Скот Бейкър
Правилото на знанието (37)

35.

Шон беше долетял чак в Мадрид, като успя да остане скрит и да запази дневника, а сега влизаше право в капана им. Канеше се да побегне, когато Дейвид видя изражението му.

— Не, не, не се безпокойте! — каза той, като се мъчеше да звучи убедително. — Не знаят къде сте. Хакнах една уебкамера на площада. Когато вървя по определен начин по шарките на паважа, тя изпраща сигнал, който прекъсва сателитната връзка, с която ме наблюдават.

— Сателитна връзка? Нима ви наблюдават чрез сателит? Кои са тези хора? Правителството? Военните?

— А, има и още. Елате, искам да видите нещо.

Дейвид излезе от алеята, и тръгна по тревата между дърветата. Стигна до невзрачна група храсти и бръкна в тях. След известно тършуване дръпна нещо. Чу се щракане. Усмивката на Дейвид беше като на малко дете, в уголемените му от очилата очи се четеше трепетно очакване.

Той извади ръка и тръгна към близкото дърво. Разчисти пръстта под него и разкри малка метална плоча. Дръпна една дръжка и плочата се плъзна настрани.

— Ето това ме накара да започна да ви търся. Разбирате ли, когато се срещнах с Алберто, той имаше диск, но не и плейър. Те още не разполагаха с кодека.

— Не разбирам — промълви Шон, докато гледаше как Дейвид изважда малко пластмасово куфарче от дупката в земята.

— Ето това е толкова важно за всички. Затова убиха Ранди и разбиха къщата ми. Не са искали някой друг да знае как да създаде устройство, способно да разчете кодека на диска, с който разполагат.

Шон още не изглеждаше убеден.

— Добре, всяко видео в цифровата епоха си има определен кодек или формат. Дивидито например има Mpeg2 кодек. Стандартният плейър може да разчете всеки диск, стига да е дивиди, разбира се, и да е кодиран с правилната информация в хедъра и да съдържа правилния Mpeg2 кодек. Точно това разработих в „Нюком“. Не просто разбих кодека на диска, а създадох и плейъра, който може да разчита тези дискове. Дискът на Алберто обаче съдържаше нещо, което тогава не разбирах.

Дейвид отведе Шон до близката пейка и седна до него. Въведе комбинацията на ключалките на куфарчето в скута му и вдигна капака, в който имаше вграден черен монитор. Извади два чифта черни слънчеви очила от гнездата им в основата на куфарчето.

— Вземете — каза той и подаде на Шон някакви слушалки.

— Няма ли да е трудно да се гледа със слънчеви очила? — попита Шон.

— Очилата се настройват специално за всеки зрител. Ето, поиграйте си с копчето, докато не видите образ на екрана.

Шон мина през процеса на калибриране на очилата и слушалките, докато не бе посрещнат с думите „Добре дошли в любовната колиба“.

— Добре. А сега се надявам, че ще можете да намерите някакъв смисъл в това. — Дейвид Блек натисна копчето.

Черен екран. Нищо.

После текст, бяло върху черно:

ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР: 0011

СУБЕКТ: Наполеон Бонапарт

ОФИЦЕР: X9

Черен екран. Картина.

Отначало Шон не успя да схване какво става. Взираше се в чернотата, но не гледаше екрана. А вътре, в екрана. После се появи светлина. Докато картината се развиваше, той отказваше да приеме онова, което виждаше. В един момент седеше в парк насред оживения Мадрид, а в следващия се намираше на някаква лодка. Лодка в езеро, или може би в океан? Не беше сигурен, но беше там, напълно потопен в обстановката.

Картината имаше изумителна дълбочина. Съвсем реална дистанция до онова, към което гледаше. Звуците от движението във водата го заобикаляха от всички страни; и в лодката имаше хора. Един мъж седеше точно зад него и дишаше тежко от ритмичното гребане.

Шон се насили да погледне нагоре и зад екрана в куфарчето. Да, дървото си беше там, както и храстите, от които Дейвид беше извадил плейъра. Още се намираше в парка, в Мадрид, но това беше невероятно. Насочи вниманието си отново към екрана.

Ръка със златен пръстен, върху който имаше изящна гравюра на орел, посегна напред от долната част на екрана и легна на рамото на гребеца. Чу се нещо на френски, но Шон не разбра думите. После някакъв глас каза на английски:

— Този човек е Жан-Пол. — Гребецът се обърна и кимна. — Той ще вземе устройството, ако с мен се случи нещо. Знае скривалището.

Гласът рязко прошепна нещо, когато в далечината се чу пукот на пушка. Картината внезапно се смени с нова сцена.

Лодката се плъзна по пясъка под него, гласът заговори за храбростта на тримата му спътници и Шон бавно започна да разбира какво се случва. През тялото му премина тръпка, когато чу името Фонтейн. Нима бе същият мъж, който бе написал дневника? Шон стисна още по-силно книгата, усети формата й през тъканта на торбата. И тогава се случи нещо, от което сърцето му прескочи.

