Скот Бейкър
Правилото на знанието (63)

61.

След пристигането ни в Йерусалим останах за малко повече от седмица при мъжа на име Яков. Той беше търговец и добър човек. Живееше сам в покрайнините на града, макар че по времето, когато отседнах при него, в дома му бе и дъщеря му. Дъщерята, Алиша, беше привлякла вниманието на човека, когото бях започнал да възприемам като мой по-голям брат, приятел и герой — същия, който написа тази книга на неразбираем за мен език. Той е изключително странен и е най-невероятният мъж, когото съм срещал. Спаси живота ми — и сега аз ще почета неговия. Ще завърша разказа му.

Почти цяла седмица не видях Саул и африканския му приятел Малбул, нито пък Захария. През цялото време Алиша ме разпитваше отново и отново за перипетиите ни, но сега си давам сметка, че всъщност е искала да научи повече за Саул. Беше вторник, когато Малбул и Саул се върнаха. Казаха ми, че Захария бил убит, и всички скърбяхме за него и присъствахме на погребението му.

Саул се беше променил. Като начало, пръстите му, които бяха отрязани по пътя от Рим за Йерусалим, сега отново бяха цели. Носът му също бе заздравял и всичките му белези бяха изчезнали. Той ме увери, че ясно ще обясни какво е станало и че един ден ще може да го разкаже на цялото човечество.

Говореше за нещо, наречено диск, и уточни, че трябва да бъде скрит, за да бъде намерен в подходящото време; че ще има карта, която ще води до този диск, и че картата трябва да върви с този дневник.

Останахме в Йерусалим още няколко дни, след което поехме към селото ми. Тогава ми беше любопитно защо Алиша тръгна с нас. Сега поглеждам към собствените си деца и зная, че някъде Саул от бъдещето е имал свое собствено потекло и че може дори да е прародител на самия себе си!

Стигнахме в Хоразин около час след залез-слънце и хората тъкмо сядаха да вечерят. Отидох при дома си и спрях до прозореца. Капаците бяха леко открехнати и видях майка ми и баща ми да седят заедно и да се хранят. На масата имаше и трето място. Гореше трета свещ пред трета купа. Моето място.

Сърцето ме заболя, докато ги гледах — не предполагах, че ще ги видя отново. Нужна бе цялата ми воля да не се разплача; вместо това кимнах на Саул и Малбул и се усмихнах на Алиша. После отидох до вратата и почуках.

Вратата се отвори и баща ми застана пред мен. Погледна първо над мен, очаквайки възрастен, но когато сведе поглед, той се закова на място. Мина известно време, преди да се случи нещо друго — накрая майка ми се обади да попита кой ги смущава в този късен час.

Нямаше бурна радост от страна на баща ми, той просто кимна и по бузата му се търкулна сълза. После още една. Отпусна се на колене, все така с ръка на вратата, но лицето му вече се изравни с моето. Повече не издържах и се хвърлих на врата му.

Майка ми вече беше престанала да яде. Тя изтича при нас, също падна на колене и ме прегърна с цялата си сила. Останахме там сякаш цяла вечност, на прага на дома ми.

През следващите години виждах Саул неведнъж. Той ми каза, че все още имал работа за вършене, и предприе множество дълги пътешествия, за да събира неща от далечни земи. Работех на нивата на баща ми, когато той се върна след едно такова отсъствие, продължило много сезони. Носеше нещо, което нарече книга. Представляваше пергамент, нарязан на малки правоъгълни листа, съшити заедно. Така щели да се правят свитъците в бъдеще. Книгата съдържаше разказ за живота му в нашите земи. Той каза, че моята роля била да взема книгата и чрез потомците си да се погрижа да стигне до последното си скривалище, което щяло да бъде открито след две хиляди години в далечна земя. Земята, за която говореше Саул, все още не била известна на хората от моето време. Книгата щяла да остане там, недокосната в една пещера в планината на дядото на Каролина, докато синигерът не падне от небето.

Саул се върна отново много години по-късно, вече остарял. Даде ми много пергаменти и свитъци и помоли да ги пазя заедно с дневника му. Разказа ми също за неща, които научил от своя приятел, лечителя Майлс.

Винаги беше празник за децата ми, когато „чичо Саул“ идваше на гости. Когато дойде време децата ми да напуснат дома, синът ми отиде в Йерусалим и се захвана с търговия заедно с Малбул, който се беше установил за постоянно в града и търгуваше с редки и екзотични стоки от африканската си родина. Самият аз вече съм старец, докато пиша това.

