Скот Бейкър
Правилото на знанието (36)

34.

Първото излизане на Шон Стрикленд извън Съединените щати беше като озоваване в зоната на здрача. Докато минаваше покрай конвейера за багаж на международното летище в Мадрид, той с ужас видя, че хората навсякъде пушат. В Америка просто не се пушеше навън. Гадната миризма само засилваше чувството му за дезориентация.

Всички около него приказваха, но той нямаше представа какво казват. Чувстваше се изгубен, объркан и много сам.

Отиде право на гишето за информация и се нареди на опашката. Накрая някакво екзотично на вид тъмнокосо момиче го погледна и каза:

— Hola! Como está usted?^[1]

Шон впери поглед в нея.

— Ъъъ, говорите ли английски?

— Разбира се — отвърна момичето с британски акцент.

— Трябва, ъъъ, да стигна до… Сол? — запелтечи Шон, очаквайки думите му да хвърлят младата жена в паника.

Тя обаче не се смути ни най-малко, а дръпна брошура от етажерката до нея и започна да пише отгоре й.

— Вие сте тук — посочи тя и огради в кръг белия правоъгълник, представляващ летището. Шон с облекчение видя, че картата е на английски. — Ако излезете отляво, ще видите метрото. Ммм… да, после идете при човека в будката, поискайте билет до Сол и вземете влака от трети перон.

— О, ясно. Много ми помогнахте. Благодаря — каза той, разглеждайки картата.

— Имате ли евро? — попита служителката, сякаш беше предвидила всички проблеми, с които може да се сблъска този американец, който явно не се вместваше в обичайните стандарти.

— А, не. Откъде мога да…?

— Отвън вдясно има банкомат. И вземете това. — Жената извади друга, малко по-дебела брошура с думите „Полезни изрази“, изписани с големи тлъсти букви под червеното заглавие „Добре дошли в Мадрид“.

— А, благодаря — смотолеви Шон, изумен, че изобщо не беше се сетил за такова нещо. Подобно на толкова много други неща в живота му, оправянето на непознато място бе нещо, което бе възприемал като даденост.

Помота се из летището, докато не намери банкомата, споменат от момичето. Осъзна, че ще трябва да рискува и да използва картата, за да изтегли пари. Ако наистина го следяха, щеше да им отнеме известно време да стигнат до Испания, а дотогава вече щеше да се е срещнал с човека от телефона.

„Освен ако вече не са тук“ — обади се мозъкът му.

Изтегли сто евро и изчака разписката. Парите се подадоха от слота, следвани от бележка: НАЛИЧЕН БАЛАНС — €60245.

Шон погледна отново. Трябваше да е някаква грешка. Шейсет хиляди евро? Това се равняваше на около осемдесет хиляди американски долара. Беше помолил брат си за малко пари в брой, но Тим не беше от щедрите — не и за осемдесет хилядарки. Доколкото помнеше, беше прехвърлил кредитния си лимит и тази внезапна финансова инжекция сериозно го изнерви.

Някой беше влязъл в сметката му и бе превел пари по нея. Това означаваше, че със същата лекота би могъл и да ги изтегли. Помисли за момент и реши отново да използва картата. Въведе €1000 и в отговор получи съобщение, че максималният дневен лимит е €500. Изтегли останалите четиристотин и тръгна към метрото.

Параноята продължи да му прави компания във вагона за правостоящи. Влакът беше претъпкан и той стоеше недалеч от плъзгащите се врати, като се държеше за висящата от тавана дръжка, за да не полети върху другите пътници, които се поклащаха в такт с движението. Разноцветната схема показваше, че се намира само на две спирки от станцията на име „Сол“. Според брошурата Сол се намираше в самия център на Мадрид и се славеше с нощния си живот и репутацията на туристическа Мека. Отлично. Страхотно. Можеше пък да отиде да потанцува, след като се е отървал от убийците.

„След като разбереш дали е имало записано интервю с Исус в някоя затънтена пещера“ — напомни му мозъкът.

