Скот Бейкър
Правилото на знанието (30)

28.

Зареваха тръби. Игрите започнаха.

Претърколих се наляво и тризъбецът профуча над главата ми. В същото време рециарият от лявата ми страна се беше обърнал към гала срещу него. Зъбите се забиха в крака му отзад и мъжът изрева от болка. Нямаше време дори да се мисли. Тръбите още свиреха, а първите вече бяха паднали. Огледах се, докато се изправях, и се озовах срещу двама, които се носеха към мен. Приготвих се да ги посрещна, но преди да ме стигнат, други бойци се втурнаха отстрани да им пресекат пътя. Всички се сблъскаха на купчина. Нямах време да гледам мелето; навсякъде около мен бушуваха сражения един срещу един, двама срещу един и група срещу група.

Погледнах напред и видях един трак да сече яростно друг участник, като сипеше удари и изтощаваше противника си. В следващия миг победителят от битката зад трака се обърна и без капка колебание заби меча си в гръбначния му стълб. Тракът рухна и нападателят му продължи напред, преди тялото да е паднало на земята. Беше истински пандемониум. Лудост. Хаосът бе по-голям, отколкото си бях представял. Накъдето и да се обърнех, умираха хора. Още не бях нападнат, а вече бях сред седемдесетте оцелели. Стоях с гръб към стената.

Внезапно меденият ми месец свърши. Висок слаб мъж вдигна очи от повалената жена воин, с която се беше сражавал, и закрачи към мен. Реагирах моментално. Знаех, че за да оцелея в началните етапи, докато противниците са прекалено много, за да ги държа под око, трябва да довършвам бързо всеки изпречил ми се и да се съсредоточа върху самозащитата си. Направих няколко бързи крачки към него, завъртях се на коляно и замахнах, прерязвайки бедрата му. Мъжът остана прав още миг, докато не опита да направи още една крачка, тогава крайниците му го предадоха. Долната половина на единия му крак падна. Забих острието в голата му гръд, за да се погрижа да няма време да размишлява дълго върху ужаса на положението си.

Миг по-късно се озовах срещу дребен набит мъж с тъмна кожа и закривена сабя, който тичаше към мен с животински крясък. Вдигна оръжието си високо, с намерението да ме разсече на две. Изпреварих атаката му, плъзнах се към него със свит към гърдите си крак; ритникът ми го улучи право в слънчевия сплит. Чух изпукване и той падна на земята. Сабята отлетя от ръката му и профуча покрай главата ми, улучвайки друг мъж зад мен. За мое нещастие, сабята го удари с дръжката и падна на земята. Избегнах на косъм бърз удар към гърлото и спрях следващия към корема с блок в последния момент. Зад първия мъж се появи втори, с голям шлем с широка периферия и висок щит. Двамата се хвърлиха към мен вместо един срещу друг, може би в един от набързо съставените съюзи, с които участниците се опитваха да удължат живота си. Бях принуден да отстъпя назад към мъжа на земята, който държеше пукнатия си гръден кош.

След това смених тактиката и внезапно се откъснах от групата. Спринтирах наляво, бързо избягах от двамата си нападатели и се насочих към центъра на арената. Пясъкът хвърчеше зад мен, докато се оглеждах за отвори.

Изминах трийсетина стъпки, преди да бъда спрян от стена секутори — четирима в редица, с гладки шлемове с гребени като риба. Малките отвори за очите на железните маски изглеждаха доста добра защита срещу тризъбците на рециариите, които бяха естествените им противници.

Четиримата се затичаха към мен, а дългите им щитове оформиха стена, която бе твърде широка, за да бъде заобиколена. Явно възнамеряваха да ме избутат към края на арената, където кипеше битката. Зад мен се появиха двама хопломахи, които спряха за момент, за да довършат мъжа с пукнатия гръден кош. Имаше нещо нередно — това приличаше на координирана атака. Знаех, че не може да е така, че всяка школа има максимум по двама гладиатори. Трябваше да ги накарам да се сбият помежду си.

Втурнах се към приближаващата стена на четиримата. Те се стъписаха, но само за момент. Двамата ми преследвачи подминаваха други съперници, за да се доберат до мен. Бях притиснат отпред и отзад. Стигнах четиримата, които не направиха опит да ме атакуват — ход, който щеше да развали стената им.

