Скот Бейкър
Правилото на знанието (2)

Рим, 33 г.

Вятърът вдигаше вихрушки по арената, песъчинките жилеха кожата и дращеха гърлото му, но осъденият не обръщаше внимание на това.

С бронзов тен и играещи под слънцето мускули, Саул гладиаторът закрачи напред. Присви очи, за да ги предпази от потта, избила не от усилия, а от страх — страх, който съпътстваше знанието за предстоящата смърт. Проблемът бе не в самата смърт, а в онова, което вървеше с нея. В смъртта се таеше поражение, а в поражението — провал.

Провалът беше немислим, но въпреки това като че ли нямаше начин да оцелее в тази битка. Погледът му бавно обходи арената. Там имаше сто гладиатори, но сякаш бяха хиляда. Един умел удар, нож в гърба, подхлъзване в локва кръв… всичко можеше да приключи за миг.

Струи парфюмирана вода полетяха във въздуха, изстреляни от някакво чудо на римската инженерна мисъл. Барабани и тръби нагнетиха атмосферата и накрая самият Цезар стана да погледне надолу към цялата сцена от мястото си в тълпата. Големите игри щяха да започнат всеки момент и гладиаторите щяха да се бият, докато червеният еликсир на живота не изтече, изхвърлен от отпуснатите им тела от последните удари на сърцата им. Пясъкът щеше да почервенее и всички щяха да умрат.

Смърт. Поражение. Провал.

Залогът бе по-голям, отколкото можеха да си представят. Пристъпвайки отново напред, Саул си помисли за майка си…