Скот Бейкър
Правилото на знанието (26)

24.

— Како обича? — с усмивка попита дребният китаец.

— Ъъъ, мога ли да разпечатам нещо тук? — попита Шон, като опипваше портфейла си, благодарен, че още е у него.

— Петдесет цент страница — продължи да се усмихва и да кима мъжът зад тезгяха.

Шон пресметна наум.

— Да, добре. Сега се връщам. — Той се обърна и изскочи навън.

Вратата на таксито още беше отворена и двигателят работеше. Върн се беше облегнал на колата със скръстени ръце. Този тип му харесваше, но нямаше намерение да го вози безплатно.

— Значи това място ще ти свърши работа?

— Да, става. — Шон беше нервен. Още не можеше да повярва, че е уговорил таксиджията.

— Е, води тогава — каза Върн и направи жест „след теб“. После изключи двигателя и заключи колата. Не можеше да повярва, че мокрият, вонящ тип го беше уговорил. Когато пристигнаха тук, броячът показваше чудесните деветстотин долара и тринайсет цента. Същински рекорд, ако питаха него. Щеше да стане герой, може би щеше да получи своя кола от компанията и дори да влезе в книгата им за рекорди.

Последва мъжа в интернет кафенето и седна до него. Шон му бе казал, че не може да използва кредитната си карта, за да не го проследят. Разбира се, Върн бе изпълнен с подозрения и вече си мислеше, че може би е помогнал на някакъв престъпник да се измъкне или нещо подобно, но типът го увери, че ще удвои сумата на брояча, ако Върн се съгласи да му бъде платено чрез онлайн банкиране. Разбира се, това беше възможно само ако типът прехвърлеше парите направо в сметката на Върн, тъй като Върн не знаеше каква е сметката на таксиметровата компания.

Не беше зле.

Върн погледна хлапетата с щръкнали коси и чуждестранни раници, напълнили интернет кафенето, и се почувства много не на място, но нямаше да се довери само на думата на този тип, че ще му плати. Щеше да седи до него и да гледа цялата процедура. Знаеше само, че ако се обади в банката след като типът кажеше, че е готово, и ако парите са там, ще бъде по-богат с две хилядарки. Точно това очакваше сега.

Шон влезе в сайта на банката и мина през процедурите. След по-малко от двайсет минути Върн пътуваше в колата си за Шарлот с най-широката усмивка, която бе имал от години. Извади мобилния си телефон и набра най-популярния номер в Америка: 911.

След като грубо му бе казано, че е престъпление линията да се използва, ако няма сигурен спешен случай, какъвто „предчувствието“ на Върн не беше, той реши да се обади на оператора и да пита за номера на местната полиция. Беше решил да провери дали пък няма обявена награда за онзи, който открие този тип.

Да, днес определено бе един от най-добрите му дни.

 

 

Шон трескаво тракаше на клавиатурата и преглеждате резервните копия на статиите си на отдалечения сървър.

Щракна върху папка „Завършени“ и после на папка „Време и пространство“. Вътре имаше девет статии, всички между двайсет и трийсет страници.

Спомни си какво бе казал гласът по телефона: „Ние всъщност непрекъснато се движим във времето“. Беше използвал това изречение кажи-речи във всичките си статии, така че нямаше да му помогне особено.

„Космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината.“ Космически кораб? Често говореше за космически кораби, но обикновено с цел да илюстрира някаква хипотетична концепция.

„Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени.“ Само в три от статиите му се говореше за тях. Това бе темата, която накара Шон да се вгорчи дотолкова, че накрая да зареже областта на пространство-времето и да насочи интереса си другаде. Червеевите дупки, които биха могли да се създадат, можеха да съществуват само миг и нищо не можеше да ги задържи отворени.

„Необходимата енергия е много по-голяма от онази, която можем да произведем.“ Необходима енергия. И за енергия говореше във всичките си статии, така че и това не помагаше.

Помисли си за последния цитат в съобщението и спря да трака на клавиатурата. „Бетани би била по-стара с един ден.“ Бетани ли? Точно така! „Бетани би била по-стара с един ден.“ Погледна екрана към статията, озаглавена „Ако имах Де Лореан — ЖВН“.

