

— Ами аз… ъъъ… — Вместо да състави пълно изречение, Дейвид опика панталона си. По-възрастната му версия завъртя очи.

— Спокойно, двамата с Шон минахме през голяма част от подготовката, на която подлагаме агентите. Един от страхотните блокове, които написах за подсъзнателното програмиране, ще се погрижи за малкия ти проблем. Да, определено вони толкова зле, колкото си мислиш.

Дейвид се изчерви.

— Не се безпокой. Чака те най-смахнатото преживяване в живота ти, човече. Всички тук ме наричат доктор Блек — каза по-старата версия на Дейвид със същия ентусиазъм, с който Дейвид разказваше за работата си. Д-р Блек обаче бе по-умерен и сдържан.

Без да знае какво да прави, Дейвид протегна ръка, сякаш искаше да се представи. Докторът отстъпи назад и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Хей, я задръж с тези неща. Не искам онези проклети главоболия, от които Шон се оплакваше през цялото време. Правило номер едно — никакво докосване. Фактът, че знам, че не го правим, не означава, че не може да се случи… може би. Все още работим по въпроса.

— Какво ще стане, ако се докоснете? — полюбопитства Джовани, който беше завладян от представлението.

Д-р Блек се обърна към него.

— Да кажем просто, че има Доплеров ефект. Вълните на пространство-времето се преебават… простете, отче… Получават се вълни, които се проявяват в страховити експлозии на главоболие при всяко събитие. Единственият опит, който сме имали, е този на Макс… тоест на Шон, когато провери пулса на бъдещата си версия, след като го блъсна колата.

Лорън присви очи и си спомни.

— Ти спомена нещо такова…

Шон се усмихна и вдигна три пръста.

— Мехурчетата, които си мислех, че имам по пръстите. Когато проверих пулса на бездомника, докоснах кожата му. Част от материята на бъдещата ми версия се прехвърли в мен. Като по чудо те изчезнаха, след като бях ударен от колата, когато бях прочел дневника. Когато провериха пулса ми, материята се прехвърли обратно.

— Невероятно! — възкликна свещеникът. Акцентът му се беше засилил от вълнение.

— Суууупер — успя да произнесе Дейвид, който продължаваше да гледа мъжа пред себе си.

— И тъй, правило номер едно — никакво докосване — продължи д-р Блек. — Правило номер две — аз винаги съм прав. Каквато и оригинална мисъл да ти е хрумнала, тя е била първо моя, в буквалния смисъл. Няма нищо, което можеш да измислиш или научиш, което да не съм измислил и научил преди теб.

— Но аз…

— Дейвид, слушай, защото го казвам само веднъж — преодолей арогантността си и го приеми. Трябва да приемеш каквото ти казвам, защото имаш толкова за учене, че не можеш да си представиш. За твое щастие, първото, което ще научиш, е за нашето ускорено обучение и технологии за неврално програмиране. Но преди това… — Д-р Блек се обърна към един от охранителите в кръга около тях. — Ерик, заведи нашия приятел да вземе душ и му намери нови панталони.

Дейвид понечи да протестира, но си даде сметка, че точно в момента не е в положение да води разговори и да задава въпросите, които умираше да зададе. Докато се отдалечаваше, той се огледа и си спомни, че амбицията му през последните шест години е била да се срещне с човека, разработил кодека, който бе разбил неотдавна. Беше обхванат от емоция, която не си бе позволявал да изпитва много пъти досега. Изпълни го рядко, топло чувство, че той е в основата на всичко това. Той беше изобретил кодека, който така го бе изумил. Изпитваше необуздана гордост, страхопочитание и почуда, като едва не се пръсна от гордост при мисълта, че има пръст във всичко това. После си спомни, че току-що е намокрил гащите.

— Така — поде Шон, докато гледаше след отдалечаващия се Дейвид. — Отец Джовани. Радвам се, че най-сетне сте тук.

Той се обърна към свещеника.

— Направо не мога да повярвам, че това сте вие — рече свещеникът. Разбира се, беше виждал лицето на Шон, при това от години. Този човек беше единственият му контакт с Обществото за световна историческа достоверност. Този човек, който винаги бе говорил за Обществото като за голяма организация, на която Джовани предаваше информация, за да получи решение — този човек беше Обществото. Джовани никога не се беше замислял много по въпроса, но сега разбираше. Сега си даваше сметка колко хитроумен е бил той.

Шон сякаш прочете мислите му.

— Така е по-лесно да се пази тайна — подхвърли с усмивка той.

Изражението на Джовани се промени, когато осъзна с каква огромна задача се беше нагърбил Шон. След това проследи мисълта. Шон беше човекът, който решаваше в Обществото, което означаваше, че по своя воля е общувал с Льоклер. Имаше пръст в някои нечувани актове. Джовани не разбираше това.

— Отче, през годините ни оказахте пълна и всеотдайна подкрепа. Много съм ви благодарен за помощта ви.

— Но аз бях премахнат като ваш контакт с Ватикана. Сега имате вземане-даване с човек, за когото ви уверявам, че преследва единствено своите интереси. Той се интересува единствено от установяването на нова църква, неговата църква, и иска да започне война, в която ще загинат милиони. Той е убивал хора. Опита се да убие мен и вие самият предотвратихте това, но имаше и други. Това са неща, за които е трябвало да знаете, убийства, които не сте спрели. Убийства, в които сте били съучастник…

Шон усети погледа на Лорън върху себе си и когато заговори, го направи предпазливо.

