Скот Бейкър
Правилото на знанието (49)

47.

Стиснах ръката на капитана с обещание, че ще се върна. Малбул, Хамза и Мишка ме последваха, докато се отдалечавах от кея.

— Сигурен ли си, че можеш да се оправиш тук? — попитах Хамза, когато се изравни с мен.

— Години наред продавам стоките си тук, Греъм. Познавам всяка улица на Йерусалим. Лошото е, че не съм сигурен къде се намираме в момента. Мисля, че сме на шестнайсетина километра южно от града, и доколкото мога да преценя, до изгрев-слънце остават около четири часа. Това не ни дава много време да намерим приятеля ти и да спасим живота му, за да… бъде убит… ъъъ… както трябва.

Ако Делисио наистина беше пратил хора, бе възможно вече да са нанесли удара си.

— Добре, знаем за трима души, които могат да представляват опасност — казах на останалите. — Баришников е висок горе-долу колкото мен, но е по-плещест. Има голяма трапчинка на брадичката си, като на Кърк Дъглас — добавих, намигайки на Хамза.

— А другите? — попита Малбул.

— Тях не ги познавам. Мога само да предположа, че са римляни, част от групата, обучена от Делисио. Друго не мога да кажа. — Поклатих глава. — Хамза, сигурен ли си, че има къде да оставим Мишка?

— Съдружникът ми живее в покрайнините на града. Бих му поверил живота си, но май не и жена си — добави той под нос. — Момчето ще бъде в безопасност при него и ако с нас се случи нещо, той ще се погрижи да го върне в Хоразин.

Кимнах.

След половин час бърз ход изкачихме един хълм. Пред нас се появиха светлините на град. Можеше да бъде модерен град и гледката ме накара да затая дъх.

— Ах, и в каква нощ само виждаш за първи път този град — обади се Хамза.

— Мислиш ли, че е истина? Мислиш ли, че се случва наистина? — Обърнах се към Хамза. Започваше да ме обхваща съмнение, когато виждах целта си пред мен.

— Не зная — сериозно отвърна той. — Мога да ти кажа само, че назарянинът е истински. Предизвика голяма суматоха, особено миналата година. Не съм го виждал, нали разбираш, защото мисията ми беше да ти помогна и имах инструкции да стоя настрана от него. Но чух доста неща. Наричат го „чудотворец“, но пък тези хора наричат почти всяко нещо чудо и смятат всяко заболяване за обсебване от бесове. Понякога ми иде да въведа представата за микробите или случайно да оставя чертеж на аеродинамично правилно крило някъде, за да видя как ще реагират.

— Петнайсет века преди Леонардо да нарисува летяща машина? Представи си само.

— Правилото на знанието. Кой може да каже, че сме в състояние наистина да променим каквото и да било?

— Готов ли си да поемеш риска? — попитах с усмивка, макар да знаех отговора. — Добре, всяко нещо по реда си. Да заведем Мишка на сигурно място.

 

 

Йерусалим. Най-свещеният град. Три от най-големите световни религии са се били за него, притежавали са го, спечелвали са го и са го изгубвали, делили са го… Три религии, от които през тази епоха съществуваше само една. Все още нямаше никакви християни и мюсюлмани.

По улиците на външния град мъждукаха фенери. Слабата светлина беше като мъгла, чуваше се смях и шум на празненство. Звуците не долитаха от никое конкретно място, а изпълваха нощта.

Пръстта и чакълът хрущяха под краката ми, тялото ми бе като наелектризирано от очакване. Помислих си, че сигурно се намираме в най-ранните часове на четвъртък и че утре сутринта Йерусалим ще изиграе най-важната роля в модерната история. Утре по това време Исус щеше да тръгне към смъртта си. Преди това да се случи, трябваше да го намеря и да взема интервюто си. В петък той трябваше да бъде изправен на съд и да бъде прикован на кръста.

Вървяхме по пътя към града, покрай който тук-там се издигаха каменни къщи, и стигнахме до малка врата в скромна стена от пясъчник. Хамза спря за момент.

— Виж, Яков рядко е сам. Обича компанията на жените. По няколко едновременно, ако трябва да съм точен.

Завъртях очи.

— Нима ще оставиш Мишка при този човек? — изумих се, но той вдигна ръка.

— Остави ме да вляза пръв. Повярвай, момчето не може да попадне в по-сигурни ръце.

Хамза пое дъх и почука силно. Отговор не последва. Той отново почука и повика, без изобщо да го е грижа за съседите.

— Яков! Сине на Леви, дявол такъв, ставай! Аз съм, Захария!

