Скот Бейкър
Правилото на знанието (60)

58.

Шон и Дейвид бяха окъпани от тайнствената синя светлина от другата страна на вратата. Двамата няколко секунди се взираха мълчаливо в отвора, после минаха през него.

Нищо не можеше да ги подготви за онова, което видяха. Абсолютно нищо. След часове в мрака, в тесни виещи се проходи и лабиринт от тунели, двамата се озоваха в огромна зала, която сякаш бе твърде голяма, за да се намира в планина. Още по-невероятно бе онова, което видяха в нея.

Беше цял град — безброй сиви стоманени куполи и пътища във всички посоки. Шон и Дейвид се намираха на корниз на три етажа над долното ниво, където се издигаха повечето постройки. На всяко ниво покрай стените на залата минаваше метална пътека.

Без изобщо да се замисля, Дейвид тръгна напред. Шон го последва и двамата спряха при парапета и зяпнаха с благоговение невъзможните структури. Всичко бе окъпано от синя светлина, която сякаш идваше от всички страни едновременно. В единия край на града имаше голяма тревна площ с линии и означения, почти като футболно поле.

Вниманието на Шон обаче беше привлечено от централната част. Над нивото на околните сгради, подобно на централна ос на целия свят около нея, се издигаше голяма кръгла платформа. Тя се извисяваше на петдесет метра над земята и към нея вървяха всевъзможни кабели. Шон впери поглед в платформата и кръвта му се смрази.

— Дейвид — рече той. — Виждал съм това място.

— Какво?

— Виждал съм го. В сънищата си.

Дейвид не отговори, а само го погледна. Не се съмняваха къде се намират, но и не си бяха представяли, че ще изглежда толкова прекрасно.

Навсякъде висяха угасени монитори. Технологиите се смесваха със скалата, кабели и тръби изчезваха и се появяваха от стените и пода. Но едно нещо правеше това място още по-странно — то бе пусто. Не виждаха никакви признаци на живот, само синята светлина, която светеше равномерно навсякъде.

— Как можем да слезем долу? — попита Дейвид.

Шон се огледа за нещо като стълбище, но не откри.

Всяка пътека като че ли описваше пълен непрекъснат кръг.

— Къде са всички? — продължи да пита Дейвид.

— Не знам. Сигурно ще разберем, ако успеем да се спуснем на земята.

Щом каза „на земята“, частта от пътеката, на която се намираха, започна да се накланя надолу. Неочакваното движение накара Шон да се вкопчи в парапета и когато погледна, той видя как пътеката под тях се разделя. Секунди по-късно се озоваха на земята, пътеката им се беше превърнала в асансьор, готов да изпълнява желанията им.

— Каква технология само! — ентусиазира се Дейвид и успя да се опули въпреки подутото си око.

Двамата слязоха от пътеката и стъпиха на камъка и пръстта на най-долното ниво. Оттук беше трудно да получат пълна представа за Централата, но едно нещо се виждаше винаги — издигнатата платформа в центъра на пещерната зала.

— Мислиш ли, че това е…

— Да — отвърна Шон, преди Дейвид да е довършил въпроса си. — Трябва да я видя.

— Не знам, човече, от това наистина ме побиват тръпки. Къде са всички. Имам чувството, че…

— Че те наблюдават? — довърши Шон, имитирайки гласа на Йода.

— Именно.

— Почти съм сигурен, че ни наблюдават. — Шон погледна към някаква наблюдателна платформа с тъмни прозорци, която стърчеше от скалата в отсрещния край на залата. — Но какво можем да направим? Нищо не ни пречи да поогледаме, докато някой не дойде при нас.

Двамата продължиха да разглеждат куполите, малките площади и мостовете около тях. Всички врати бяха заключени и никой не отговаряше, когато чукаха на тях. Единственият намек за живот беше глухото бръмчене, за което Шон подозираше, че идва от множеството големи монитори.

Колкото повече обикаляха и търсеха, толкова повече се приближаваха до централната платформа. Тя се извисяваше в очакване, сякаш всичко тук съществуваше само заради нея.

— Как е възможно да се построи такова нещо насред планина? Гледай само, там расте трева! — удиви се Дейвид.

Шон едва не се разсмя.

— Тези типове са изобретили пътуването във времето, забрави ли? Сигурен съм, че са овладели и изкуството да се поддържа градина.

Дейвид не понечи да спори. Беше прекалено изумен от всичко. Нищо не можеше да го съживи по-добре от стимулирането на техническия маниак у него.

— Да, така и не успя да ми доразкажеш как действа всичко това.

— Кое, пътуването във времето ли? — попита Шон.

— Пътуването във времето.

— Никога не съм допускал, че е възможно. Работех върху проблема години наред, но все се натъквах на стена. Всичко се свежда до черните дупки. Черната дупка е върховното изпитание за идеите на Айнщайн.