Заглавието беше намигане към „Завръщане в бъдещето“, любим филм от 80-те години на миналия век. Особеното бе добавеното ЖВН — съкращение от „жените в науката“. През 2005 г. Шон беше писал версия на статията, предназначена за журнал, посветен на жените в науката. Бе променил стандартната си история за близнаците Робърт и Рой с Бетани и Берта, за да направи статията по-ориентирана към момичета. Шон отвори файла и натисна бутона за разпечатване.

— Затваря след пет минти! — обяви глас на обитателите на интернет кафенето.

Никой не вдигна глава, но тракането на клавиатурите се ускори значително. Шон погледна часовника си. Четири без пет. Беше събота и едва ли щеше да намери друго работещо подобно заведение наоколо.

Въведе паролата си. Няколко секунди по-късно пощата му се отвори и Шон неволно се усмихна. От четиридесет и трите нови съобщения петнайсет бяха за предварително одобрени жилищни кредити, девет за уголемяване на пениса и потвърждение, че се е включил в сайт за запознанства между възрастни. Щракна върху бутона „Ново съобщение“ и изчака мъчително бавното отваряне на празен прозорец.

Накрая написа адреса на единствения човек освен Лорън, на когото имаше доверие — брат си Тим. По-големият с девет години Тим се бе грижил за него след смъртта на родителите им в автомобилна катастрофа, когато Шон бе на петнайсет. Шон бе пратен в пансион и известно време братята бяха близки. От четири години обаче не бяха разговаряли — от онзи спор. Въпреки това Шон знаеше, че Тим е единственият човек на света, на когото може да разчита, ако положението стане сериозно.

— Затваря, трябва всички напуска.

Шон не вдигна глава, когато чу гласа. Започна да пише трескаво: „Тим, отдавна не сме се чували. Съжалявам. Трябва ми помощта ти. Положението е сериозно. Лорън е мъртва“. Спря за момент. Изписването на думите, споделянето с някого сякаш правеше всичко някак по-реално. С усилие на волята се овладя и продължи: „Май съм във Вирджиния. Отивам във Вашингтон и ще ти звънна. Не се опитвай да ме намериш и не бих те молил, но ми трябват пари. Можеш ли да ми пратиш?“.

— Тръгва! — заяви дребният китаец и застана пред Шон, който не му обърна внимание.

„Не ми се обаждай, ще ти звънна, когато е безопасно. Съжалявам, брат ми, ти си единственият, към когото мога да се обърна.“ Натисна бутона за изпращане.

Дребният съдържател започна да изключва другите компютри и недоволните клиенти, които играеха последния шутър или сърфираха в мрежата, започнаха да мърморят.

— Всички тръгва! Напуска заведение. Затваря — вие тръгва веднага! — Китаецът явно беше опитен в гоненето на хора от територията си.

Шон погледна към принтера, където някакво момиче в дълги чорапи на червени и бели ивици и с щръкнала зелена коса грабваше всеки нов лист, излизащ от машината.

— Чии са тези боклуци? — гневно извика тя с йоркширски акцент.

Никой не отговори.

— Това твое ли е, приятел? — попита тя, взе наръч листа и ги напъха под носа на Шон. Той ги погледна. Да. Беше победил в трескавата надпревара за принтера, започнала след анонса, че след пет минути затварят кафенето. За лош късмет на всички останали статията му още се печаташе.

— Да, благодаря — каза Шон, като вземаше листата.

— Недей да ми благодариш, приятел. Това не ти е личният офис, нали се сещаш.

Шон мина покрай нея да вземе останалите страници от тавата.

— Ако искаш да знаеш, това е подробно описание на природата на времето и защо е невъзможно да се пътува назад в него, така че си разкарай грозния малък… — Млъкна. В статията се говореше точно за това.

Въпреки всичко, което бе прочел в дневника за Централата и проект „Журналист“, Шон навремето страстно бе защитавал тезата, че пътуването във времето е невъзможно. Ако нещо от прочетеното бе вярно, значи статията му грешеше. Той грешеше. След като излязоха и последните страници, той грабна един маркер и излезе със статията в едната си ръка и дневника в другата.

