Скот Бейкър
Правилото на знанието (31)

29.

Мракът продължи трийсет секунди преди влакът да излезе от тунела. Не промяната в светлината накара Шон да вдигне поглед от дневника в скута си, а шумът, който бе чул току-що. Беше така погълнат от разказа, та не разбра, че отново е светло. Шумът обаче беше внезапен и силен. Минаха няколко мига, преди да го определи. Изстрел.

Погледна през вратата, отделяща неговия вагон от следващия. Не видя нищо. Обърна се и установи, че никой в полупразния вагон не е обърнал внимание на звука — явно го бяха взели за някакъв обичаен шум. Шон веднага напъха дневника обратно в джоба на якето си, стана и тръгна към задната част на вагона. За първи път погледна навън през прозореца. Намираха се в планината. Покрай тях профучаваха скали и дървета. От колко време пътуваше? Три, може би четири часа? Това означаваше, че му остават още цели два до най-близкото международно летище.

Озърна се през рамо. Постоянните завои му пречеха да вижда добре, но всеки път, когато прозорците на неговия вагон и на съседния се изравняваха, Шон различаваше някаква фигура. Мъж. Вървеше към него и оглеждаше седалките. Можеше да е пътник, който си търси мястото след посещение до тоалетната, но Шон не мислеше така. Фигурата се движеше целенасочено.

Бързо, но като внимаваше да не привлече внимание, Шон тръгна по пътеката, стигна до вратата в края и я отвори. Излезе на малката платформа между вагоните, внезапно връхлетян от силния вятър и шум. Хвана се здраво за перилата, тъй като платформата се тресеше под него.

Когато вратата се затвори зад него, Шон погледна към открития, дълъг метър и осемдесет мост до следващата врата.

„Ето защо ти казват да си стоиш на мястото!“ — обади се мозъкът му.

Изчака вагоните да се изравнят, бързо пресече моста и сграбчи дръжката на вратата. Беше заключена. „Мамка му.“ Погледна назад към вагона, от който беше излязъл току-що. Мъжът, висок, и тъмен, облечен със синя риза и черни джинси, вече беше влязъл в него. „От какво си толкова уплашен?“

Шон отговори на собствения си въпрос, когато погледът му се плъзна надолу по ръката на мъжа, покрай навитите ръкави и татуировките — чак до пръстите, стиснали дръжката на черен „Колт“ 45-и калибър.

Мъжът носеше оръжието небрежно и повечето пътници изобщо не го погледнаха. Той бързо огледа вагона и продължи напред. Шон приклекна. Мъжът още не беше го видял. Опита отново да отвори вратата. Не помръдваше. „По дяволите!“ Нямаше къде да отиде. Трескаво огледа малката платформа за някакво скривалище. Синята риза щеше да бъде тук след секунди.

Дръжката се завъртя първо на едната посока, после на другата и накрая се чу изщракване. Вратата се отвори и шумът нахлу в ушите на татуирания. Малката платформа пред него беше празна. Като се клатушкаше в ритъм с влака, Синята риза стъпи на несигурния мост и се хвана със свободната си ръка за веригата, изпълняваща ролята на перило. Протегна се към дръжката на отсрещната врата и се опита да я натисне. Не успя. Заключено. Опита по-силно. Пак нищо. Той се обърна. Как беше възможно да е пропуснал…

Не видя откъде дойде ударът. Шон скочи от покрива на вагона на платформата, блъскайки Синята риза в гърба. Беше се проснал горе и не храбростта, а приближаващият тунел го беше накарал да изненада мъжа. Беше се хвърлил миг преди светът около тях да потъне в мрак.

Двамата размахаха слепешком ръце в тъмното и накрая се чу глухо тупване, когато един от ударите намери целта си. Паднаха тела, задрънчаха вериги и когато ярката дневна светлина отново заля сцената, Шон лежеше по гръб с разкървавена уста.

