Скот Бейкър
Правилото на знанието (22)

20.

Шон Стрикленд беше премръзнал. С дъжда дойде и вятър, който пронизваше до костите. Уличната лампа горе примигваше и му пречеше да чете, но нищо от това не го разсея. Бе твърде погълнат и объркан от реда, който току-що препрочете за пореден път: „Трудно ми е да опиша усещането, Шон“.

В този ред имаше повече истина, отколкото би могъл да си представи авторът, докато е пишел думите. Противното чувство да прочете нещо, което несъмнено бе много старо и важно, и да види името си в него, сега се материализира във формата на смлян сандвич с пуешко и боровинки, който повърна върху ризата си.

Беше ужасно изтощен, измъчван от болка и с разбито сърце. Не беше сигурен дали умът не му прави номера, но въпреки това не можеше да спре да чете.

Задърпах струната, която висеше от тялото ми. Усещането бе сякаш някой друг контролира мускулите ти; сякаш прасецът ти е на път да се схване и остава в това положение. Безсмислено е дори да опитвам да опиша болката. Едва ли е нужно да казвам, че изгубих съзнание.

Когато се съвзех, не знаех колко време е минало. Първото, което усетих, бе същата мъчителна болка. Погледнах надолу и видях малък цилиндър от лъскав метал да стърчи наполовина от откритата рана на бедрото ми. Към горната му част бе закрепена тънка жица, чийто друг край бе увит около пръстите на дясната ми ръка. Изпъшках и си спомних.

Дръпнах още малко и предметът се плъзна. Коричката засъхнала кръв, образувала се около раната, се разкъса и потече свежа кръв, тя осигури смазката, която ми трябваше. С едно последно дръпване измъкнах металното нещо от крака си.

Незабавно превързах раната, притиснах я, за да спра кървенето, и се облегнах замаян назад. Завъртях металния предмет в ръка. Разглеждах цилиндъра, когато клепачите ми внезапно запърхаха и паднах назад.

Главата ми сякаш се пръсна. Изпитах остра болка точно зад дясното си око, после втора в основата на черепа, съпроводена с ослепителна бяла светлина. И отново, и отново. Експлозиите се редуваха в мозъка ми като новогодишни фойерверки.

Изкрещях като човек, обзет от ужас, но крясъкът ми бе предизвикан от болка, а не от страх. Замятах се из килията, като се държах за главата. Скачах, въртях се, ритах стените, блъсках вратата, като през цялото време смътно усещах как нещо жили дланта ми.

После всичко свърши. Паднах, изтощен и задъхан. През сълзи погледнах отново ръката си и предмета. И изведнъж се сетих какво е това. Но знаех и нещо повече. Знаех…

— Името ми е Греъм Фонтейн — казах на глас.

— Името ми е Греъм Фонтейн — повторих.

— Името ми е Греъм Фонтейн.

Думите излизаха, сякаш се мъчеха да ме убедят. Млъкнах и вперих поглед в предмета. Дълъг около пет палеца и дебел колкото пръст, той бе покрит с вдлъбнатини и знаци, сякаш беше направен от няколко части, съединени заедно. По повърхността му имаше малки правоъгълници, които като че светеха сами.

— Това е камера — казах на глас.

— Това е камера — повторих.

„Какво е камера? — попита в отговор някаква част от съзнанието ми. — Ти си Саул, роб и гладиатор.“

— Не, аз съм Греъм Фонтейн, Офицер Х7 от проект „Журналист“ — изрекох на глас. Бях объркан. Чувствах се като в сън, който смяташ за истински, а когато се събудиш, емоциите от съня остават. Точно така се чувствах, хванат в този ярък сън, неспособен да се събудя от едната или другата реалност.

Бях ужасно смутен. В продължение на повече от месец се бях мъчил да намеря някакво чувство за идентичност. Опитвах се да разбера кой съм и откъде съм дошъл. Бях започнал да развивам ново усещане за тези неща въз основа на преживяното, а сега всичко беше направено на пух и прах. Трудно ми беше да го приема.

Ще се повторя — човешкият ум не е устроен да съществува на две места във времето. Аз съм Саул гладиаторът. Аз съм Офицер Х7. Роден съм през 1975 г. Живея в свят, управляван от Цезар.

Паднах, хванал се за главата, мъчещ се да изровя образите, които прелитаха в съзнанието ми. Градове, машини, хора. Звуци на свят, който тепърва щеше да дойде, ме изпълниха, без да знам дали са спомени или халюцинации. После отново се загледах в ръката си. Това беше нещо осезаемо, нещо истинско. Трябваше да се придържам към онова, което бях извадил от тялото си.

Както седях в агония и пълен смут, чух приближаващи стъпки. Бяха чули крясъците ми. Скрих устройството в дрехите си и се отпуснах на леглото. Беше човекът, който се грижеше за раните ми. Той ме погледна загрижено през решетката.

— А, Саул — каза ми, когато видя течащата по крака ми кръв. — Казах им, че трябваше от самото начало да те зашия и че раната ще се отвори, ако изриташ насън.

Продължих да лежа. Чух как вратата се отваря, докато отново потъвах в мрака.

Събудих се известно време по-късно. Раната ми беше зашита с тънък конец и превързана. Огледах се и видях, че не съм в килията си. В тази стая нямаше решетка. Нима сънувах?