Отново последва тишина, след което се чу стон. Нещо задрънча и зашумоля някъде във вътрешността на къщата, разнесоха се гласове.

Накрая резето на вратата се вдигна и се показа сънен и рошав мъж, който се взираше с подозрение навън.

— Захария! Какво искаш? Не знаеш ли, че не съм сам? До изгрев-слънце има часове!

— Разкарай жените, имам спешна нужда от помощта ти — каза Хамза на иврит.

— Ха, и двамата знаем от какво се нуждаеш спешно. Защо не влезеш и не се включиш в забавлението? — Едва тогава тъмнокожият евреин забеляза останалите от нас. — Кои са тези? — попита той и отново изгледа подозрително Хамза.

— Нали се сещаш за пратката, за която говоря толкова често, откакто се познаваме?

Яков кимна, без да сваля очи от нас.

— Е, те са въпросната пратка. Искам да се погрижиш за момчето за ден-два.

Яков ни изгледа един по един от глава до пети и очите му се свиха, когато видя мускулестата фигура на Малбул. Накрая отново проговори.

— Добре. Изчакай минутка.

Вратата се затвори и уморената ни група остана на улицата, загледана с очакване към Хамза. Някъде в нощта измяука котка.

— Точен човек е, спокойно — увери ни Захария, усетил безпокойството ни. В следващия момент вратата се отвори отново и три хубави момичета излязоха със смутени лица и раздърпани дрехи. Не ни погледнаха, докато минаваха покрай нас, и продължиха нагоре по пътя. Кикотът им долиташе до нас, докато те се отдалечаваха. Несъмнено добре бяха припечелили тази нощ.

— Пазете тишина вътре — каза Яков и отвори вратата по-широко. — Не искам да будите Алиша.

— Дъщеря ти при теб ли е? — попита Хамза малко по-силно от нужното.

— Шшшт! Тук е само за седмица. Дойде на гости от Капернаум.

— И въпреки това водиш курвите си? А аз казах на приятелите си, че може да ти се има доверие! — с рязък тон прошепна Хамза.

— А, но ние бяхме тихи. Алиша разбира колко е тежко да остарееш сам… а след смъртта на горката й майка…

— Не ми ги пробутвай тия. Майка й е мъртва от двайсет години и никога не е било заради нея. А сега иди и сложи вода да се топли.

Така влязохме в къщата. Половин час по-късно седяхме в дневната част от дома на търговеца.

— … така че момчето трябва да остане с теб, докато намерим римляните — завърши Хамза. Беше внимателен с разказа си, но си личеше, че има доверие на приятеля си и му каза, че знаем за планирано покушение срещу Исус.

— Разбирам. Да, този човек, този „чудотворец“, както го наричат, пристигна в града миналата неделя. И как го приеха само! Човек можеше да си помисли, че самият Цезар е пристигнал. Продавах в долната част на града, когато маса народ се втурна към портите. Римляните не знаеха какво да правят и решиха, че ни напада войска на зилоти, ала вместо нея видяха човек на магаре. Магаре! Можете ли да си представите? Едва ли е нужно да казвам, че настроението на всички беше чудесно и търговията вървеше добре цялата седмица, а това е нещо, за което исках да поговоря с теб. Не виждам да носиш много коприна.

— Изгоря. Аз… забравих да спомена, че бяхме нападнати от разбойници в залива.

— Какво? — извика ужасеният Яков. — Не, определено забрави да го споменеш! Коприната ми? — И после добави: — Как така сте оцелели?

— Приятелите ми са доста сръчни с мечовете — изтъкна Хамза, сочейки към мен и Малбул, който се беше настанил удобно, без да разбира нито дума от водения на иврит разговор.

— Татко, какво е това викане…

Гласът млъкна насред изречението. Обърнахме се и видяхме сънено момиче, което търкаше очи на светлината на огъня. Дъхът ми секна при вида на дългата й вълниста коса и бадемовите очи. Така за първи път срещнах Алиша.

— Ах, Алиша, дете мое, ела при нас. Имаме гости.

Тя се огледа и се изчерви. Беше само по нощница, която висеше свободно на раменете й, показвайки елегантната светла шия. Момичето инстинктивно оправи дрехата и пристъпи напред.

Яков скочи на крака и въведе дъщеря си в кръга.

— Господа, това е прекрасната ми дъщеря Алиша, най-енергичното и вироглаво дете, на което може да се надява един баща. Отказва да се омъжи или да се заеме с търговия. Вече е на двайсет и една и ви казвам, че скоро никой няма да я поиска!

