Скот Бейкър
Правилото на знанието (7)

5.

Името ми е Греъм Фонтейн и си спомням всичко. Пиша това, за да запазя собствения си разсъдък, както и за да завърша започнатото.

Първото и най-важното, което ще кажа, е следното — човешкият ум не е устроен да съществува на две места във времето. Казвам го, за да могат да разберат какво се е случило с другите, ако не са открити.

Първото, което си спомням, бе болката. Невероятна болка, сякаш тежестта на цялата вселена се опитваше да ме смаже от всички страни, без нито миг отмора. Събудих се гол, премръзнал и жаден. Ужасно жаден. Сега ми е трудно дори да си мисля за това. Сякаш всяко нервно окончание в тялото ми крещеше. В цялото човешко битие няма болка като тази.

После тя изчезна.

И тогава дойде жаждата. Не съм сигурен колко време останах да лежа там, преди да успея да помръдна, но сигурно е било няколко часа.

Нито една кост от тялото ми не беше счупена. Нямах порязвания или рани — изпитвах единствено жажда. Накрая се изправих и се огледах. Беше тъмно, студено, и бях гол — странно как отбелязвах така ясно фактите. Огромната пълна луна осветяваше покритите с трева хълмове около мен. Мястото беше сухо и тревата растеше на редки туфи в прахта. Вятърът вдигаше песъчинки и те леко шибаха голите ми крака.

Закрачих. Нямаше какво друго да правя. Вървях безцелно цялата нощ. Жаждата беше обзела цялото ми съзнание. След часове бъхтене по монотонния терен видях светлина. Не след дълго чух гласове, чух смях и видях трима мъже, седнали около огън. Приближих бавно, смехът им секна и един по един те се обърнаха и ме погледнаха. След кратко мълчание отново избухнаха в смях, този път за моя сметка. Един от мъжете каза нещо.

Запазих мълчание.

Мъжете пак се разсмяха. Беше изключително странно — знаех, че мъжът не говори на моя език, но въпреки това разбирах отлично какво казва. Ще го напиша тук на английски, но знайте, че това не е езикът, на който разговаряхме.

Първият заговори отново с широка усмивка на лице.

— Казах, студена нощ, а?

— Много студена — отвърнах и се изненадах от собствения си глас.

Тримата вече не издържаха, държаха се за коремите и се смяха, докато по загрубелите им лица не потекоха сълзи. Едва тогава си дадох сметка, че имат предвид голотата ми и по-точно влиянието на студа върху тялото ми. Усмихнах се. Поради някаква причина се усмихнах и изпитах облекчение.

— Вода? — попитах аз. Стърженето в гърлото ми явно показваше, че в тялото ми не е останала почти никаква влага.

Смехът секна и онзи, който беше заговорил, се вгледа по-внимателно в мен.

— Какво се е случило с теб? — попита. В очите му се четеше смес между подозрителност и тревога.

— Аз… — Не знаех какво да кажа. Нямах какво да кажа. Всъщност, аз самият се питах същото, откакто дойдох на себе си. Бях в такова състояние, че можех да говоря само истината.

— Не знам — просто отвърнах.

Мъжът ме гледаше изпод рунтавите си черни вежди и сви устни под гъстата черна брада. После явно взе решение, каза бързо нещо на другарите си и стана, като ме гледаше в очите.

— Приятелю, ела и седни с нас до огъня да се стоплиш. Йосиф ще ти донесе някакви дрехи. — Той ме хвана за лакътя и ме поведе към кръга.

Топлината беше невероятна. След малко един от другите, по-висок мъж с по-светла коса и с трапчинки, ми донесе някаква сива роба. Облякох я мълчаливо и седнах. После третият, който бе по-нисък и оплешивяващ, ми подаде мях. Пих жадно и бързо. Пих, пих и не след дълго се катурнах настрани.

Събудих се стоплен. Намирах се в някаква палатка. Слънцето светеше през тъканта и дразнеше очите ми, главата ме цепеше ужасно. Отвън не звучаха гласове, но чувах пукота и пращенето на умиращ огън. Станах, вдигнах платнището на входа и примигнах от ярката светлина.

Пред изстиващите въглени седеше по-високият мъж с кафявата коса. Беше се настанил на голям камък и ровичкаше пепелта с дълга пръчка. Стана, когато ме видя.

— Как се чувстваш? — попита ме.

— Главата ме боли ужасно — отвърнах.

— Изпи много вино — със смях каза той и едва сега осъзнах, че е съвсем млад, почти момче, макар че кожата му беше загрубяла.

— Къде са приятелите ти? — попитах.

— Баща ми и чичо ми са със стадото. Казаха, че е по-добре да остана и да ти помогна, ако се събудиш. Скоро ще се върнат.