Точно това беше причината за всичко случващо се. Не заради дневника — но от друга страна, никой не беше чел дневника. Когато се озова у Шон, книгата бе запечатана, така че никой не би могъл да знае онова, което знаеше той. Никой не знаеше за Греъм Фонтейн, така че може би никой не знаеше и за интервюто.

— Próxima estación — Sol^[2] — обяви глас от високоговорителя. Няма и две минути по-късно вратата се плъзна и хората се изсипаха на подземния перон на станцията под Плаза дел Сол, увличайки Шон със себе си. Той загледа как влакът изчезва в тунела и последва тълпата по стълбите към звуците на улицата, долитащи отгоре.

Яркото слънце и убийствената жега го блъснаха моментално. Огледа се, примигна и започна да попива начина, по който изглеждаше животът извън Съединените щати.

Имаше чувството, че е попаднал в приказка. Всички сгради бяха стари по стил, но не и по украса. И ако това беше центърът на Мадрид, къде бяха небостъргачите? Къде бяха огромните структури от стомана и стъкло, доминиращи във всеки по-голям град на Америка? Най-високата постройка тук приличаше на универсален магазин и се казваше Corte de Ingles. С четирите си етажа едва ли заслужаваше наблюдателна платформа.

Улиците бяха тесни и хората бързаха по тях, всеки зает със своите работи. Шон се намираше насред малък площад, на който под странни ъгли се събираха четири улици. От дясната му страна имаше два открити туристически автобуса.

— Limosnas para sin brazos!^[3] Limosnas para sin brazos! — чу се глас от лявата му страна. — Limosnas para sin brazos! Limosnas para sin brazos! — Гласът идваше от другата страна на стълбите и бе съпроводен от дрънченето на монети в метална чашка. Шон не виждаше самия човек заради тълпата, излизаща от метрото. — Limosnas para sin brazos! Limosnas para sin brazos! — Дзън! Дзън! Дзън! Гласът се обади отново и на Шон му се стори, че някой говори с пълна уста. Отново и отново: — Limosnas para sin brazos!

И когато тълпата оредя, Шон разбра каква е причината. Един човек стоеше на жегата в горния край на стълбите на метрото, облечен в подгизнала от пот фланелка и долнище на стар черен анцуг. Черните му къдри бяха мазни и мръсни като на всеки просяк, а в устата си държеше метална чашка. Той заговори отново, като стискаше чашката със зъби: „Limosnas para sin brazos!“, след което тръсна глава и монетите в чашката издрънчаха. Шон го гледаше, но онзи не му обръщаше внимание. Забързаните жители на Мадрид минаваха покрай него, без да го погледнат. И едва тогава Шон видя защо човекът държи чашата в устата си. Нямаше ръце. Това беше неговият контакт.

Там, където някога са били ръцете му, имаше малки чуканчета и просякът ги размахваше, докато говореше. Шон си запробива път през тълпата, която отново бе станала гъста, след като поредният влак бе стоварил пътниците си на испанската улица.

Когато застана до безръкия, Шон видя млечнобелите му очи. Как беше възможно някой да оцелее при такъв живот без ръце, че освен това и сляп? Изведнъж се почувства много виновен и засрамен, че може да гледа и да вижда онова, което този човек не можеше. Бръкна в джоба си, извади банкнота от двайсет евро и я постави в чашата между тръсканията. После погледна мъжа и попита:

— Къде е пилето?

— Limosnas para sin brazos! Limosnas para sin brazos! — извика мъжът към Шон, без да е разбрал, че той току-що е сложил в чашата му пари, които не дрънчат.

Шон опита отново.

— Къде е пилето? — по-настоятелно каза той.

Човекът тръсна чашата и продължи с виковете си, като се поклащаше наляво-надясно като Рей Чарлз. На Шон започна да му писва. Не беше дошъл в Испания заради това.

— Отговори на шибания въпрос! — изръмжа той. — Къде е тъпото проклето пиле?

Клатушкането сякаш се забави за момент. Човекът обърна към него млечнобелите си очи, явно доловил, че някой му е ядосан, но после тръсна чашата и се развика отново.

— Добре… трябва да има някаква причина за това. — Шон извади разговорника.