Момичето го изгледа гневно, обърна се към нас и ни кимна поред, докато ни представяха, след което седна до баща си.

— Алиша, Мишка ще остане при нас за няколко дни, докато приятелите ми са в града.

— Извинявай, Яков, но можеш ли да ни кажеш нещо повече за назарянина? Какво прави? Знаеш ли къде е отседнал?

— Не зная къде е отседнал, но мисля, че той и последователите му обикалят предимно северната част на града, при планината с маслините. Какво прави ли? Ами, това е друга история. Всеки ден ходи в храма, където учи и проповядва. Хората си тръгват от срещите с него променени. Някои го наричат месия. Естествено, беше ми любопитно, така че една сутрин и аз отидох в храма, за да го чуя с ушите си.

— Слушал си го да говори? — попитах и сърцето ми внезапно се разтуптя.

— Не. Закъснях, храмът беше пълен. Не успях да вляза, но го зърнах от портата. И тогава се случи нещо изключително странно. Макар да бях на стотици стъпки от него насред тълпа, кълна се, че той погледна право към мен и ми се усмихна. Много странно.

— Видял си го?

— Току-що ти казах, че го видях.

— Как изглежда? — настоятелно попитах.

— Що за въпрос? Като човек.

— Да, но как изглежда? Трябва да разбереш, че онези хора ще се опитат да го убият, така че ни трябва ясно описание.

— Ами… — Яков се позамисли. — Евреин е. Прилича на евреин. Много добре изглежда, като всички еврейски мъже. — Той смигна на Хамза. — Дълга кафява коса, къса брада, светлокафяви очи.

— Видял си очите му? — учудих се. — Нали каза, че си бил далеч?

Яков замълча за момент.

— Хм, да, бях доста далеч. Но… — Той погледна и присви очи, сякаш се вглеждаше в спомена. — Той… ами, мисля, че имаше светлокафяви очи. Може и да съм си въобразил. Но наистина погледна право към мен. Още виждам усмивката му. Странно, беше далеч, но… сигурен съм… — Гласът му замря.

Миг по-късно се върна в настоящето и погледна към мен.

— Как са превръзките? — Имаше предвид ранената ми ръка. Беше ми дал нови превръзки, но болката не утихваше, въпреки че кървенето бе спряло.

— Добре са — отвърнах.

Точно тогава отвън се чуха викове, последвани от писъци и звън на оръжие. Скочихме като един.

— Алиша, върви в стаята си! — нареди Яков, но момичето не му обърна внимание и изтича при прозореца с нас. Яков отвори дървения капак. Улицата, пуста и тиха само преди час, бе пълна с биещи се мъже.

— Зилоти! — каза Хамза, докато гледахме тълпа мъже на коне и пеша да се хвърлят срещу римски войници. Въпреки огромното числено превъзходство на противника, кожената броня пазеше войниците и нито един от тях не падаше.

— Какво става? — попита Малбул. Това бяха първите му думи, откакто бяхме влезли в къщата.

— Не знам — отвърнах. — Зилотите, религиозни фанатици, като че ли нападат града.

— Защо им е да го правят? — не разбра африканецът.

— Заради Рим. Римляните са окупирали Йерусалим и това не се харесва на зилотите. Като ги гледам, трябва да са най-малко петдесетина. Това не е сбиване, а планирано нападение.

Погледнах към града. Светваха светлини, врявата беше събудила хората.

Разположен по хълмове и камънаци, Йерусалим представляваше лабиринт от мостове и алеи. Улиците бяха стръмни, градът бе построен на различни нива.

— Става нещо сериозно — казах на Хамза. — Трябва да го намерим веднага. Трябва да тръгваме.

Той не възрази.

— Навън ли искате да излизате? — озадачи се Яков.

— Трябва да го намеря сега. Това може да е част от опита за убийство. Нямам време да ти обяснявам. — Обърнах се и тръгнах към вратата, но спрях, когато усетих ръце около кръста ми. Видях умоляващите очи на Мишка.

— Не отивай. Не отивай, Саул.

Коленичих пред момчето.

— Трябва да останеш тук. Яков и Алиша ще се погрижат за теб, докато се върнем.

Леко го избутах и погледнах към Яков.

— Аз, Яков, син на Леви, давам думата си, че момчето ще бъде в безопасност.

—_ Благодаря ти. И… ще се върна за него._

Без да се замислям, погледнах дъщеря му и се усмихнах. В очите й не се четеше страх.

— Ще се грижим за него — увери ме тя, пристъпи напред и нежно сложи ръка на рамото на Мишка.

Кимнах и излязох от къщата, следван от Малбул и Хамза.