Седна пред витрината на някакъв затворен магазин и прегледа неномерираните страници. Момичето с щръкналата коса ги беше размесило и сега се налагаше да прочете цялата статия, за да ги върне по местата им. Докато го правеше, той се върна мислено години назад. Спомни си колко дълго се бе трудил върху тези идеи, как бе проверявал отново и отново хипотезите си в опит да разчепка проблема.

„Ние всъщност непрекъснато се движим във времето.“ Шон подчерта изречението и продължи да чете, потъвайки отново в света на собствените си мисли. Статията беше толкова стара, че сякаш я беше писал някой друг, мислещ по същия начин като него.

… и тъй времето е нещо реално, то се влияе от гравитацията по същия начин, по който и всичко друго. Гравитацията кара времето да тече по-бавно. Има дори проста формула, с която можем да измерим промяната в хода на времето под въздействие на гравитацията. Явлението е известно като забавяне на времето и е измеримо от години: t¹ = t / √(l — v² / c²).

И тъй като гравитацията е различна на различни места във вселената, следователно и времето се движи с различна скорост. Времето на някоя масивна звезда тече много по-бавно, отколкото в междузвездното пространство. Но ние не знаем как да измерваме това. Създаването на виртуално поле, генериращо достатъчно изкуствена гравитация, за да можем да видим с очите си тези ефекти, изисква огромно количество енергия. Необходимата енергия е много по-голяма от онази, която можем да произведем днес на Земята.

Това бе следващият цитат! Шон го подчерта и продължи нататък.

За да илюстрирам допълнително тезата, ще се върна отново към нашите близначки Берта и Бетани, които са си сложили скафандрите. Да предположим, че Бетани остава на Земята, а Берта отива на умряла звезда със същата маса като тази на нашето слънце. И двете имат часовници. Звездата е претърпяла колапс и се е свила в своя радиус на Шварцшилд, в своя „хоризонт на събитията“, превръщайки се в малка топка с огромна плътност. Погледнете графиката долу, като имате предвид, че огъването на времето включва „нелокални“ сравнения на скоростта на часовниците — когато Берта е на шест километра от центъра на масата, нейният часовник се движи два пъти по-бавно от този на намиращата се на Земята Бетани. Да предположим, че Берта използва мощната си ракета да остане на точно това разстояние от центъра на масата в продължение на двайсет и четири чека (нейно време), след което се връща на Земята (макар че космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината, нека приемем за момент, че пътуването от и до Земята не отнема никакво време). Когато се върне, тя ще установи, че според часовника на Бетани са изминали четиридесет и осем часа. Бетани би била по-стара с един ден, което прави нашите идентични…

Това бяха следващите два цитата. Шон подчерта „космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината“ и „Бетани би била по-стара с един ден“.

Шон се облегна на стената. Температурата бързо падаше, но той знаеше, че това е ключът към осъществяването на контакт с онзи, който му се беше обадил. Погледна последната страница и в предпоследния абзац намери цитата, който търсеше: „Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени“.

Загледа се в изречението и си спомни чувството на безсилие, което му бе причинило то. След дълги и подробни проучвания бе установил, че във вселената има мимолетни червееви дупки и че теоретично е възможно изкуственото създаване на тези тунели в пространство-времето — но се оказа, че те са колкото недълговечни, толкова и малки. Голямата теория на Шон бе, че хипотетично е възможно да се предават радиовълни през тези тунели и следователно да се изпращат съобщения от един момент във времето до друг, но бе установил, че наистина е „невъзможно да задържим червеевите дупки отворени“.

Имайки предвид всичко прочетено в дневника, иронията беше в това, че непознатият бе избрал да му цитира точно това изречение.

Шон погледна подчертаните места и си отбеляза съответните номера на страниците: 12, 37, 21, 88.

12372188. Това беше. Доста странен номер за стационарен номер, а и нямаше код, започващ със 123. Цифрите пък не бяха достатъчно за мобилен номер.

Адрес? Или географски координати?

„Не е толкова сложно“ — обади се мозъкът му. Причината непознатият да цитира изреченията бе да му даде възможност да се свърже с него. Безопасността на кода не беше скрита в сложността му, а във факта, че подслушващите няма да намерят никакъв смисъл във взетите напосоки изречения. Само Шон можеше да го направи.