Скочих към стената с изпънат напред крак и се оттласнах от един щит, за да полетя по-високо.

Прехвърлих се през редицата от мъже; шлемовете им пречеха да ме видят как прелитам над тях. Приземих се, продължих да тичам и с ужас се озовах пред мъж, който се гърчеше на земята и крещеше, докато един тигър раздираше голия му врат. Стената направи кръгом, без да обръща внимание на двамата, които ме бяха преследвали. Междувременно прецених с един поглед броя на останалите на арената гладиатори. Бяха най-малко шейсет. Което означаваше едно — някой беше пуснал котките по-рано. Играта не се играеше по правилата.

Огледах се за отвор, осъзнавайки, че вече не мога да разчитам на избирането на момента. Не открих и в същия миг бях блъснат отстрани и съборен на земята. Мечът ми отлетя нанякъде. Бях се разсеял само за част от секундата и се наругах за грешката. Паднах и придърпах нападателя към мен. Той нямаше меч или друго оръжие освен яките си мускули. С едната си ръка хванах брадичката му, а с другата сграбчих задната част на шлема. Рязко завъртях главата му и тялото му последва движението, като се претърколи и ме освободи. Скочих на крака, но моментално рухнах отново, когато той замахна с огромната си ръка и ме удари в глезена с достатъчна сила, за да ме завърти, докато падах. Едрият мъж скочи на крака с изненадваща бързина и махна шлема си. В мен се взираше гигант с гладка гола глава, огромен гръден кош и бедра, дебели едва ли не колкото тялото ми. Познах го по репутацията му и по прочутия белег през бузата. Крикс.

Сега и шестимата ми преследвачи приближаваха. Не се нападаха един друг, не нападнаха и мен. Разгърнаха се в кръг около гиганта и мен. После зачакаха и загледаха. Това бе потвърждението, че всичко е подготвено предварително. Нямаше начин седем мъже да стоят близо един от друг на Големите игри и да не се опитват да се насекат на парчета.

Погледнах отново нагоре и видях, че императорът вика възторжено, насочил вниманието си към някаква битка другаде на арената. Закачуленият мъж още стоеше отзад. Когато ме видя, че гледам към него, той свали качулката си.

Сърцето ми прескочи. Не разбирах. Познавах този човек. Познавах го от… от предишния си живот, от Централата. Делисио. Луис Делисио. Войник от италианските специални части, привлечен като мен, след като е бил обявен за убит по време на акция. Офицер X3.

Какво правеше той тук?

Мъжът с робата се усмихна едва забележимо. По-голямата част от лицето му бе скрита в сенките, но нямаше как да се сбъркат белезите от шарка по бузите и късо подстриганата, гъста черна коса.

Насочих вниманието си обратно към гиганта пред мен, като ми се искаше Тиберий да не ми беше казвал за абсолютния му рекорд — петдесет и две победи.

Крикс нямаше меч и без шлема единствената броня по него бяха двете блестящи метални пластини, извити във формата на краката му. Изглеждаше зъл. Тялото му бе мускулесто и внушително, но нищо не можеше да се сравнява с омразата в очите му. Докато кръгът от мъже държеше останалите противници настрана, аз се изправих срещу най-големия гладиатор в историята.

Тълпата като че ли се смълча и ако сетивата ми не ме лъжеха, дори звуците на битката на арената сякаш заглъхнаха и всички насочиха внимание към ръкопашния двубой, който щеше да започне след малко.

Мислите ми препускаха. Защо Крикс беше тук? Нямаше причини да участва в Големите игри — той отдавна си беше спечелил свободата и продължаваше да се бие по свой избор, а не заради дълг към господаря си.

Защо му беше на този мъж, най-сигурният победител в Римската империя, да се излага на риск с включването в това зависещо единствено от случайността събитие, дори рискът да беше до голяма степен сведен до минимум с поне шестима други участници, които го защитаваха? Погледнах отново нагоре към Делисио и изведнъж осъзнах. Крикс беше тук, защото някой му беше платил. Беше тук, за да се погрижи да не напусна арената.

— Убивал съм по един мъж всяка седмица в продължение на година… и годината е към края си — изръмжа той със злоба, каквато не бях виждал. Той не ме познаваше, но ме мразеше страстно само заради дързостта ми да се изправя срещу него.