„В ресторанта“. Шон прегледа изразите под заглавието. „Къде са тоалетните?“ — и до въпроса имаше фонетична версия на испански: „Donde estan los servisios“.

Шон впери поглед в текста. Макар и умен, в някои случаи беше пълен идиот, както го гълчеше понякога Лорън. Сега не беше в Мейсънвил, а в Мадрид, на площад Сол. Разгледа раздела по-нататък.

„Поръчка: Бих искал пиле, моля“ — и срещу него: „Yi qui-ero tener el pollo (poy-yo).“ Погледна превода, после пак се обърна към просяка. Минувачите започваха да го заглеждат — рядко се случваше някой да тормози сляп и безрък човек на улицата. Но на Шон не му пукаше. Беше стигнал чак дотук. Искаше да накара убийците на Лорън да си платят и загадъчният глас, който го бе извикал, беше единствената му следа.

Пое дъх да се успокои, после бавно и ясно произнесе:

— Donde ésta el pollo?

— Limosnas para sin… — Човекът млъкна.

Ритмичното му поклащане постепенно спря и Шон забеляза как нещо се раздвижва зад млечната белота в очите му.

— Чувате ме! — възкликна той. — Donde ésta el pollo? — И повтори: — Donde ésta el pollo?

Изведнъж човекът започна отново да се поклаща и да тръска чашата си, и между тръсканията припяването му се промени — но само веднъж.

— El pollo ésta en Roma! Limosnas para sin brazos!

— Какво? Какво казахте? — попита Шон.

Просякът обаче отново повтаряше призива си към света. Шон остана да го гледа цяла минута, после му обърна гръб. Погледна нагоре и видя на ъгъла не какво да е, а „Макдоналдс“. Поне онзи страшен ухилен клоун беше вездесъщ.

— El pollo ésta en Roma! — повтори под нос Шон, без да схваща веднага значението на думите. Влезе в заведението, взе няколко салфетки и седна на едно свободно място. Надраска бързо фонетичните звуци, които бе чул, след което се облегна назад и се опита да намери смисъл в тях.

Погледна салфетката.

— Рома? Рома?

„Рим, идиот такъв!“ — най-сетне се включи мозъкът му.

— Пилето е в Рим? Майтапиш ли се?

— Ни най-малко. Паспортът ви не е вече откраднат, нали?

Шон бързо се обърна. До него седеше пълен мъж с прошарена тъмна коса, вързана на опашка, и ядеше бургер с някакъв бял сос, който течеше по пръстите му. Беше облечен в дълго черно палто, имаше очила с черни рамки и изглеждаше на около четиридесет, макар да бе трудно да се прецени.

— Моля? — озадачи се Шон и тъй като не можеше да се сети какво друго да каже, попита: — Вие ли сте пилето?

— Ами — рече мъжът, поглъщайки остатъците от бургера, — нека просто да кажем, че пилето е в мен. — Той се усмихна и облиза устни.

Шон не схвана шегата. Взираше се в непознатия и се мъчеше да разбере какво става.

Мъжът протегна ръка.

— Дейвид Блек.

Шон се вторачи в ръката му. Не беше сигурен как да реагира. От една страна, изпитваше невероятно облекчение, че най-сетне се е свързал с човека, който вероятно му се беше обадил и го бе инструктирал да дойде в Мадрид. От друга, беше бесен заради небрежното държане на мъжа. Бавно и нерешително стисна протегнатата ръка. За огромна изненада на Шон, мъжът го придърпа в прегръдката си и го притисна към себе си. Беше прегръдката на отдавна изгубен приятел, но колкото и да бе невинна, свари Шон неподготвен и той побърза да се освободи.

— Съжалявам — бързо се извини Дейвид. — Просто… ами, това сте вие! Наистина сте вие. Тук, точно пред мен. Просто ми е малко трудно да го повярвам.

— Добре, разговарям с вас, защото сте единственият наоколо, който говори английски, но разговорът ни няма да продължи дълго, ако не престанете с тези шантави номера и не започнете да отговаряте — заяви хладно Шон, вторачен в другия мъж, който вече бе станал. Беше седем-осем сантиметра по-нисък от Шон, но изглеждаше доста по-тежък. Имаше вид на човек, прекарващ много време на закрито. Дори на яркото слънце и жегата В Мадрид Дейвид Блек бе успял да остане бял като тесто.

