Скот Бейкър
Правилото на знанието (53)

51.

— Какво? — на глас каза Шон. — Какво? — повтори високо.

Пътуващите в бизнес класа от цял свят го погледнаха смутено. Шон не забеляза. Взираше се в страниците, опитваше се да проумее какво става. От дневника оставаха още пет страници, но не бяха написани на разбираем за него език. Какъв беше той? Иврит? Латински?

Какво беше прочел току-що? Все още седеше в самолетния салон, заобиколен от продукти на модерните технологии, но само преди минута бе вървял през Йерусалим преди повече от две хиляди години. Бариерата, пред която се бе озовал току-що, го бе накарала да спре за момент, да си спомни къде е и какво прави. Какво беше прочел? За чудо. Не можеше да е истина… нали? Шон си беше задавал същия въпрос отново и отново за целия дневник, но самото му съществуване свидетелстваше за автентичността му. Вероятността всичко това да е сложно замислен номер ставаше все по-съмнителна в сравнение с възможността, колкото и смахната да бе, всичко да е истина. Не биваше да забравя и диска. Беше видял със собствените си очи изумителния запис. Как бе възможно той да е оригинален? Беше видял изумителен запис, жива картина с безпрецедентна дълбочина и детайли, яснота и плътност. Не приличаше на нищо, което бе виждал преди — и подозираше, че никой друг не е виждал.

И тъй, как да обясни диска? Възможно ли бе да е фалшив, някаква холивудска филмова магия? Шон погледна към непробудно спящия Дейвид. Той истински ли беше, или част от конспирацията? Като по даден знак Дейвид се оригна, без да се събужда.

Не. Ако Шон бе сигурен в каквото и да било, то бе в Дейвид. Просто вярваше на новия си приятел. Имаше прекалено много недостатъци, за да бъде някакъв зъл гений.

Значи наистина бе гледал бягството на Наполеон от Елба преди повече от двеста години. Което означаваше, че някой някак беше успял там, където Шон се бе провалил. Някой бе измислил как да пътува във времето.

Шон беше учен, много добър учен. Можеше да повярва в процеса на създаване на средство за пътуване назад във времето. Но Саул да заснеме видео, в което Исус Христос прави чудо? В целия си опит и проучвания никога не бе виждал нещо, което да не може да се обясни с наука. Религия? Суеверие — истории, измислени да обяснят живота на масите, които не могат да разберат науката зад тях. Истории, имащи за цел да запазят контрола над хората, да ги държат в подчинение. Не, Шон не виждаше никаква нужда от религия. Как тогава би могъл да повярва на това? Как би могъл да повярва, че този пътешестващ във времето журналист с чуканчета вместо пръсти чудодейно е бил излекуван от пребит почти до смърт човек? Как би могъл да повярва в това чудо?

Както и да премисляше ситуацията, както и да се мъчеше да я натика в системата си от схващания, Шон не можеше да отрече логиката във всичко това. Науката бе система от хипотези, опити, резултати и заключения.

Границите на схващанията му се разширяваха под натиска на новата информация. Защо беше толкова трудно да повярва? Нима искаше да няма нищо отвъд онова, което може да разбере? Нима искаше да няма някакъв Бог? Вгледа се в себе си и осъзна, че е загърбвал самата възможност за подобно нещо поради една-единствена причина — тя би означавала, че греши.

Подобно на много хора на планетата, Шон не искаше да греши. Ако наистина грешеше, то може би имаше вероятност да съществува някакъв Бог. Може би Исус е бил божествено вдъхновен, свързан с някакво всезнаещо божество. Ако това бе възможно, то може би смъртта не беше краят, както винаги бе смятал Шон. И в такъв случай може би Лорън все още… може би Лорън… Лорън… Очите му се насълзиха при мисълта.

„Кажи го!“ — подтикна го мозъкът му.

„Не мога!“ — рязко отвърна той.

„Кажи го! Защо просто не го кажеш? Това не означава, че го вярваш, а просто, че си го казал.“

„Няма!“

„Защо?“

„Защото…“

„Защото…?“

„Защото… ще се окаже, че през цялото време съм грешал!“

„За всичко ли?“

„Не, само за това, но то е всичко.“

„Тогава го кажи!“ — нареди мозъкът му.

Шон винаги слушаше мозъка си. Вътрешният му диалог бе довеждал до изумителни прозрения в миналото. Беше му осигурявал пробиви в моменти, когато блокираше и не можеше да продължи нататък. Защо пък да не го послуша и сега? Защо?

„Защо?“

„Защото ако съм грешал през цялото време, то някак някъде Лорън може все още да съществува.“

„Да. Кажи го отново.“

„Лорън може все още да съществува.“

„Отново.“

„Лорън може все още да съществува. Може да не си е отишла. Да е тук. Може да знае как се чувствам. Може да знае колко много ми липсва. Колко съжалявам за всеки път, когато съм я наранявал, за всеки път, когато съм я разплаквал или не съм й обръщал достатъчно внимание. Може да е с мен дори сега, в този момент, тук. Може да не си е отишла.“

„Да.“

„Може да не си е отишла.“

„Толкова лошо ли е това?“

Напиращите сълзи потекоха по бузите му. Изведнъж нещо се промени. Енергията, която го бе карала да продължава напред, пришпорващата го сила, родена от гняв, омраза, желание за мъст, малко отслаби хватката си. Вероятността да е грешал през целия си живот, че може би има нещо повече, го обгърна като одеяло и го потопи в топлина, каквато не бе изпитвал никога преди. Шон издиша, намести се удобно в стола си и се поотпусна за първи път от дни.

Докато се унасяше в сън, стиснал в ръце малката кафява книга, той намери утеха в мисълта, че може би е грешал.