Скот Бейкър
Правилото на знанието (35)

33.

Намирахме се в капан. Мишка бе ужасен от създанията, които се спотайваха в мрака пред и зад нас. Които бяха излезли на лов за нас. Които ни дебнеха. Огледах се да се ориентирам в обстановката. Стените бяха груби и неравни, тунелите бяха изсечени в естествената скала. Вдигнах високо факлата и видях, че проходите са най-малко толкова високи, колкото и широки. Грабнах грубо Мишка със свободната си ръка и го дръпнах до стената.

— Нагоре! — рязко му наредих, за да го изтръгна от вцепенението, предизвикано от страха.

— Малбул, можеш ли…

Но африканецът вече бе изкатерил наполовина другата стена, като намираше с лекота опорни точки за ръцете и краката си.

Котките зад нас се промъкнаха към осветения от факлата кръг. Четири. Черната им козина сякаш поглъщаше светлината и формите им трудно се различаваха на фона на мрака зад тях.

Забих факлата в една цепнатина и започнах да се катеря. Разсеяно включих записващото устройство с език. Пантерите видяха плячката си, но не преди нещо друго, нещо огромно, да ги връхлети.

Масивното тяло изпълни тунела, пастта му бе отворена по-широко, отколкото изглеждаше възможно. Две от пантерите вече бяха скочили във въздуха към Мишка и сблъсъкът им със сребристата форма, която ги отнесе, беше противен и добре дошъл едновременно. Котките не бяха видели хипопотама, който приближаваше неотклонно от другата страна на факлата, но сега го почувстваха доста осезаемо.

— Какво…? — изтърсих изумено.

Веднага щом двете пантери бяха смазани на земята, другите две скочиха към разярения гигант. При други обстоятелства щеше да ми е интересно да видя изхода от този сблъсък, но точно в момента ми пукаше единствено, че това е шансът ни.

Понесъл масивното си туловище, хипопотамът мина точно под нас, като междувременно улови и смаза една от котките с челюстите си. Пукотът и хрущенето на кости и хрущял отекна противно в тунела.

Малбул се задейства пръв. Пусна се от мястото, където висеше, и тупна на пода. Факлата, която бях натикал в стената на тунела, бе отлетяла при атаката на хипопотама и сега гореше на пода, насред биещите се животни.

Летяха нокти и плът, хипопотамът се блъсна в стената, смаза още една котка и ми даде шанс да сграбча Мишка и да го хвърля на земята зад сивия звяр. Погледнах надолу и видях факлата да се търкаля край краката на беснеещия хипопотам. Хвърчаха прах и пръст, но пламъкът не угасваше. Загледан как малкият огън се носи насам-натам в лудницата, осъзнах ужасната истина — факлата ни трябваше. Ако светлината угаснеше, с нея угасваше и шансът ни да намерим пътя в тунелите.

Една от пантерите отлетя към каменната стена и гръбнакът й се строши с хрущене, когато хипопотамът отметна глава с изненадваща сила. Факлата се счупи наполовина под масивния сив крак, който направи дръжката на трески. Пламъкът примигна и угасна.

За миг.

Огънят се мъчеше да оцелее под сблъсъците от всички посоки. Последната пантера се бе вкопчила във врата на разярения и мятащ се хипопотам. Жестокостта на атаките бе невъобразима. Грамадният звяр се мъчеше да разкара паразита от врата си, но котката се държеше в мъртва хватка и не пускаше. Острите нокти потънаха в кожата на хипопотама. Копринената черна пантера висеше от долната част на гърдите му и зъбите й се движеха само колкото да се нагласят по-здраво върху раната, която бързо се отваряше и се пълнеше с кръв. Погледнах към биещите се животни и факлата под тях. Нямаше начин да се добера до нея.

Пръстите ми започнаха да треперят и разбрах, че дори простата задача да се държа за стената скоро нямаше да ми е по силите. Рамото ме болеше и отново започнах да усещам другите си рани. Вече не можех да загърбвам болката. Пръстите ми се изплъзваха.

Под хипопотама се мярна ръка и хвана факлата. Ръката на Мишка. И тогава видях най-храброто и глупаво нещо, на което бях ставал свидетел някога.

Момчето се беше промъкнало между танцуващите крака на хипопотама и сега държеше счупената, но все още горяща факла в ръката си. После, вместо да се измъкне, то спря и замахна с пламъка нагоре под гърба на пантерата, която висеше от беснеещия великан.

Сякаш потопена в запалителна течност, козината на котката се подпали на мига и Мишка се претърколи на открито. Изведнъж светлината от новия източник освети прохода. Гъстият пушек и миризмата на горящо месо се понесоха към мястото на стената, където се бях вкопчил. Пръстите ми не издържаха.

Паднах върху гърба на хипопотама и отскочих от задницата му, но животното не забеляза. То се отпусна на колене, губейки съзнание от загубата на кръв. Горящата пантера ревеше и съскаше в агонията си. Задавен от пушека, паднах в прахта зад двете животни и нечия ръка ме сграбчи и ме извлече по-далеч от тях.

— Не е време за почивка — разнесе се гласът на африканеца със силния му акцент. — Две от другите пантери не са мъртви. Трябва да се махнем от тунелите.

Мишка се появи с жалкия остатък от факлата. Имах чувството, че ще изгубя съзнание от изтощение, но продължих напред в мрака. Тялото ми отказваше, но умът ми настояваше.

— Мишка — казах, все още зашеметен от изумителната храброст на момчето. — Заведи ни при акведуктите.

Шон издиша.