— Добре, добре. Наистина сте вие. Добре, вижте, не можем да говорим тук. Да се разходим.

Дейвид го поведе от малкия ресторант по една калдъръмена странична уличка. Не се виждаше от главната улица и приличаше на една от многото пешеходни алеи наоколо. Това бе място за купувачи и в магазините се предлагаха всякакви стоки, от коприна до толедски саби. Беше оживена късна утрин и бизнесът в испанската столица бе в разгара си. Шон дори не помнеше кой ден от седмицата е. Баща му навремето казваше, че човек, който не знае кой ден от седмицата е, е или пиян, или идиот, или богаташ. Шон знаеше, че не е пиян, нито богат… е, до тази сутрин.

Тясната уличка продължи нагоре по някакъв хълм и след няколко пресечки ги отведе до едно от най-прекрасните места, които Шон бе виждал в град.

Намираха се на голям павиран площад с размерите на футболно игрище, затворен от всички страни от плътна стена триетажни сгради. Повечето приземни етажи бяха кафенета, сгушени между арки, и Шон предположи, че тесните прозорци на горните етажи са на стаи, приютяващи туристи стопаджии и други подобни. На една стена имаше табела с надпис „Plaza Mayor“.

Шон загледа с любопитство как Дейвид Блек следва пресичащите се шарки на плочките. Зави рязко под прав ъгъл, после отново.

— Добре — каза Шон и хвана новия си туристически гид за ръката. — Достатъчно се отдалечихме. Кой сте вие, откъде ме познавате и какво искате?

— Еха, това обхваща всичко, нали? — отвърна Дейвид, без да спира да върви. — Вижте, от другата страна на площада се намира Паласио Реал. Там има голям парк, където можем да поговорим на сигурно място.

— Какви са тези глупости с вървенето на зигзаг? — остро попита Шон. Търпението му започваше да се изчерпва.

— Нищо, само протокол… Един приятел ме наблюдава. Ако вървя по определен начин, ще разбере, че съм ви намерил; ако вървя по друг, значи не съм с… приятел.

Дейвид продължи към другия край на площада.

— Кой казва, че съм приятел? — възрази Шон, макар че изобщо не прозвуча заплашително. — Онзи ваш приятел също ли е сляп? — добави той, имайки предвид просяка.

— А, Хорхе ли? Не е сляп. Носи бели контактни лещи, защото не харесва хората да го зяпат.

— Контактни лещи ли? Как успява да ги сваля? Или да ги слага?

— Най-често му помага жена му или някое от децата.

Шон поклати глава и се предаде. Минаха през тълпата, пресякоха още една оживена улица и стигнаха до ограда от високи железни пръти. Зад нея имаше голям тучен парк с много дървета.

Шон се огледа нервно. Започваше да си мисли, че идването в Испания е било лоша идея. Веднага щом минаха през желязната порта и се озоваха под дърветата обаче, поведението на Дейвид се промени.

— Добре, слушайте. Дърветата ще ни скрият за известно време. Не могат да ни видят тук. — Веселият му тон беше изчезнал и гласът му звучеше сериозно. — Прекарах по-голямата част от последните две години в опити да ви открия — продължи той, като забави ход. — Имам причини да смятам, че сте в опасност.

— В опасност! — Шон едва не се разсмя. — Вижте, през последните три дни само бягам. Жена ми беше убита, някакви луди мафиотски мутри са по петите ми и чета нещо, което не ти дава да мигнеш нощем.

— Нима са ви намерили? И са убили… — Дейвид заби поглед в земята.

— Меко казано, намерили! Нямате представа. — Шон замълча. — Кои са „те“?

Дейвид спря.