Младежът говореше простовато. Дори на този език, който разбирах незнайно как, ясно си личеше, че е прост човек.

— Казаха да ти дам храна, ако искаш. — Той се обърна, бръкна в кошницата при краката си и извади нещо като хляб.

Взех го с благодарност. Въпреки болката в главата вече започвах да мисля по-ясно.

— Мога ли да те попитам за името ти? — Погледнах младежа, който все още се взираше в мен.

— Казвам се Йосиф. Баща ми е Йона, а чичо ми се казва Яков.

— Йосиф? Йосиф чий? — попитах аз.

— Йосиф чий ли? Какво искаш да кажеш? — Младежът ме погледна объркано и леко наклони глава настрани.

— Какво е последното ти име?

— Последното име, което ми е дал баща ми, е Йосиф. След него не съм имал друго.

Предадох се.

— А твоето име как е? — на свой ред попита той.

Вече бях достатъчно на себе си да си дам сметка, че нямам представа къде съм, защо съм тук, нито — и тази мисъл ми хрумна с въпроса на Йосиф — кой съм. Следващите ми думи сякаш сами излязоха от устата ми.

— Саул. Казвам се Саул.

В този момент чух блеене на овце и погледнах наляво. Видях другите двама мъже, Йона и Яков, да се показват на близкия хребет, следвани от стадо кротки животни с прашни бели козини и наведени от умора глави.

Усмихнах се и им махнах, докато приближаваха, после им благодарих за добрината.

— Снощи изглеждаше доста объркан, но виното и почивката са ти се отразили добре.

— Чувствам се много по-добре, благодаря — казах. — Май са ме ограбили, но не си спомням нищо. Събудих се без нищо.

— Да, видяхме. Тези краища са малко опасни за самотни пътници. Селото ни е на два дни път на запад. Налага се да местим стадото на всеки няколко дни. Вече повече от месец не е валял дъжд. — Йона свали кърпата, с която беше омотал главата си, и я метна на една забита в земята пръчка. — Ще се опитам да позная и ще кажа, че не си пастир. А като те гледам, не си и евреин.

Чак сега се замислих как ли всъщност изглеждам. Въпреки объркването имах ясно усещане за външния си вид. Чувствах се уверен, че мога да вземам решения дори да не си спомням нищо отпреди вчерашния ден. Знаех основни неща, като моралните си устои и какво харесвам и не харесвам.

Знаех със сигурност, че не приличам на тези хора. Бях по-висок и макар косата ми да бе тъмна, кожата ми беше светла. Погледнах надолу към тялото си. Беше добре поддържано тяло на спортуващ мъж. Знаех също, че то работи. При това добре. Знаех, че мога да тичам, да се бия и ако се наложи, да вървя по въже на сто стъпки над земята, без да падна. Бях сигурен в себе си и в способностите си, но не помнех името си.

— От изток съм — излъгах аз. — Мисля, че здравата са ме ударили по главата вчера. Търся семейството си на запад.

Надявах се, че това обяснение ще прозвучи донякъде приемливо.

— Кой град търсиш, братко?

Замълчах и ги погледнах неразбиращо.

— Ами, ако си тръгнал на запад, ще стигнеш до нашето село Хоразин, а след още половин ден път е Капернаум. Няма да е зле да започнеш оттам. Капернаум е голям град до водата и там можеш да намериш брат ми Симон. Работи като рибар и ще ти помогне. Разбира се, добре си дошъл да останеш с нас колкото е нужно, но днес ще местим стадото още на изток. — Той свали бохчата, която носеше на кръста си, и ми я подаде. — Вътре има малко хляб. Заповядай, вземи.

Посегнах да взема бохчата и в същия момент Йона сграбчи китката ми и я задържа здраво.

— Има нещо странно в теб, приятелю — рече той и ме погледна в очите, без да ме пуска. — Нещо много странно. Живеем в необичайни времена и ти имаш някаква роля в тях.

Пусна ме, освобождавайки ме както от хватката си, така и от преценяващия си поглед.

— Върви с Бог.

Бях малко сащисан, но не долавях злонамереност у пастира, така че се усмихнах.

— Благодаря за добротата ви и за храната. Няма да ви забравя.

С тези думи се обърнах и закрачих на запад.

 

 

Стон.

Шон и Лорън се обърнаха едновременно към леглото. Определено бяха чули стон. Шон пристъпи към фигурата и се наведе над нея.

— Всичко е наред, приятел. Спокойно, в безопасност си. Линейката идва.

Не последва реакция. Човекът беше изстенал, но без да идва в съзнание. Очите му оставаха затворени.

— Още не е на себе си. Давай нататък.

И двамата вече бяха зарибени. Въпреки странните събития от вечерта и не по-малко странната книга, погледите им се върнаха към страницата.