Скот Бейкър
Правилото на знанието (67)

65.

Гласове. Светлини. Нищо.

Движение.

Парене по врата.

Парене по пръстите.

Нищо.

Стрелба.

Гласове.

Нищо.

Шон се събуди. Болка. Първото, което усети, бе болката. Още преди светлината. Клепачите му бяха тежки, невъзможно тежки. Лежеше по гръб. Главата му се люшна настрани. Видя някакъв мъж да стои до легло. Видя го как протяга ръка, за да махне кичур от нечие лице. Клепачите му бяха толкова тежки.

Шон се помъчи да фокусира очите си. Да види лицето. Да види… Лорън.

Да види Лорън. Жива. Жива, лежаща в легло. Погледът му продължи нагоре по ръката. Мъжът се обърна и тръгна към края на коридора, към отворената врата на асансьор. Вратата започна да се затваря. Мъжът се обърна и макар да не видя лицето му, на Шон му се стори, че мъжът му изглежда познат. Господи, колко време е спал? Очите му се фокусираха отново, когато друг мъж, облечен целият в черно, приближи до леглото. Той вдигна ръка и посочи, посочи с дългата цев със заглушител…

Шон реагира инстинктивно. Не знаеше дали е буден, или спи, нито къде точно във времето се намира. Виждаше само как някакъв мъж е насочил пистолет към Лорън. Беше твърде далеч. Твърде далеч, за да стигне до нея. Мислите му запрепускаха по-бързо от светлината.

Лежеше на болнично легло, а в ръката му влизаше нещо. Тръба. Тръба, закрепена за стойка.

Макар всичко да се случи бързо, за Шон бе като на забавен кадър. Той грабна стойката и замахна. Тежкият край с колелцата улучи главата отстрани.

Мъжът в черно отлетя назад, но успя да дръпне спусъка два пъти, докато падаше. Системата се измъкна от ръката на Шон, когато той се претърколи от леглото на пода. Залази на четири крака. Цялото тяло го болеше.

Стигна мъжа и го заблъска с юмрук. Едва сега забеляза, че ръката му май е пукната. Той стисна останалите си зъби и заглуши болката, докато продължаваше да удря лицето на мъжа. В ударите му нямаше цел, само ярост. И трябваше да чуе писък на жена, за да излезе от транса си.

Жената бе Лорън.

Шон се хвърли към оръжието, паднало на пода недалеч. Надигна се с мъка. Обърна се да сграбчи Лорън, но тя се дръпна от него.

Нямаше време за такива неща. Те идваха. Това му беше ясно. Протегна ръка и издърпа Лорън от леглото. Докато тя пищеше и замахваше да го отблъсне, докато ноктите й деряха бузата му, той се опита да заговори, но от пресъхналото му гърло не излизаше нито дума. Колко време беше прекарал в безсъзнание? Помъкна Лорън по коридора, а тя продължаваше да рита и да вика съпруга си да й помогне. Хората се обръщаха, но всякакви мисли да се намесят се изпаряваха при вида на черния пистолет със заглушител, който Шон носеше в свободната си ръка.

Разсеяно забеляза, че някои от раните му са превързани. Главата му беше увита с широк бял бинт, приличащ на лента за мърлявата му коса.

Задърпа Лорън към стълбите. Бам! Главата му отново експлодира от болка, но забеляза, че този път върховете на пръстите му не горяха. От ъгъла в края на коридора се появи мъж в полицейска униформа, който вдигна пистолета си и стреля. Керамичната плочка до главата на Шон се пръсна и Лорън изпищя. Шон се завъртя и също стреля. Ченгето падна, притиснало бедрото си.

Лорън не разбираше. Щом стигнаха стълбите, Шон поведе обърканата си жена надолу с опасна бързина, от която тя пропусна няколко стъпала и се препъна. Стигнаха долния етаж тичешком и веднага завиха наляво — Шон знаеше, че там има шахта за пране, през която можеха да избягат. Да, знаеше го.

Чуваше как някой тичаше нагоре. Изобщо не искаше да спира този отчаян човек. Тази негова по-ранна версия. Знаеше, че не бива да се намесва.

— Какво става? — остро попита Лорън, когато минаха през летящата врата в пералнята.

Двете санитарки вътре отскочиха в шок при неочакваната им поява. Шон се опита да им извика, но от гърлото му излезе само хъхрене. Когато размаха пистолета, те схванаха и се ометоха. Шон незабавно започна да рови в откритите колички на пералнята и да хвърля чаршафи в шахтата. Наложи му се да пусне Лорън, но изобщо не се поколеба да насочи пистолета към нея, за да пресече евентуалните й идеи да бяга. След като приключи, направи знак на Лорън с оръжието, че трябва да скочи.

— А, не. Няма начин, приятел — поклати глава тя.

Шон чу изстрели от коридора и не се поколеба нито за миг. Сграбчи я грубо, отвори шахтата и я напъха вътре.