Един от мъжете беше приклекнал зад една канара, докато се криеха на върха на отвесната скала. Той гледаше право към Дейвид и Шон и заговори възбудено с американски акцент:

— Кажи на Стрикленд, че му дължа бира. Истински гений е.

След това се обърна и скочи бързо и безшумно от стената.

Камерата проследи как мъжът се справя с професионална ефективност с трима стражи. Погледът на Дейвид се стрелна настрани, за да види реакцията на Шон. Беше посветил последните две години на издирването на човека на име Стрикленд.

Шон продължи да гледа мълчаливо. Не помръдваше, не говореше. Просто гледаше, поглъщаше всичко. Не пропускаше нито един детайл, нито един нюанс. Само няколко минути по-късно екранът потъмня и се появиха отново думите „Добре дошли в любовната колиба“.

Дълго време Шон седя неподвижен. Можеше единствено да диша. Онова, което бе видял току-що, потвърждаваше достоверността на дневника. Ако записът бе истински, ако наистина беше видял спасяването на Наполеон Бонапарт от затвора на Елба, значи вероятността да държи дневник, написан преди две хилядолетия, бе много по-голяма. Това означаваше, че по някакъв начин, противно на всичките му научни заключения, пътуването във времето беше възможно. И някой го е постигнал.

— Как… — поде Шон и млъкна. Мозъкът му работеше по-бързо от устата. Можеше само да оцени видяното по начина, по който го беше видял. Изживяното току-що не можеше да се сравни с нищо, което бе виждал преди; то бе изпреварило времето си. Пълното потапяне в обстановката, дълбочината на картината, невероятната хиперреалност на звука — и всичко това не в най-ново и модерно оборудвано кино, а в едно малко пластмасово куфарче. Куфарче, лежащо в скута на човека до него.

Вече беше ясно, че не можеше да става дума за сложно режисирана измама. Смъртта на жена му, касапницата на магистралата и падащият от влака човек бяха съвсем истински.

И онзи момент. „Кажи на Стрикленд, че му дължа бира. Истински гений е.“ Мъжът беше изрекъл думите съвсем ясно. Шон бавно свали очилата си и ги върна на Дейвид, който го гледаше като изпълнено с очакване дете. Накрая Дейвид наруши мълчанието.

— Това означава нещо за вас, нали?

Шон не отговори.

— Искам да кажа, това сте вие. Вие ли сте онзи Стрикленд, когото спомена той? Познавате онзи тип от видеото, нали?

— Не — безизразно рече Шон.

— Не? Но аз съм сигурен, че… така де, нали те ви преследват?

— Не, не познавам онзи човек — поясни Шон.

Дейвид сбърчи чело и се облегна назад.

— Но записът ви говори нещо, нали?

— Говори ми — потвърди Шон.

Дейвид затвори куфарчето и погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме.

— Да тръгваме ли? — Шон се върна в настоящето, макар още да се чувстваше зашеметен от онова, което беше видял. — Аз току-що пристигнах. Къде трябва да ходим?

— Пилето е в Рим! — каза с усмивка Дейвид и внезапно стана сериозен. — Трябва да идем в Рим. Съжалявам, знам, че сигурно сте страшно изтощен, но трябва да се срещна с един човек там. С италианеца, който спомена контактът ми, преди да умре. И сега със сигурност знам, че той ще иска да се срещне с вас.

 

 

— Какво има в куфарчето, сър? — обърна се служителят от охраната към Дейвид.

— Дивиди плейър. Винаги го вземам със себе си на борда, нямам доверие на онези от багажната служба. Знаете ли, миналата година пътувах за Швеция и…

— Basta! Минавайте — каза служителят и бързо се зае със следващия багаж, минаващ през рентгена. Явно не му се искаше да се впуска в празни приказки.

Дейвид затвори куфарчето и тръгна устремено напред. Шон го настигна и закрачи до него.

— Значи онова шантаво ходене на зигзаг по площада блокира сателит? — попита той. Това бяха първите думи, които изричаше, откакто бяха напуснали парка. Отново и отново премисляше онова, което бе чул и видял, като отчаяно се мъчеше да намери смисъл в него.

— Да, това е нещо, което разработих за своя защита — гордо изтъкна Дейвид. — Разбирате ли, на площада има уебкамера. Хакнах координационните системи на сателита за всички птички, които…

— Хакнали сте координационните системи на сателита ли? — доста скептично повтори Шон.

— Да. Е, всъщност не толкова самия сателит, колкото връзката му със Земята — призна Дейвид, сякаш така обяснението ставаше по-лесно за преглъщане. — Малкият ми терминал се намира на един таван недалеч от двореца и е настроен да показва картината от уебкамерата на площада. Програмирах го като меню на дивиди, с горещи точки на екрана. Когато пикселите от бели станат черни в определена поредица и в определено време, компютърът пуска програма, която прецаква сигнала от дванайсетте сателита, които минават над Мадрид за една година.

— И какво всъщност постигате? — попита Шон, като се чудеше дали този тип не е побъркан.

— Ами, това означава, че получават размазана картина от дванайсетте си птички. Сателитите може да са навсякъде по света във всеки даден момент, но шансовете им да ме видят да правя нещо важно е близък до нулата. Вървя по този начин всеки път, когато не искам да надничат. И ми се струва, че не биха искали да се срещна с вас.

