Скот Бейкър
Правилото на знанието (61)

59.

— Какво, по…?

Екранът, който Дейвид ръчкаше, изведнъж примигна и оживя.

— Дейвид, какво направи? — попита Шон със строг учителски тон.

— Нищо не съм правил — веднага започна да се оправдава Дейвид.

— Секвенцията е стартирана — отново се обади гласът.

— Дейвид! — извика Шон отгоре. — Какво става на онзи екран?

Дейвид се взря и видя да минават някакви числа и графики. После прозвучаха звукови сигнали.

— Аз… ъъъ, такова, аз само го докоснах — заекна Дейвид и почти изпадна в паника, когато осветлението в залата внезапно се промени от синьо на червено.

— По дяволите! Какво става? — възкликна Шон, когато арките над главата му тихо забръмчаха.

— Координати потвърдени. Второ потвърждение оторизирано — обяви женският глас.

Шон нямаше никакво намерение да рискува и реши да се махне от платформата и да слезе при приятеля си. Тръгна, но крайниците му изведнъж натежаха.

— Еха… прималя ми — измърмори под нос, като се мъчеше да се отърси от чувството.

Дейвид погледна екрана, който сега показваше серия числа. Изведнъж в залата се чу звук на хидравлика и няколко врати се отвориха. От сградите и нишите в стените излизаха хора.

— Дейвид! — изкрещя Шон, когато видя какво става. Понечи отново да тръгне, но пак се почувства ужасно тежък.

Новопоявилите се носеха униформи в сиво и синьо и държаха в ръцете си гадно изглеждащи оръжия. Неколцина от тях наобиколиха Дейвид, но никой не вдигна оръжието си.

— Мамка му, Шон, слизай оттам! Какво правиш?

Дейвид погледна нагоре към централната кула и видя как приятелят му се мъчи да стигне до стълбите, но движенията му ставаха все по-бавни и по-бавни пред очите му. После зазвучаха сирени и цялата Централа се изпълни с оглушително „Уууп! Уууп!“. Дейвид запуши уши и се огледа уплашено.

— Шон! — изкрещя той, мъчейки се да надвика врявата, но със същия успех можеше да прави и мимики.

— Трийсет секунди до прехвърлянето — обяви абсурдно спокойният компютърен глас по мощната звукова система.

Шон напрегна сили, но с всеки следващ миг ставаше все по-тежък. Намираше се почти в средата на платформата. Чуваше сирената и гласа на жената, които сякаш се ускоряваха.

— Сканиране на компресията завършено — каза тя и веднага след това започна да брои. — Двайсет… деветнайсет… осемнайсет… седемнайсет… шестнайсет…

Защо тя говореше все по-бързо и по-бързо? Защо самият той не можеше да помръдне? Дейвид крещеше нещо. Беше заобиколен от хора. Изведнъж навсякъде се появиха хора. Накъдето и да погледнеше, някакви фигури тичаха и се движеха. При това много бързо.

— Единайсет… десет… девет… осем… седем… шест…

Дейвид гледаше объркано, обхванат от ужас. Защо Шон не помръдваше? Защо не тичаше?

— Мърдай, идиот такъв! Бягай! Слизай долу!

Вниманието на Шон беше привлечено от вратата, през която бяха влезли. Видя силует — не, два. Мъж с торбести дрехи и — Шон примижа в червената светлина, — може би жена?

Жената, която говореше? Искаше да й каже да намали темпото. С периферното си зрение долови някакво друго движение — някъде горе от наблюдателната платформа, която бе забелязал по-рано. Офисът гледаше към цялата Централа, но прозорците му бяха затъмнени. Някой там го гледаше. Наблюдаваше го.

— Пет, четири, три, две… — Обратното броене се превърна в непрестанен поток.

— Дейвид! — отново изкрещя Шон, втренчил се надолу към ужасеното лице на приятеля си.

— Еднонуланачалонакомпресията — изцвърча като катерица гласът.

И тогава се случи нещо изумително. Шон изобщо не можеше да помръдне. Някаква невидима сила го държеше от всички страни, сякаш беше в цимент, който изведнъж беше изсъхнал. Искаше да изкрещи отново на Дейвид, но не можеше.

Съществото му систематично започна да се разделя на частици. Болката не можеше да се опише. Самата тъкан, която го изграждаше, се раздели във всички възможни посоки едновременно. Електрическите връзки, които свързваха атомите, сега ги отблъскваха. Шон Стрикленд се превърна в облак от самия себе си, а после в нищо.