Скот Бейкър
Правилото на знанието (19)

17.

Камионът спря за първи път след повече от двайсет минути. Докато светофарът светеше червено, Шон се изтърколи от скривалището си. Светофарът светна зелено и камионът продължи, оставяйки пътника си без билет да лежи на асфалта с лице към небето. Наоколо нямаше други коли.

Шон се надигна бавно с мъка и се огледа. Усилията да държи тежестта си под каросерията го бяха изтощили. Трябваше да се махне оттук, но най-вече се нуждаеше от сън.

Намираше се на някакъв мост и видя голям, облицован с бетон канал на шест метра под себе си. Запрепъва се към края на моста и прескочи оградата. Наполовина се плъзна, наполовина изтича по дългия бетонен склон до тъмния отвор долу. Скривалище, в което да се завре.

Мястото му напомняше как като малък беше гледал автомобилното надбягване от филма „Брилянтин“. А когато стигна дъното и погледна обратно нагоре, мозъкът му го коригира.

„Не. По-скоро като от «Терминатор».“

Очакваше всеки момент да види как камион разбива перилата на моста и се понася към него, но това не се случи. Започна да вали, но Шон извървя, а не пробяга разстоянието до укритието. Беше му писнало от бягане, пък и в сегашното си състояние нямаше нищо против прохладните капки по лицето си.

Отпусна се върху бетона и притисна колене до гърдите си. Не знаеше къде се намира, знаеше само, че са по петите му. Имаше само недомислен план как да оправи нещата, заради Лорън. Не искаше смъртта й да се окаже напразна.

Извади дебелата книга от джоба на якето си и бързо намери мястото, до което бе стигнал. Въздъхна, избърса с длан дъжда от очите си и се зачете на слабата жълта светлина на уличните лампи.