Крикс тръгна към мен с намерение да ме накаже, да ме нарани, да ме убие. Нямаше начин да го избегна. И не го направих.

Засилих се и стъпих точно над коляното му. Той се движеше бързо напред и използвах движението на крака му, за да превърна бедрото му в трамплин. Завъртях се бързо от раменете и тялото ми се усука в хълбоците като гумено. Изпънах крак, докато летях нагоре, изстрелян от бедрото на Крикс. Хълбоците ми се развиха и петата ми се заби със силата на изстрелян от прашка камък в главата му, точно под ухото.

Главата на Крикс се завъртя така рязко, че пукотът на кост се чу из цялата арена. За миг настъпи тишина. Като в забавен кадър огромният мъж рухна на земята със счупен врат, досущ отсечено дърво.

Мъртъв.

Приземих се. Прахта още се виеше около тялото му, а мъжете около нас зяпаха невярващо. Без да губя нито миг, прескочих трупа на гиганта. На арената не се чуваше нито звук. Атакувах с рамо един от дългите заоблени щитове. Собственикът му беше така втрещен, че просто тупна по задник.

Грабнах меча си и побягнах с всички сили към отвора в центъра на арената. Вече бяха пуснали тигър, което означаваше, че капакът вече е бил отварян веднъж и при следващото му отваряне трябваше да съм наблизо — достатъчно близо, та когато звярът изскочи, да се хвърля в тунелите долу и да се измъкна през коридора, използван за изкарването на котките на арената. Това бе единствената ми надежда да изляза жив оттук.

Бях само на трийсетина стъпки от отвора, когато тълпата изригна възторжено. Героят им, техният безусловен герой току-що бе паднал — при това лесно — от някакъв неизвестен съперник.

Не спрях, за да приема овациите им, трябваше да се махна. Докато тичах, погледнах към ложата на императора. Зад трона Нерон викаше и жестикулираше към мъжа в черно, към Делисио. Офицер X3 ме погледна отвисоко и с отвращение. Знаеше ли кой е, ти беше забравил като мен? Изглеждаше доста по-стар, отколкото го помнех, а това означаваше, че е прекарал доста години в древния Рим.

Знаеше ли кой съм и защо съм тук? Не ни бяха казали какви са мисиите на другите офицери. Знаехме само, че отиваме в миналото по двойки и че пътуването е еднопосочно, но нямахме представа какви са задачите на останалите.

Сега, в центъра на арената, на която се разиграваха най-кръвопролитните игри в историята, гледах как Тиберий Нерон Цезар кастри човек, когото познавах в предишния си живот. Делисио трябваше да знае. Как иначе би седял там, където се намираше в момента? И ако знаеше, ако се намираше в центъра на заговора, целящ унищожаването ми, защо беше цялата тази театралност? Защо не беше уредил да ме убият в съня ми? Защо изобщо искаше смъртта ми?

Стигнах капака и открих, че е затворен. По дяволите. Коленичих и се помъчих да го вдигна, когато групата, която ме бе наобиколила, най-сетне се окопити и се втурна към мен. Заудрях с меча си капака, който още бе покрит с пясък, с надеждата да намеря ръб, нещо, което да използвам за опора.

Внезапно върхът намери онова, което търсех. Натиснах меча с цялата си тежест, с надеждата да го забия между капака и пода на арената, за да го вдигна.

Някакво острие ме улучи отстрани — малък, извит нож, хвърлен от един от секуторите. Раната не беше дълбока, по-скоро драскотина, но достатъчна, за да прати гореща вълна от болка по нервите ми и да опръска пясъка с кръвта ми. Почти бяха стигнали до мен. Бях принуден да се изправя и да ги посрещна.

Бързо стана ясно, че тези мъже са необичайно добре обучени за гладиатори. Убих двама, но междувременно се наложи да се отдалеча от капака. Използваха оръжията си по начини, познати за мен, но нехарактерни за гладиаторските двубои в ямите. Досетих се, че са били обучени различно. Начинът, по който се движеха, по който реагираха… бяха обучавани от някого от нас. Хвърлих поглед към балкона. Делисио беше изчезнал.