След като се увери, че е минало достатъчно време тя да се спусне, Шон се метна след нея. Приземи се тежко. Болката, която изпита, не можеше да се опише с думи. Счупените му ребра застъргаха едно в друго, дробовете му останаха без въздух. Не можеше дори да изстене.

След секунда долови бързото чаткане на твърди подметки по цимент. Лорън се махаше. Бягаше. Не, не, не!

Шон се застави да се надигне от купчината чаршафи. Добра се до вратата и погледна към познатия товарен склад, където се бе качил на камиона на Ди Ейч Ел; изглеждаше му толкова отдавна, а се бе случило само преди три седмици от негова гледна точка.

Видя я да тича навън. Шон се опита да извика, но не можеше. Лорън бягаше и никога нямаше да разбере. Беше я намерил, тя беше жива и сега се спасяваше, опитваше се да се махне от него. Шон стигна до изхода и видя гърба й, докато се отдалечаваше в нощта. Не можеше да я изгуби.

Не и отново.

— Лорън! — извика той.

Тя не спря.

— Лорън! — опита отново.

Този път тя леко забави крачка.

— Лорън, моля те, спри! — Гласът му, вече по-силен, бе пълен с болка и мъка. Плачеше.

Тя забави още повече крачка, после спря да тича. Обърна се и погледна обратно към склада, очаквайки да види лицето на съпруга си, след като бе чула гласа му. Вместо това видя камионите и бездомника. Онзи побъркан човек, когото бяха спасили и който им се беше отплатил, като я бе взел за заложник. Той едва се държеше на краката си. Тя го изгледа твърдо и докато бавно пристъпваше към него, гласът се разнесе отново. Разпердушиненият скитник вдигна немощно ръка към нея.

— Лорън. Моля те. Чакай. — Падна на колене и се наведе напред, все така протегнал ръка.

— Откъде знаете името ми? — предпазливо попита тя. Той все още държеше оръжието.

— Лорън. Моля те, трябва да…

Бам! Главата му отново експлодира и се появиха още образи. Места, хора, моменти. Не беше сигурен, че ги разпозна всичките, но те изчезнаха, преди да успее да ги разгледа добре.

Тя познаваше гласа, но той не принадлежеше на този човек. Тръгна към него и той я погледна с умоляващи очи. Кристалносини очи, пълни със сълзи. Главата му клюмна, но ръката му си остана все така протегната към нея.

— Лорън, не си отивай. Моля те, недей — изхлипа той.

Лорън не можеше да съчетае информацията, получавана от очите и ушите й. Накрая Шон отново вдигна очи и ръката му се отпусна. Беше останал без сили. Не можеше да гледа как тя си отива. Не можеше да повярва, че изобщо я вижда.

— Кой сте вие? — каза след малко тя, гледаше го като котка, която се опитва да реши дали да се отърка в краката на госта, или да побегне.

Шон не можеше да повярва, че тя не може да го познае, но после си спомни бездомния скитник, когото бяха ударили с колата. Докато лежеше на пътя и после на задната седалка на собствената му кола, Шон не беше разпознал човека. Той изглеждаше стар, най-вече заради липсващите зъби и порасналата брада. Беше така оплескан в кал и кръв, че чертите му бяха неузнаваеми.

Сега Шон разбираше какво става. Кръгът се затваряше. Той бе скитникът и Лорън бе жива.

— Лорън. Моля те — тихо повтори той.

Тя пристъпи още по-близо, като се взираше в него. Той вдигна очи и я погледна.

Не бяха видели очите на скитника, когато го откараха в болницата, но сега, когато се вгледа в тях, тя го позна.

— Лорън — отново повтори той.

Тя се дръпна назад.

— Боже мой! — промълви.

Шон отпусна глава. Трудно му беше да диша. Лорън приближи и протегна ръка. Докосна косата му, но Шон не реагира. Тя зарови пръсти в сплъстените кичури и усети как той трепна.

Лорън не разбираше, не можеше да разбере, но докато приближаваше лице към неговото, той вдигна ръка и я докосна. Бавно, осъзнавайки, че трябва да продължи, той събра всичките си сили и я погледна отново.

— Шон? Какво е станало? Аз не… — Гласът й замря.

— Трябва да вървим — простичко рече той.

Не след дълго бяха на улицата и се движеха на север. Бяха взели болнична кола по настояване на Шон, макар че камионът на Ди Ейч Ел беше със забравени ключове. Освен това й каза да не минава през северната порта, а я накара да пробие телената ограда, за да излезе от болницата. През първия половин час Лорън мълчаливо се подчиняваше, а умът й беше зает да повтаря и преповтаря събитията от нощта.

Успокоителните, които й бяха дали, все още й действаха. Чувстваше се уморена и ръката я болеше. Шон остана на себе си достатъчно дълго, за да й каже да кара към Вашингтон, но след това отново изгуби съзнание.

Тя го погледна. Това беше съпругът й. Бездомникът. Това беше Шон.

Лорън продължи в нощта към дома на сенатор Тим Стрикленд във Вашингтон, окръг Колумбия.