— Отче, през последните две десетилетия бях в положение, в което не е бил никой друг. Вярно е, че след смъртта на светия отец папа Николай знаех, че ще бъдете отстранен като официален говорител на Ватикана. Бях наясно също, че ще трябва да имам вземане-даване с Льоклер. Работата е в това, че Льоклер не знаеше, че аз го познавам. Той внедри двама свои хора в програмата ни за набор на военни, които трябваше да откраднат списъка с наши агенти и да убият Пилат. Той поръча убийствата на много хора и е вярно, че аз знаех за тях. Вярно е също, че не ги предотвратих.

Лорън отстъпи малка крачка назад от съпруга си. Реалността, че този човек е имал цял живот без нея, започваше да се проявява.

— Всичко това е вярно. Не мога да ви опиша нито на вас, нито на когото и да било какво е да знаеш, че ще се случи нещо ужасно. Да го знаеш с абсолютна сигурност, да имаш възможността да направиш нещо и да избереш да не го правиш. Но за мен тези неща са в миналото. Те са в моето червено време, както го наричаме тук. Те се отдалечават. За мен те вече се бяха случили и затова не бих могъл да се намеся, дори това да означаваше, че ще гарантирам случването им.

— Нима си убивал хора? — Лорън се взираше в мъжа, когото бе срещнала току-що и който някога беше съпругът й.

— Не — меко рече Шон. — Никога не съм убивал когото и да било. Правех всичко по силите си да махна отговорността от собствените си решения, но е вярно, че понякога позволявах да се случат ужасни, отвратителни неща. Трябва да разбереш — нямах избор. Ако бях допуснал и най-малката промяна, това, което става в момента, нашето събиране, можеше и да не се случи. Бях затворник на собственото си знание.

Джовани се опита да си го представи, но му беше трудно.

— Вижте — продължи Шон и пристъпи към италианския свещеник. — Не се е случило нищо, което не съм позволил. Льоклер не е откраднал нищо, което не съм позволил. Не съм позволил да пострада никой, за когото не съм знаел, че вече е мъртъв. Но не можех да рискувам нещо да бъде различно. Това, което правим, е твърде важно. За мен всичко е червено време. — Той се обърна към Лорън. — Да те видя отново, да бъда с теб, е твърде важно. — После посочи към куфара в ръката на Джовани. — Виждате, отче, че удържах на обещанието си. Имате плейъра. Но аз имам още нещо за вас.

Шон бръкна в джоба си и извади диск с размерите на малка монета.

— Записът с Наполеон ви хареса, нали? — попита.

— Аз… точно от това се нуждая, за да докажа на светия отец, че пътуването във времето е възможно, и да повярва, че Льоклер е предател на църквата.

— Разбирам. В такъв случай, отче, май ще поискате да вземете и този запис. Ще представлява огромен интерес за вас. Занесете го на Мюлер и го оставете да постъпи така, както намери за добре.

Джовани се опули на малкия диск в ръката на Шон. Не смееше да се надява, но въпреки това реши да зададе въпроса. Не се наложи да го прави — Шон вече кимаше бавно.

— Бил е у вас през цялото време, така ли? — попита Джовани.

— Вземете го. Сега той е ваша отговорност. — С тези думи дискът се озова в дланта на свещеника. — Моята работа приключи.

Думите му прозвучаха някак обречено. После изведнъж се оживи, сякаш тежестта на вселената бе паднала от раменете му. Дишаше по-дълбоко и сякаш се подмлади с няколко години пред очите им.

— През цялото това време? — отново попита Джовани.

— Да, през цялото това време. Знаех къде ще бъде, нали помните? Това бе първото, което направих, когато се събудих преди двайсет и една години. Е, след като си намерих дрехи… които не изтраяха дълго, защото почти веднага след това повърнах и намерих ореха. Едва не го пропуснах. Щеше да е забавно.

Първото, което направих, бе да реша къде ще се намира дискът, след което отидох и го взех — продължи той. — От този момент нататък бях фиксиран. Това означаваше, че не можех да променя решението си за скривалището на диска, нито да се откажа да построя Централата, защото разполагах с диска, а това означаваше, че всичко вече се е случило. Странно е, следствието поражда причината, а не обратното. Имах много малко възможности да изразя свободната си воля през тези двайсет и една години. Знаех какво трябва да се направи и трябваше да се погрижа нищо да не попречи то да бъде осъществено. Погрижих се никоя от статиите на Шон да не стигне по-далеч от пощенската му кутия. Никога да не получи университетска стипендия. Всичко се случваше, когато трябваше да се случи. Създадох новата си самоличност и се постарах Шон да се запознае с трудовете на професор Ландъс; изградих кариера в Кеймбридж и установих контакти, от които щях да имам нужда занапред. Избирах президенти, инвестирах мъдро и направих няколко големи залози на спортни събития, за да събера нужния ми капитал. Детайлите са много, за да ги обяснявам всички, отче, но искам да знаете следното — оттук нататък нищо не зависи от мен. Сега зависи от вас. Това в ръката ви е кулминацията на нещо, което се развиваше в продължение на повече от две хиляди години. И то е било в центъра на всичко. Аз свърших своята работа. Сега искам само да отведа жена си у дома и да изживея живота, който ми беше отнет.

Той протегна ръка към Лорън и тя неуверено я пое.

— Трябва да ми дадеш малко време — бавно рече тя.

— Знам — отвърна Шон.