— Благодаря. Място 15В — каза стюардесата, докато вземаше бордовия пропуск на Дейвид.

Двамата тръгнаха по пътеката да търсят местата си и Шон се примири, че ще трябва да седи неподвижен и на тясно още четири часа.

— Нима очаквате да ви повярвам? Че можете да хакнете правителствени сателити?

— Да не сте луд? Всеки го прави! Всяка шпионска агенция на планетата прехваща сигналите на всяко друго правителство. По дяволите, та напоследък на това се разчита до такава степен, че пускат лъжлива информация, за да заблудят съперниците си.

Шон повдигна вежди. Предвид всичко, което ставаше, май не му оставаше друго, освен да се довери на този тип. Закопча колана си, пое дълбоко дъх и се обърна към спътника си.

— Добре, да попитам отново. Кои са „те“?

— После ще се върна на този въпрос. Има хронология, за която се надявах, че ще можете да ми помогнете. Мисля, че знам кои са играчите, но има някои пропуски.

— Да ви помогна? Аз искам отговорите, още сега. Те убиха жена ми! — Шон едва успяваше да запази спокойствие.

— Наистина съжалявам да го чуя — с искрено съчувствие отвърна Дейвид. Помълча, после продължи: — Боя се, че животът на много хора е в опасност. Първо трябва да поговорим за диска. Записът означава нещо за вас, нали? Надявах се, че познавате човека, който каза името ви.

— Не. Не го познавам. Но мисля, че знам какъв е бил.

— Какъв ли?

— Част от нещо, наречено проект „Журналист“. От онези офицери X-нещо си. Става въпрос за група, която се опитва да интервюира важни исторически личности. Мисля, че имате диск със записано интервю.

— Да, като изключим факта, че на него няма никакво интервю — каза Дейвид и размърда крака. — След като разбиха къщата ми, непрекъснато съм в движение. Наистина непрекъснато. Обиколих цяла Европа, живях в Германия, Франция, Холандия, а преди три месеца се установих в Мадрид. И през цялото време търсех вас. Търсех информация за този Стрикленд. Смешното е, че започнах да издирвам исторически сведения за това име от времето на Наполеон, изобщо не помислих за настоящето. Но после ми хрумна да открия негов съвременен потомък и да го разпитам за предците му.

Той сякаш се унесе и на лицето му заигра смътна усмивка, докато си спомняше дългото си търсене.

— Намерих един отглеждащ кокошки фермер от Кентъки, от онези, на които ще се натъкнеш в сайт за запознанства, както и един французин, който твърдеше, че един ден ще стане футболна звезда — макар да бе на шейсет и четири. Но нищо друго не изглеждаше обещаващо.

— А мен как открихте? — поинтересува се Шон.

— Случайно, ако трябва да съм честен. Преди около месец получих имейл за предстояща конференция в Кеймбридж. Бяхте представен като водещ експерт в областта на пътуването във времето.

— Какво? — Шон съвсем изгуби търпение. — Аз научих за конференцията преди три дни! Всъщност, точно заради нея започна всичко. Пътувахме към летището, когато блъснахме онзи тип.

— Какъв тип? — учуди се Дейвид и Шон разбра, че се е изпуснал. Той стисна здраво торбата в ръцете си и напипа дебелия дневник под плата. Сърцето му заблъска лудо. Ами ако този е част от всичко това? Но пък тогава защо му трябваше да споделя с него цялата история с Наполеон?

„Защото иска информация от теб — отвърна мозъкът му. — Като ченгето в болницата. Искат информация от теб.“

Шон внезапно се почувства като хванат в капан.

— Добре — каза той и смени темата. — Бях пращал статии години наред, без никой да ми отговори — нито един университет, нито един професор, нито едно списание. Реших, че никой не ме взема на сериозно.

— Мисля, че ако бяха прочели статиите ви, са щели да ви вземат на сериозно. Обадих се в университета да питам за вас, но не можаха да ми дадат никакви ваши координати, естествено. По-късно получих имейл от професора, организиращ конференцията. Той пишеше, че ако се интересувам от работата ви, трябва да погледна един сайт и ми прати адрес. Беше повече сървър за сваляне на файлове, отколкото уебсайт, но в него имаше купища ваши статии. Прочетох ги и разбрах, че вие сте човекът. Не само заради името ви, а защото онзи Алекс каза, че сте гений. А именно гений беше написал статиите.

Въпреки желанието си Шон изпита известна гордост от коментара, но не свали гарда си.

— Кой е Алекс? — попита, за да накара събеседника си да продължи да говори.

— Наистина ли не го познавате? — изгледа го изпитателно Дейвид. — Хм, Алекс е човекът с американския акцент от видеозаписа, който гледахте. Човекът, с когото се срещнах миналата година в Париж, — онзи Алберто, който ми даде диска, го позна. Точно преди главата му да се пръсне пред очите ми.

Шон преглътна.

— А кой е бил този Алберто? Полицай ли?

— Не. — Дейвид Блек го погледна сериозно. — Беше свещеник.