Скот Бейкър
Правилото на знанието (11)

9.

Линейката се носеше по пътя, следвана по петите от черните автомобили. Преследвачите приближаваха бързо. Отраженията на светлините им в огледалото бяха накарали Лорън да се откъсне от книгата.

— Шон, те приближават — извика тя.

— На какво разстояние са? — попита той, като продължаваше да дава газ и се мъчеше да държи под контрол голямата кола.

— На около шейсет метра. Не знам, но светлините им стават наистина ярки.

— Виждам ги — промърмори Шон, хвърлил поглед в страничното огледало. Преследвачите им бяха само на около пет секунди зад тях, а пътят започваше да се изправя, отнемайки преимуществото им при завоите, които ги предпазваха от стрелбата.

Лорън остави дневника и изчезна в задната част на линейката.

— Какво правиш? — извика Шон.

Тя не му отговори.

Колата отзад наближаваше и първите куршуми започнаха да ги достигат. Шон вече беше обезумял. Не можеше да им избяга — линейката просто не беше достатъчно бърза.

— Лорън, какво правиш? — Мълчание. — Лорън! — изкрещя той.

— Търся — отвърна тя.

— Какво търсиш? — попита той, като се мъчеше да се съсредоточи върху пътя отпред, вместо върху приближаващите светлини. Един куршум улучи страничното огледало от неговата страна и Шон рязко зави. Колата ги настигаше, но поне линейката имаше ниска задна броня, която пречеше на преследвачите да стрелят в гумите.

Чу Лорън да мести някакви неща отзад.

— Лорън, махай се оттам! Някой куршум може да мине направо през вратата от това разстояние!

— Не можем да им избягаме, Шон — най-сетне се обади тя. Гласът й звучеше изненадващо спокойно. — Прекалено бързи са. Трябва да ги оставим да ни приближат плътно и да ги смажем.

— Да ги смажем? — като папагал повтори Шон.

— Остави ги да приближат и набий спирачки — каза Лорън, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

Шон понечи да възрази, но премълча. Права беше. С малко късмет можеха да прецакат колата достатъчно, за да престане да ги преследва.

Рискува да погледне през рамо и видя жена си да завързва някакъв дълъг метален цилиндър за носилката.

— Какво е това? Какъв е този цилиндър? — учуди се Шон.

— Оксиацетилен. Използват го да разрязват метал, за да вадят хората от катастрофирали автомобили.

— Сериозно? — Той наклони глава и издаде долната си устна, впечатлен от странните неща, които знаеше тя.

— Готов ли си?

Шон се съсредоточи и отново погледна огледалото. Двата горящи фара отвърнаха на погледа му.

— Добре, сега! — извика тя и се вкопчи в някаква дръжка.

Шон намали на поредния завой и когато отново набраха скорост, рязко наби спирачките. Линейката застена протестиращо, но спря почти моментално, от гумите й се вдигна син пушек, а Шон отчаяно се мъчеше да я задържи на пътя.

Преследващата ги кола се заби в линейката, предницата й се смачка от силата на удара, а задницата се вдигна във въздуха. Шасито се огъна, поемайки инерцията. Когато скоростта най-сетне беше убита, задницата се стовари тежко върху асфалта.

Шон и Лорън имаха време да се приготвят за удара, но скитникът полетя напред и главата му се заби в таблото. Два зъба излетяха от устата му.

Лорън, която се беше наместила между рафтовете и гърба на седалката, беше ударена от няколко стъкленици, но скочи отново веднага щом линейката спря. Пресегна се, хвана някаква тежка метална кутия и заудря с нея върха на цилиндъра, докато не счупи крана. Чу се съскане на сгъстен газ и линейката се изпълни с бял дим. Лорън отвори задната врата.

— Дай ми ключовете си — извика тя на Шон. Той я погледна неразбиращо. — Ключовете! — настоя тя.

Шон нямаше представа какво е намислила, но бръкна в джоба си, извади връзката ключове и ги метна назад към нея. Лорън застана до носилката, освободи спирачката й, бързо прерови ключовете и намери запалката във форма на пистолет.

Без никакво колебание тя дръпна спусъка и поднесе пламъка към бялата струя газ, излизаща от дюзата на цилиндъра. Резултатът бе моментален — там, където преди малко имаше струя, се появи ревящ огнен език. Оранжевият пламък се стрелна на почти два метра от дюзата и Лорън трябваше да отстъпи назад от силното налягане. Лъхна я гореща вълна, пламъкът ръмжеше като събуден и раздразнен звяр.

Шон разбра какво прави тя и скочи през седалките да й помогне. С общи усилия те запратиха всичко — носилка, цилиндър и пламък — към задната врата и върху стъклото на смачканата черна кола зад линейката. Горящото купе се изпълни с писъци. Светлината на пламъка освети вътрешността на черното беемве последен модел — или по-скоро онова, което бе останало от него. Звукът на смърт и пукаща, горяща плът се смеси с облака синкавосив пушек, излизащ от разбитите прозорци на автомобила.

Хипнотизиран от жегата и светлината зад отворените врати на линейката, Шон едва намери сили да се откъсне от гледката и да се върне на мястото на шофьора. Лорън побърза да го последва. Шон натисна газта и линейката полетя напред, разпилявайки медицинско оборудване по пътя зад себе си.

Преди поредния завой Шон погледна в огледалото от страната на Лорън, което бе все още здраво, и видя горяща фигура да слиза от страната на шофьора, да прави крачка и да пада на пътя.

Неподвижна, горяща, мъртва.