Забелязах, че съперниците зад нападателите ми са оредели. На арената бяха останали двайсетина души и сблъсъците се бяха превърнали по-скоро в изпитание по издръжливост, отколкото проява на бойно майсторство. Прикляках, отскачах, атакувах и отбивах, но противниците ми си знаеха работата и изправен срещу четирима едновременно, можех единствено да се мъча да запазя главата си на раменете.

Принуждаваха ме да отстъпвам назад. Биех се свирепо, но започвах да се уморявам. Тогава елиминирах един прав удар, при който мечът ми се заби дълбоко в слънчевия сплит на гала. Оставаха трима. Така бе по-добре, но вече се намирах почти в края на арената. Никой не ни предизвика; останалите участници сякаш възприемаха тази битка като забранена зона и я оставяха да свърши сама.

Още един по-малко. Главата му докосна земята преди тялото, но другите двама продължаваха да нападат. Единият се добра до мен и острието му ме съсече през гърдите, оставяйки след себе си разрез, през който сърцето ми продължаваше да изпомпва кръв.

И тогава се случи онова, от което се ужасявах — от отвора се появи гладна лъвица, и не ми оставаше друго, освен да гледам как пясъкът на арената пада надолу в тунела, докато капакът се затваряше, лишавайки ме от последния ми шанс да се измъкна. Намирах се прекалено далеч.

Замръзнах шокиран, едва забелязвайки как лъвицата скача към един ранен гладиатор наблизо, който бе коленичил и се мъчеше да запуши раната си. И в този момент на разсейване изгубих опора. Залитнах назад и паднах, удряйки се в решетките на една порта. Първият меч полетя към мен и едва успях да се претърколя настрани. Видях как острието се забива в трупа, в чиято кръв и мозъчно вещество се бях подхлъзнал. Метнах се в обратната посока, към меча, и го издърпах от ръката на противника си. Но опитът да обезоръжа нападателя си ми струваше скъпо.

Вторият нападател, също гал, се възползва от момента да замахне с меча си надолу към гърдите ми. В проточилия се последен миг, който не можех да избегна, си помислих отново за Делисио.

Странно, появата му ми беше дала известна утеха, тъй като ми напомни за един свят отвъд този ужас, убийства и касапница — свят отвъд Рим.

Знаех, че не мога да избегна удара и едва когато видях трите стърчащи зъба от гърдите на гала, осъзнах, че не ми се налага да го правя. Мъжът падна напред и се строполи до мен, трите зъба се забиха в земята и го приковаха на място.

Докато той падаше, видях рециария, който го беше нападнал. Воинът извади къса сабя от колана си и посече невъоръжения гал до него. Вътрешностите му се разпиляха по пясъка.

Рециарият бе тъмнокож и плувнал в пот. Нямаше как да сбъркам гласа, който прогърмя изпод бронзовия шлем.

— Трябва да се научиш да гледаш къде стъпваш! — изрева африканецът като дишаше тежко.

— Малбул! Какво правиш?

— Няма за какво да ми благодариш, белокожи! — отвърна той. Беше така задъхан, че смехът му не се долавяше.

Огледах арената. На нея вече стояха по-малко от двайсет мъже. Не можех да повярвам на бързината, с която се бе развила касапницата. Навсякъде се търкаляха тела, пясъкът бе почервенял от кръвта на десетки мъже и няколкото жени, осмелили се да участват в безумието. Тук-там продължаваха малки сражения, но участниците в тях бяха изтощени и се движеха мудно. Тигрите лежаха мъртви и окървавените им козини лъщяха на слънцето. Лъвицата обаче, която бе влязла в играта доста по-късно, когато участниците вече нямаха сили, се справяше далеч по-добре.

Докато гледах арената, златистият звяр раздра гърдите на един храбър доскоро трак, но не това привлече вниманието ми. Дванайсет от оцелелите бойци сякаш бяха изгубили интерес един към друг и тичаха към мен. Викаха и крещяха, и когато погледнах отново към балкона на императора, видях, че Делисио се е върнал. Усмихваше се. Кучи син! Някак беше успял да им даде стимул. Стимул да ме убият, или може би от самото начало са били негови хора. Не знаех, нито ми пукаше. Гърдите и раменете ми горяха от болка заради нанесените ми рани. Нямаше как да се справя сам с толкова противници.

Малбул протегна ръка да ми помогне да стана.