Противникът му изобщо не беше пострадал от слепия двубой, което можеше да се изтълкува като преимущество, ако не беше фактът, че висеше от края на скъсаната верига и краката му бяха във въздуха. Релсите летяха под него и мъжът отчаяно се опитваше да се задържи, докато стъпалата му се удряха и отскачаха от земята.

На платформата, подскачащ в ритъма на вагоните, лежеше пистолетът. Шон се хвърли напред и го взе, след което застана на четири крака и го насочи към татуирания.

— Кои сте вие? — рязко попита той.

Синята риза каза нещо на италиански. Шон знаеше на теория как действа пистолетът и дръпна цевта назад, за да вкара патрон.

— Кои сте вие и как ме намерихте? — извика по-силно той.

Мъжът го погледна уплашено. Шон осъзна, че човекът е твърде ужасен, за да отговаря на въпроси, и направи нещо, което изобщо не беше очаквал от себе си — протегна ръка.

Мъжът се поколеба за момент, но накрая пусна веригата с едната си ръка и остави Шон да го сграбчи за китката и да го дръпне, докато лакътят му не се опря в платформата. Продължаваше да виси, но краката му вече не докосваха земята и не се намираше в непосредствена опасност да падне под вагона.

— Пак питам, кои сте вие и как ме намерихте? — повтори Шон, този път по-спокойно.

В същия миг земята изчезна и под италианеца зейна пропаст. На шейсет метра под влака се появи широка река. Намираха се на огромен мост и италианецът отново започна да се мъчи да се покатери на платформата.

— Не! — изрева Шон и понечи да пусне китката му. — Не и преди да ми кажеш!

Италианецът съсредоточи погледа си върху него.

— С дистанционно проследяване! С устройство.

— Устройство? Проследяващо устройство ли? Но кога? — Шон се замисли, повтаряйки наум разигралите се събития. Да, след като бяха простреляли Лорън.

Жената ченге. Беше го докоснала по рамото, за да го отведе от леглото. Да го утеши. Спомни си, че го беше бутнала доста силно.

Моментално понечи да свали якето със свободната си ръка и после осъзна, че не може да го направи, без да пусне мъжа.

— Кои сте вие? Защо искате да ме убиете? Защо убихте Лорън? — продължи да пита той.

— Искаме онова, което е у теб. Искаме картата. Искаме…

Внезапно лицето на италианеца побеля, когато веригата се скъса. За миг Шон полетя напред и се плъзна по корем, повлечен от удвоената тежест. Инстинктивно пусна пистолета и се вкопчи в ръба. Свободната ръка на италианеца задърпа якето му с дневника, който едва не изпадаше от вътрешния джоб.

— Аааа! — изкрещя Шон под тежестта. Италианецът висеше свободно над водата. Шон се държеше с мрачно изражение, закрепил крака в другия край на платформата, вкопчил свободната си ръка в ръба. Тялото му стърчеше във въздуха до пъпа.

Изведнъж настъпи някаква странна промяна в рева на вятъра. Свистенето премина в кух вой. Шон го позна — приближаваха тунел. Италианецът също се беше досетил и Шон отчаяно задърпа, за да изтегли и двама им на платформата.

— Моля те! Моля те, пусни ме. Остави ме да падна във водата! — неочаквано се замоли италианецът.

Шон не разбра. Обърна се към приближаващата скална стена на тунела и погледна надолу към водата. Падането можеше да убие мъжа, но не с такава сигурност, с каквато камъкът, летящ към него със сто километра час. Не! Искаше отговори. Не можеше да го пусне…

— Моля те! Пусни ме. Пусни ме сега, иначе няма да успея да падна във водата.

Шон разтвори пръсти.

Италианецът изчезна почти моментално, повличайки якето със себе си точно когато Шон измъкна дневника от него. Така и не разбра участта на Синята риза. Без допълнителната тежест той бързо се върна на платформата в мига, когато тунелът отново го потопи в мрак.

В едната си ръка стискаше дневника. Пистолетът подскачаше по платформата и Шон забеляза малко лостче от едната страна на оръжието. Отгоре пишеше „предпазител“ и лостчето сочеше към „спуснат“. Шон го премести и влезе в купето.