— Пак се събуди. Много спиш, белокожи. — Гласът звучеше зад мен. Надигнах се и се обърнах. Видях същия тъмнокож мъж, който бе с мен, докато бях с вързани очи, и с когото се бях сражавал в ямата. Моментално се разсъних.

— Малбул?

— Май господарят ни ще ни събира при всяка възможност — подхвърли той с дълбокия си африкански глас. — Вчера се бихме до смърт, а сега спим в една и съща стая.

— Нашият господар ли? — попитах. — И ти ли си собственост на Тиберий?

— Да.

— Тогава защо му трябваше да ни изправя един срещу друг и да се бием до смърт?

— Не знам, но не беше до смърт, нали? Защо не се подчини на правилата на двубоя?

— Не исках да те убивам. Ти беше победен, вече не представляваше заплаха за мен и битката беше приключила. Не убивам безпомощни хора — обясних. — Какво е това място?

— Ти впечатли господаря ни — каза Малбул, надигна се и изстена. Явно ребрата го боляха. — Направи те пълноправен гладиатор. Това е казармата на воините от школата му. Тиберий има двайсет гладиатори. Само двама от тях са аукторати като онзи Самуил, с когото се би. Той беше трак, много горд мъж, но подобно на всички гладиатори доброволци се бие само един-два пъти годишно и затова няма издръжливостта, нужна, за да се сражаваш на всеки няколко седмици. Той не е от трупата ни, но мъжете като него стават все повече.

— Мъже като него?

— Мъже, които се бият по своя воля, а не за славата, гордостта или каквото там си мислят, че ще спечелят в боя. Повечето от нас се бием, защото нямаме избор.

— От колко време правиш това? — попитах го.

— Бях гладиатор цял един ден! Ти беше първият ми противник и благодарение на великодушието ти ще доживея да се изправя срещу още един.

Той прочете в очите ми следващия въпрос.

— Предишният ми господар също имаше школа и когато решеше да наглежда игрите, ми позволяваше да присъствам. Една от основните ми задачи бе да се грижа за гладиаторите и оръжията им. Прекарах много време в школата и научих доста неща от тях. Но явно не са били достатъчно — заключи той и се облегна, като се държеше за ребрата.

— Как мога да се освободя? — попитах.

— Да се освободиш? — Въпросът явно му се стори забавен и той показа големите си бели зъби, които изпъкваха на фона на тъмното му лице. — Приятелю, има два начина да станеш свободен. Най-лесният е да се нанижеш на нечие копие. Но по-вероятно е да се биеш като гладиатор, стига да оцеляваш от едната седмица до другата. Накрая можеш да се оттеглиш и да бъдеш приет като роб или освободен, в зависимост от волята на господаря ти.

— Всяка седмица ли се бием?

— Не. Тренираме всеки ден. Състезанията са всяка седмица, но ти се пада да се биеш около два пъти в месеца. Горе-долу на всеки месец има игри из цялата страна, а двете големи събития на годината се провеждат в Колизея.

Повдигнах вежда.

— Ако бъдеш включен в летния или зимния фестивал, ще имаш няколко двубоя. Можеш да избереш също да участваш в Големите игри и ако победиш всеки противник, който се изправи срещу теб, можеш да заслужиш свободата си. Това става по искане на тълпата, но в крайна сметка се решава от самия Цезар.

— От Юлий Цезар ли?

Малбул присви очи.

— Не, освен ако не намериш някакъв начин да го върнеш от гроба. Не, говоря за Нерон. Тиберий Клавдий Нерон сега се нарича Цезар. Името се предава.

— А какво представляват тези Големи игри? — попитах аз, попивайки цялата информация.

— Състезание до почти сигурна смърт. Сто мъже излизат на арената едновременно, гладиатори от всякакъв тип и от всяка трупа в империята. Всички се бият. Няма ограничения във времето. Правилото е само едно — сто влизат, един оцелява.

— И всички останали умират? — Бях шокиран.

Малбул кимна мрачно.

— Всички останали умират. Трябва да оцелееш в битка срещу един, двама или десет едновременно, после да продължиш нататък. Потокът от противници е безкраен. Шансовете да оцелееш, естествено, са малки, а шансовете да оцелееш достатъчно непокътнат, за да се насладиш на спечелената свобода, са никакви. Никой досега не е оцелявал на Големите игри, за да застане пред цезаря и да поиска свободата си. Обикновено всички са проснати на арената и съдиите трябва да обикалят с часове и да ги чакат да умрат, за да определят победителя.

Мисълта ме ужаси и я добавих към множеството идеи и картини, които се носеха в ума ми.

—_ Ясно — кимнах и бръкнах под туниката си, за да докосна скритото устройство. — Тук има ли къде да се облекча?_

— Ха! Надясно. Утре сутринта ще те разведа. Свободни сме да се разхождаме тук. Нощем не заключват вратите, но трябва да оставаме в рамките на казармата. На този етаж има още три стаи, но мъжете спят, така че не вдигай шум.

Закуцуках, следвайки упътването на Малбул. Можех да мисля единствено за предмета в ръката ми. Промъкнах се покрай стаите със спящите мъже. Сигурно беше късно, но бях спал часове наред и не се нуждаех от още сън. Нуждаех се от отговори.

Завих зад ъгъла и клекнах. Загледах се в сребристия предмет и изведнъж спомените ме връхлетяха като призивна вълна. Знаех всичко. Явно бях получил информацията в съня си. Знаех кой съм, знаех къде съм и, което бе най-важното, знаех какво трябва да направя.