— Сега не е време за почивка; ще си почиваш на кораба за Юдея — каза той и този път успя да се усмихне.

Хванах китката му. Изправих се предпазливо, съзнавайки, че при тази бърза загуба на кръв скоро ще остана без сили.

Те идваха, свежи и непокътнати. Преминаха в ходене, когато приближиха. Движеха се така, сякаш издебваха жертва. В този момент всичко ми стана съвсем ясно. Тези мъже не бяха участвали в сериозни битки; нито един не беше ранен, нито един не бе останал без сили. Бяха се сражавали помежду си привидно, освен когато някой външен не заплаши групата им. Така бяха останали свежи до самия край. Погледнах зад тях — нямаше никого. Единствените оцелели участници се биеха отчаяно с лъвицата. Двама мъже, една гладна котка и никакъв шанс.

— Какво правиш тук? — попитах Малбул, докато отстъпвахме към портата.

— Реших, че ще ти е нужна малко помощ — отвърна той, докато освобождаваше тризъбеца си от гърба на поваления гал.

— Малбул, самият ти каза, че това е лудост. Смятах да избягам, а не да побеждавам. — Той ме погледна и ъгълчето на устата му се изви надолу, докато продължавах: — Смятах да се измъкна през тунела, когато пуснат котките.

— Е — рече той, — можеше да ми кажеш това, преди да се промъкна тук.

— Да се промъкнеш? Исусе, Малбул!

— Кой?

— Не знам защо, но виждаш ли онзи човек в черно там горе? — Малбул погледна в посоката, в която сочех. — Той е един от онези, за които ти разказах. От бъдещето, също като мен. Опитва се да се погрижи да не изляза оттук. Мисля, че тези мъже работят за него.

Африканецът присви очи.

— Ако това, което ми каза, е истина, ако си от време, което предстои да настъпи, и ако трябва да се срещнеш с онзи чудотворец, трябва да излезеш оттук като победител. Дължа ти живота си и ако искам да платя дълга си, ще го направя, като ти помогна да спечелиш тази битка.

Видях в очите му честта и куража, които липсваха на толкова много мъже от взвода ми, на толкова много мъже от моето време. И тогава разбрах, че е готов да умре за мен, но и че няма да му позволя да го направи.

Дванайсетте бяха тук. Разгърнаха се в полукръг около двама ни. Всички бяха въоръжени. Трима държаха мрежи.

Малбул стисна тризъбеца в едната ръка и късата си сабя в другата. Зае позиция, без да си прави труда да си слага шлема. Насочих надолу върха на меча си и пренебрегнах болката в рамото и през гърдите ми.

Първо полетяха мрежите — две, хвърлени в координирана атака. Понечих да се претърколя, но Малбул, който бе запознат с мрежите, вдигна високо тризъбеца си и ги улови, преди да са паднали върху нас. Запрати ги настрани и удари първия гладиатор с обратната част на тризъбеца. Носът на набития мъж се сплеска и очите му се насълзиха, което даде на Малбул достатъчно време да обърне оръжието си и да прониже врата му. Мъжът падна, а други двама се втурнаха към африканеца.

Хвърлих се да ги пресрещна и секунда по-късно още трима тръгнаха към нас. Телата и хвърчащата кръв се смесиха в размазано петно. Подобно на онези, които ме бяха гонили, противниците ни се движеха като обучени в Централата бойци, показвайки повече майсторство в бойните изкуства, отколкото някаква древна техника. Мечове сечаха и ръгаха, мъже падаха, но изправени срещу многобройни и свежи противници, двамата с Малбул понасяхме доста удари. Все по-често и по-често атаките им намираха целта си. Все повече и повече ритници, юмруци и драскотини си вземаха своето. И тогава, когато бяха останали само четирима от тях, дръжката на един меч намери челюстта ми и коленете ми се подгънаха. Светът се килна и аз паднах. Смътно видях краката на Малбул и как едно тяло пада непосредствено зад тях. Но още докато лежах, знаех, че той няма шанс срещу тримата воини. Знаех, че всеки момент ще падне. И нямаше какво да направя.

Не.