Шон замълча, смаян от гледката.

— Съществуването на времево изкривяване под въздействието на гравитацията, дори на Земята, е потвърдено с експерименти. Явленията са съвсем слаби, но достатъчни, за да имат реален ефект върху неща като сателитната система за глобално позициониране.

Той тръгна към високата кула, поддържаща централната платформа.

— Спътниците са оборудвани със свръхточни атомни часовници и тъй като се намират в орбита, където гравитацията е по-слаба, часовниците им се движат по-бързо. Но освен това сателитите се движат бързо спрямо наблюдател на земната повърхност, така че часовниците им се забавят. По този начин имаме комбинация от двата ефекта — часовниците на спътниците тиктакат с около трийсет и осем микросекунди по-бързо за един ден. Разликата изглежда незначителна, но ако не се вземе предвид, грешките в глобалното позициониране ще се натрупват в порядък около десетина километра на ден.

Дейвид започна да получава представа.

— И всичко това само на Земята? Значи ефектите трябва да са по-големи в космически мащаби, нали така?

— Разбира се. Времето на повърхността на неутронна звезда тече около пет пъти по-бавно, отколкото на Земята.

Дейвид пресметна нещо наум.

— Значи ако гледаме от неутронна звезда, Земята ще изглежда само на около милиард години вместо на четири и половина милиарда, така ли?

Никога не пропускаше да впечатли Шон.

— Времето тече с различни скорости във вселената, но където и да се намираш, няма да забележиш нищо нередно, защото мозъкът ти също ще работи със скорост, пропорционална на тази на времето.

— Схванах. Страхотна идея.

— Е, и тук е ключът — във вселената има точки, където изкривяването на времето става безкрайно.

— Искаш да кажеш, почти безкрайно, нали?

— Не, именно безкрайно. Ако вземеш нещо с маса колкото нашето слънце например и започнеш да го свиваш, ще стигнеш до момент, известен като критичен радиус. За маса колкото слънчевата този радиус е около три километра. Щом той бъде достигнат, изкривяването става безкрайно.

— И това Айнщайн ли го е измислил?

— Не съвсем. Айнщайн е стигнал до набор от уравнения, но за първи път решението е дадено от един германец, малко преди да замине на фронта да се бие с руснаците през Първата световна война.

— Първата световна война! — възкликна Дейвид и вдигна поглед от малкия черен екран, който тъкмо разглеждаше. — Да не искаш да кажеш, че хората са знаели за това още тогава?

— Точно така. Името на германеца било Шварцшилд. Откритието му коригира законите на Нютон за гравитацията на големи разстояния. Било е истинска революция!

Шон огледа една заключена врата.

— Разбираш ли, в общи линии законите ти позволяват да определиш забавянето на времето на всяко разстояние от повърхността на даден обект. Да кажем, че се намираш на шест километра от центъра на обект с масата на нашето слънце, но с размерите на баскетболна топка. Тогава часовникът ти ще се движи около два пъти по-бавно от моя, ако съм в открития космос. Когато се виждаме, за мен думите ти ще се влачат и часовникът ти ще отмерва една секунда за всеки мои две. Ти пък ще възприемаш речта си съвсем нормално и за теб аз ще се движа и ще бърборя два пъти по-бързо от обичайното.

— Ако забърбориш два пъти по-бързо, може и да се отървеш от този твой южняшки акцент! — изсмя се Дейвид.

Шон завъртя очи.

— Безкрайното изкривяване на времето силно е смутило Айнщайн. Съществуването на този радиус на Шварцшилд означава, че ако нещо се свие в рамките на своя радиус, светлината ще се измести безкрайно към червения спектър и ще изгуби цялата си енергия. Иначе казано, не би могла да напусне радиуса. Слънцето обаче е хиляди пъти по-голямо от своя радиус на Шварцшилд, така че не е нужно да се безпокоим.

Шон се усмихна, когато видя загрижената физиономия на Дейвид.

— Но когато нещо успее да се свие до рамките на своя радиус на Шварцшилд…

— Се получава черна дупка — завърши Дейвид.

— Черна дупка — потвърди Шон.

— И какво има в една черна дупка? — попита Дейвид.

— Това е въпросът, нали? Никога няма да разберем. Теоретично би трябвало да съществува някакво малко топче от невероятно плътна материя, което непрекъснато всмуква разни неща. Но ние никога няма да можем да отидем там, за да погледнем. Стигнеш ли радиуса на Шварцшилд, времето спира.

— Това ли беше безизходицата, в която се озова? — попита Дейвид.

— Не, изобщо не. Запитах се — а какво има в пространството между тези три километра и центъра? Нищо. В радиуса на Шварцшилд не може да има статична материя. Ако се намираш на самия радиус, няма да забележиш абсолютно никакво изкривяване. За външния наблюдател времето спира, но не и за онзи, който пътува навътре.