Отново погледна текста. Най-логичното заключение бе да е телефонен номер, а Шон си падаше по логиката. Той взе четирите страници с подчертаните пасажи и ги подреди във възходящ ред, като се бореше с опитите на вятъра да ги разпилее.

Усмихна се, когато внезапно разбра уловката. Започна да брои от началото на страницата и си отбеляза номера на реда, на който се намираше всеки цитат. Десет цифри, колкото има в номер на мобилен телефон: 34, 21, 29, 13, 22.

Погледна поредицата, като си мислеше за съобщението на непознатия. Гласът му звучеше малко странно, малко далечно. Далечно като… Изведнъж осъзна, че не е мобилен номер.

Изтича до уличния телефон на ъгъла, като се надяваше, че има достатъчно дребни в джобовете си. Имаше. Напъха монетите в апарата и набра номера, като се довери на предчувствието си и сложи международния код преди числата. Зачака.

Дълго мълчание. Серия къси сигнали. Звън, чуждестранен. Изщракване.

— Крайно време беше — каза някакъв глас.

— А… ало? — неуверено рече Шон. — Обажда се…

— Знам кой сте, доктор Стрикленд. Трябва да ме изслушате. Трябва незабавно да дойдете в Мадрид. Мисля, че животът ви е в опасност.

— Кой сте вие? — попита Шон, като се озърташе. Изведнъж го беше обхванала параноя.

— Не мога да говоря по телефона, непрекъснато ме намират, но разполагам с информация, към която със сигурност ще проявите интерес.

Гласът беше строг, но не и враждебен.

— Откъде да съм сигурен, че това не е капан? — попита Шон.

Последва пауза.

— Отникъде.

— В такъв случай няма да дойда — каза той.

Линията замлъкна. Шон зяпна объркано телефона. Онзи тип беше затворил. Просто така. Шон се огледа, но не забеляза нищо странно. Като едното нищо можеше да е капан, но какво друго му оставаше? Помисли си за момент дали да не иде в къщата на брат си във Вашингтон, но така можеше да изложи Тим на опасност. Достатъчно голям риск бе пращането на имейла, но му трябваха пари, особено след най-скъпото пътуване с такси в историята. Тим, който бе сенатор във Вашингтон, имаше предостатъчно пари и често бе предлагал на брат си финансова помощ, но гордостта на Шон не му позволяваше да приеме.

Сега обаче нямаше гордост. Те — които и да бяха — му отнеха всичко, за което го беше грижа. Отнеха му Лорън и точно сега изобщо не му беше до гордост. Нямаше нищо. Нищо освен желанието да ги накара да си платят.

Погледна книгата в ръцете си. Единственото, с което разполагаше, бе този дневник. Винаги бе вярвал, че ако пътуването във времето наистина е възможно, то вече би трябвало да се е случило. Щеше да знае. Но никога не бе попадал на сведения за това. Никой не беше се появил, за да обяви: „Аз съм от бъдещето!“.

До този момент.

Шон вече не се съмняваше, че книгата е стара и ценна. Миризмата й не можеше да бъде фалшифицирана, нито фактът, че бе запечатана херметично в животински стомах с колекция от други стари текстове. Да не забравя също и необичайния начин, по който Шон се бе сдобил с нея. Най-важното обаче бе, че не можеше да си представи защо някой ще иска нещо толкова силно, че е готов да убива за него, ако то не е ценно, ако е фалшификат.

Телефонният номер беше единствената следа, с която разполагаше, единственият му шанс да разбере какво става и да накара виновниците да си платят. Но от друга страна… ами ако…? За момент се осмели да си представи, че всичко това е вярно. Че някъде има тайна организация, овладяла пътуването във времето и изпратила хора в миналото, за да интервюират важни исторически личности. Това бе най-невероятното нещо, което можеше да си представи, а Шон наистина бе посветил по-голямата част от живота си на изучаването на времето. Но човек да пътува назад през него? Ако някой го беше постигнал, значи разполагаше с решение, с отговор, който беше убягвал на Шон в продължение на девет години. Това беше човек, с когото си заслужаваше да се срещне.

Вдигна слушалката и отново набра номера.