Нямаше да позволя да загине, докато ме защитава. Помъчих се да се преборя с виенето на свят, като се чудех разсеяно защо досега някой не е забил меча си в мен. Главата ми се проясни и изведнъж осъзнах, че краят ми крещи към мен. Стори ми се, че чувам влак. Или самолет? Звукът бе силен и боботещ, примесен с писъци като на спирачки на стоманени колела върху релси. Смътно си помислих, че няма да е зле да се дръпна от пътя му. Може пък да беше камион. Определено не исках да ме прегазва камион. Мозъкът ми изкрещя: — размърдай се!

Но бях уморен, ужасно уморен. Видях краката на Малбул бързо да отстъпват назад — явно и той се махаше от пътя на нещото. Тръснах глава, за да дойда на себе си. Камион ли? Намирах се в Рим, на арената, тук нямаше камиони… а…

Вдигнах очи и видях огромен, ревящ, вилнеещ звяр. Грамаден свиреп лъв разкъсваше един от гладиаторите и именно неговите писъци чувах.

Малбул се биеше с другите двама, когато единият падна, повален от втори жълт звяр.

Останалият противник на Малбул не трепна. Продължи да ръга и отбива, и всеки път, когато му се отваряше удобен момент, се обръщаше да ме довърши. Малбул го спираше отново и отново, атакуваше го така, че да попречи на едрия секутор да се добере до мен. После той също падна, нападнат в гръб от трети грамаден лъв. Дори в замаяното си състояние не можех да повярвам. Откъде се бяха появили всички тези зверове? Това не беше част от играта. Погледнах зад пищящите жертви и на по-малко от десет стъпки от нас видях още пет огромни гладни лъва да излизат от отвори на различни места на арената.

Главата ми бързо се проясни, когато зверовете започнаха да ни дебнат. Тълпата ревеше възбудено, виждаше, че нямаме изход. Отстъпихме до портата с оръжия в ръка.

— Когато скочат, метни се надолу и се цели в корема — казах на Малбул. — Това е единственият начин да ги убиеш бързо.

И двамата обаче си давахме сметка, че при пет приближаващи лъва и други три, които вече ни дебнеха, съветът ми е абсолютно безполезен.

Огромните котки приближаваха все повече и повече, подминаваха онези, които вече пируваха и разкъсваха все още топлите тела на жертвите си.

— Малбул, за мен беше чест да…

— Саул! Бързо!

Познах гласа, макар че не можах веднага да се сетя откъде. Докато лъвовете тичаха и прескачаха падналите тела, чух зад себе си дрънчене на метал. Но там нямаше нищо, само стената и портата. Лъвовете се промъкваха напред, прилепили гъвкавите си тела до земята, с отворени уста, изпълнени с очакване. Скочиха, без да откъсват очи от нас. Ние също скочихме.

Малбул почти ме извлачи през отвора в портата, която се затръшна миг преди две от котките да се блъснат в нея, като едва не я избиха от яките й стоманени панти. Лъвовете зареваха яростно, замахаха с лапи през решетката към нас, пропускайки ни на сантиметри. Безсилни и обезумели от глад, животните изреваха отново, след което се върнаха да пируват с човешките трупове, осеяли пясъка. Лежах до Малбул в някакъв коридор, а желязната порта ни отделяше от арената. Бяхме живи. На косъм.

— Добре ли си? — попита той, докато се мъчехме да си поемем въздух на студената земя.

Бях порязан, кървящ, насинен и пребит, но бях жив и нищо не ми беше счупено. Това бе повече, отколкото бях очаквал.

— Добре съм — отвърнах. Присвих очи към тъмното в опит да видя кой бе отворил портата и беше спасил живота ни. Различих само силует, но нямаше как да го сбъркам.

— Не можех да ги оставя да те изядат — каза гласът. — В края на краищата, може и да си богат, нали?

Шегата бе храбър опит на момчето да скрие страха си. Бавно станах и го погледнах, когато очите ми свикнаха с полумрака. Мишка.

Придърпах го и го прегърнах силно. Не знаех как се е озовал тук, но точно в момента не ми пукаше.

— Кървиш върху мен — отбеляза той след малко.

Усмихнах се и го пуснах. Вярно беше. Робата му беше цялата в петна от потта и кръвта ми.

— Трябва да тръгваме — подкани Мишка. — Ще дойдат всеки момент.

С тези думи той грабна една запалена факла от стената и тръгна по коридора, който водеше навътре от портата. Влязохме в тунела и потънахме в мрак.