— Чакай малко, нали току-що каза, че никога не може да се стигне дотам? — Сега Дейвид ръчкаше с пръст екрана.

— Ами, докато приближаваш, в крайна сметка скоростта ти ще се забави до такава степен, че ще спреш. Ще изглеждаш все по-червен и смътен, докато накрая няма да съм в състояние да те виждам, тъй като светлината ти няма да може да стигне до мен.

— Значи ще спра? Ще замръзна във времето?

— За мен да, но от твоя гледна точка ще продължиш да си летиш след радиуса, докато не се размажеш в сингулярността в центъра на черната дупка. Сега ясно ли е?

Дейвид спря за момент и се замисли.

— Значи казваш, че тези неща се получават, когато някоя звезда се свие в рамките на своя радиус на Шварцшилд. Значи нашето слънце трябва да стане с радиус под три километра, така ли?

— Точно така.

— Добре тогава, няма ли никога да се стигне дотам? Искам да кажа, че ще започне да се свива, но когато повърхността достигне трикилометровия радиус, Слънцето няма ли да изглежда, че е замръзнало?

Този тип беше най-умният, на когото Шон бе попадал от много време.

— Много добър въпрос. Идеален въпрос. И тук си прав. За външния наблюдател ще бъде точно така, но светлината няма да стига до нас, така че за нас Слънцето просто ще изчезне. От гледна точка на логиката няма да има нищо странно, с изключение на факта, че ще бъдеш смазан до смърт. — Шон му намигна.

— Добре, но щом е нужна цяла вечност, цяла твоя вечност, за да пресека радиуса, след като се окажа вътре, аз ще се намирам отвъд края на времето.

— В общи линии, да.

— Но това ще важи само за теб, а не за мен.

— Да. Случващото се в радиуса не може да се наблюдава отвън. Не могат да се видят никакви събития. Именно затова радиусът на Шварцшилд се нарича също хоризонт на събитията.

Шон беше зарязал вратата и бе започнал да се изкачва по спираловидното стълбище около централната кула в залата.

— Геометричният център на черната дупка е точката, в която гравитационното поле става безкрайно — извика надолу той, докато продължаваше да се катери. — Това се нарича пространство-времева сингулярност. Ако съществува, тя е граница за самото време и на безкрайността, където времето престава да съществува и няма нищо отвъд. Еднопосочен път към никъде и никога.

— Добре. Е, сещаш ли се за онзи билет за космическия кораб, който ми даде? Можеш да си го вземеш обратно.

— Благодаря. Но знаеш ли, аз не мисля, че се случва точно това.

— Така ли? А какво тогава?

— Нали ти казах, че гравитацията е просто изкривяване на пространство-времето?

— Да.

— Общата теория на относителността позволява пространството да се изкриви до такава степен, че да пресече самото себе си. Иначе казано, можеш да „скочиш“ между двете точки през нещо, известно като червеева дупка. Тук нещата стават малко по-сложни, но мисля, че открих начин, по който може да се симулира сингулярността на една черна дупка на атомно ниво. Точката не е статична, каквато я представят уравненията на Шварцшилд, а се върти. Казано накратко, можеш да пратиш частица през тази червеева дупка от една точка в пространство-времето до друга. На теория частицата може да пристигне преди да си я изпратил. Локално пътуването със скорост по-висока от светлинната е забранено, но е възможно глобално, във вселенски мащаби. Ако изпратиш през сингулярността частица, движеща се по-бързо от светлината, тя може да пристигне преди да си я изпратил.

— Предполагам, че можеш да го докажеш със съответните сметки?

— Мога.

— Тогава къде е безизходицата? Защо си се отказал от теорията?

Дейвид трябваше да вика на Шон, който вече се беше качил горе. Намираше се на равна метална платформа с размерите на тенискорт, покрит със сини ивици като някаква странна площадка за хеликоптер.

— Проблемът е по-скоро практичен, отколкото теоретичен — извика му в отговор Шон.

Той разглеждаше странните знаци по платформата и металните арки, които се пресичаха над нея. В единия край имаше дълга тръба. Далечният й край беше дебел, но след това тръбата се разделяше на сегменти като сгъваем телескоп, които ставаха все по-тесни, за да достигнат дебелината на косъм на около метър навътре в платформата.

— За да се задържи една такава микроскопична червеева дупка отворена дори за миг, е нужна цялата енергия на черната дупка. Представи си какво е да я задържиш достатъчно дълго, за да изпратиш през нея човек. Просто няма достатъчно енергия, която да държи дупката отворена. Никога не би могъл да я създадеш.

— Ами ако…

— Добре дошли, доктор Блек.