Скот Бейкър
Правилото на знанието (58)

56.

Лейтенант Дан Маккейб се взираше в ръчния монитор. На екрана профучаваше планински склон — разузнавателният апарат летеше само на сантиметри от скалата. Лейтенантът свали раницата си и откопча катарамите. Тук горе беше толкова студено, че облечените му в ръкавици пръсти не се подчиняваха съвсем добре, но въпреки това му бяха нужни само секунди да извади втори апарат. В сгънато състояние той бе не по-голям от котка, но представляваше най-новото в разузнавателните технологии. По същество беше малък хеликоптер, способен да развива скорост до двеста и петдесет километра в час. Достатъчно малък, за да може един войник да го носи в раницата си и да го пусне само за минута, но пък му даваше възможност да вижда какво има зад следващия хълм и дори в радиус от трийсетина километра, без да изисква сложно управление.

Маккейб бе останал във възторг, когато за първи път му представиха „буболечките“. Основното за успеха им бе фактът, че летяха самостоятелно. Можеха да останат под радара, близо до земята и същевременно да следват очертанията на терена. Бяха в състояние интелигентно да избягват препятствия, които липсваха по картите. Предишната им версия все още разчиташе на вградените триизмерни карти и на джипиес системата. Всичко бе добре, докато някой не паркираше микробус на пътя му. Тъй като препятствието го нямаше при съставянето на картата, апаратът не го забелязваше, докато не станеше твърде късно… и обикновено се разлиташе на хиляди парчета. Моделът преди предишния беше още по-неефективен и се нуждаеше от войник, специално обучен в управлението му. Това означаваше, че водачът трябваше да посвети ценното си внимание на радиоуправлението и да се опитва да лети над терен, който не можеше да види, разчитайки единствено на вградената камера.

Бяха опитвали лазери и дори сонар, но системите се оказаха скъпи и жадни за енергия, така че апаратът можеше да остане във въздуха само за няколко минути. Новата система бе основана не на друго, а на истинска буболечка. Проучванията върху зрителната система на скромната пчела бяха дали на американските военни тази нова самостоятелна технология.

Било свързано с начина, по който пчелите възприемат света, както обясниха на Маккейб. Насекомото вижда триизмерно, но не по същия начин, по който хората. При хората очите са достатъчно раздалечени едно от друго, за да осигурят перспектива и дълбочина на възприятието. При пчелата механизмът е друг, при това доста оригинален. Тя определя скоростта на минаващите покрай очите й предмети и преценява разстоянието въз основа на движението. Това обяснява изумителните й способности при излитане и кацане. Бяха дали пример с карането на кола. Намиращите се по-близо предмети профучават с висока скорост, докато планината на хоризонта като че ли почти не помръдва. И подобно на пчела, кацаща деликатно на ръба на чаша, устройството, летящо с постоянна скорост близо до земята, се движи сякаш на автопилот и е в състояние да се ориентира, каца и излита и на най-несигурния терен.

Дан Маккейб натисна бутона за освобождаване на пружините, които фиксираха осемте ротора по местата им. Натисна друг бутон и хвърли устройството във въздуха. То незабавно полетя и пое по курса на предишната „буболечка“.

От мястото, на което се намираше, спускането до пътя през прохода Хибер беше почти невъзможно. Но пък и не му беше работа да прави подобен преход.

Работата му бе да открие и предаде информация на командира си. Като се изключи това, Маккейб нямаше представа каква е мисията; командирът му бе казал само едно — че е възложена лично от президента.