— Работя по въпроса. Преди около шест години работех за компания на име „Нюком Текнолъджис“. Бяхме голяма изследователска и развойна фирма и работех по проект, за който плащаха купища пари. Аз обаче бях единственият изследовател. Имаха един… диск. Диск, намерен някъде във Франция. Беше странно, наистина странно. Съвсем мъничък, колкото копче, но явно някой беше наел „Нюком“ да разбере какво има на диска. Трябваха ми близо три години работа само за да разбера, че става въпрос за някакъв вид цифрово видео. Данните бяха кодирани по невиждан дотогава начин. И тогава се обърнаха към мен.

— Защо към вас?

— Ами — сви скромно устни Дейвид, — аз съм най-добрият видеоинженер в света. — Той замълча, но аплодисменти не последваха. — И тъй, нещата на този диск бяха като… Нека го кажа така: бях най-добрият в света, а трябваше да работя на пълно работно време шест дни в седмицата, за да разбия кода и да разбера формата, в който е записана информацията. Бях направо обсебен.

— Е, сигурно възможностите не са чак толкова много — отбеляза Шон, демонстрирайки пълното си невежество по въпроса.

Дейвид го изгледа по начин, който любезно му каза да си затваря устата.

— Работата е, че данните не бяха записани с известен тогава кодек. Нямаше нищо общо със съществуващите методи. Беше толкова изпреварил всичко останало на света, че беше все едно да намериш F18 в древния Рим.

„Странно, че споменаваш точно древния Рим“ — обади се мозъкът на Шон и присви несъществуващи очи.

— Както и да е, накрая го разбих, но с изричните инструкции да не гледам записа. Шефът ми Ранди се обади на онези, които ни плащаха толкова много, и те дойдоха да гледат.

— И какво видяха?

— Нищо. Наистина нищо, само някакъв текст. Останалата част от диска беше празна. Тогава не осъзнавах значението на текста, не бях на себе си от радост, че получавам картина. Фактът, че изобщо имаше нещо, означаваше, че съм успял, че ще пуснем новия кодек на пазара и ще направим куп пари от него.

— И какво гласеше текстът? Помните ли?

— Дали помня? Знам всеки пиксел. Гласеше: „ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР: 0012. СУБЕКТ: Наполеон Бонапарт. ОФИЦЕР: Х10“.

Шон едва не се препъна.

— Офицер X10? Сигурен ли сте? — попита той, макар да знаеше, че човек едва ли би измислил напосоки подобно нещо.

— Това ви говори нещо, нали? Знаех си!

Ентусиазмът на Дейвид се засили и той отново закрачи, като даде знак на Шон да го последва.

— Веднага след това европейците взеха плейъра, който бях създал, а Ранди ме уволни. Същата вечер погледнах телевизора в един бар и научих, че домът ми е разбит, а Ранди е бил убит. Затова се скрих. Минах в нелегалност и се опитах да разбера какво става, по дяволите.

— И успяхте ли?

— Да. Ами, донякъде. Най-важното е, че бях твърдо решен трудът ми да не отива на вятъра, така че използвах някои контакти в мрежата да пусна вестта, че имам плейър за диска, което си беше истина, и че съм намерил друг диск, с какъвто всъщност не разполагах. Установих протокол за връзка, който да пази самоличността ми, и така се стигна до среща с човек, който наистина разполагаше с друг диск. Срещнахме се в едно кафене в Париж. Той донесе диска, аз плейъра и се получи.

— Кой беше този човек?

— Казваше се Алберто. Испанец. Но спомена името на един италианец, преди да умре.

— Преди да умре ли?

— Застреляха го на място. Мисля, че са били отдавна по петите му. Не знам дали не са ме използвали, за да се доберат до него. Тогава си мислех, че не знаят къде съм. Живеех на тавана на една луда жена в Париж и не ги бях виждал от месеци, така че бях решил, че най-сетне съм се измъкнал. Изобщо не е било така. Просто са чакали. Чакали са него и го застреляха в тила насред кафенето. Избягах и взех устройството с мен, с диска в него.

— Защо не са застреляли и вас?

— Мисля, че са решили, че могат да ме използват.

— За какво?

— За да намерят вас.

Кръвта на Шон спря във вените му. Изведнъж видя ясно нещата. Всичко е било нагласено.