Саул никога не спомена как е върнал пръстите си, но каза, че един ден светът ще види, а на мен — че не ми е писано да зная. За онзи, който намери този дневник, историята на Саул гладиатора, човека, който спаси живота ми и освободи роба Малбул, имам едно последно съобщение, което Саул ми даде, преди да склопи завинаги очи, хванал с едната си ръка моята, а с другата ръката на жена си Алиша. Съобщението е следното: „Правилото на знанието не е нарушено, но не е задължително това да остане така. Не можеш да седиш само защото нещо се е случило, трябва да действаш. Трябва да си спомниш и да действаш веднага. Махни се от парка“.

Шон зяпна листа. „Махни се от парка?“ Какво е правил? Разпознаваше имената, но, да… дневника. Дневникът още ли беше у него? Опипа корема си, където си мислеше, че би трябвало да е. Там нямаше нищо. Господи! Да не би да го е изгубил? Къде? Кога? Вървеше в пещерите с… с Дейвид. Следваха летящия апарат. Вратите, светлините… по дяволите! Какво бе станало после? Оглеждаха. Нямаше никого. Хора в униформи. Светлини, сирени. Някой на вратата, жена, която говореше… някой в офиса, гледаше надолу.

Толкова тежък.

Шон се разтресе, когато го връхлетя споменът за болката. Самата мисъл за нея го накара да изкрещи отново и да започне да се паникьосва. Пропъди мисълта. Никога повече не искаше да си спомня болката. Никога.

Погледна отново текста. „ОТГОВОРНИК ПО ПРЕВОДА: Винченцо Джовани.“ Винченцо Джовани? Свещеникът! Той е бил отговорен за превеждането на документа на английски. Но е имало и друг, по-ранен превод. От оригиналния език на италиански. Какво означаваше това? Означаваше, че католическата църква, Ватиканът, притежава този документ или поне негова италианска версия. А самият Джовани? Имаше нещо около него. На Шон му беше трудно да си спомни, да се съсредоточи. Умът му още му въртеше номера и предизвикваше откъслечни експлозии на болка. В спомените му имаше празнини. Имаше нещо, свързано с Джовани. Да, бяха се срещнали с него и… о, той бе мъртъв.

Беше приятен тип, спомни си Шон. Не, имаше и нещо друго. Джовани беше казал нещо. Какво? Той… бил отстранен от проект „Журналист“. Сега някой друг го ръководел. Някой друг водел разследванията. Някой…

„Льоклер!“ — обади се мозъкът му, гласът, който досега бе мълчал. Точно така. Льоклер. Джовани каза, че бил готов да убива заради диска. Льоклер би трябвало да знае за този превод, за този документ.

— Боже мой! — каза той на глас.

Льоклер би трябвало да търси дневника.

— Боже мой, боже мой! Ех-хе-хех! — обади се Ърни с многозначителна усмивка.

— Но аз вече намерих дневника — малко объркано рече Шон. Той погледна надолу към някакъв вестник, довян от вятъра наред с останалите боклуци. Наведе се и го взе.

ДЖАКПОТЪТ НА НАЦИОНАЛНАТА ЛОТАРИЯ ПАДНА! — гласеше заглавието на първа страница.

Шон познаваше това заглавие. Беше го виждал и преди, сигурен бе. Помнеше го поради странната комбинация от числа, избрана от печелившия — съвпадаше с рождения му ден. Помнеше заглавието. Откога? Как би могъл да го помни?

Отдолу имаше друг материал: „Убежище в Пакистан — разследване на Си Ен Ен“. Вниманието на Шон обаче беше привлечено не от заглавието, а от името под статията. Крейг Шварц.

Тежестта, огромната тежест в крайниците му, точно преди… не, не искаше да мисли отново за това. Сирените. Дейвид. По дяволите, Дейвид! Какво бе станало с него? Само преди няколко седмици Шон си мислеше, че е алкохолик, живеещ в парка от години. Промяната бе трудна за приемане. Сирените. Централата. Бяха в Централата. Онази, за която споменаваше Греъм в дневника. Онази, в която… те връщаха назад във времето.

Шон замръзна. Нима е възможно?

„Защо не вярваш?“ — попита мозъкът му.

„Просто, просто ми се струва…“

„Какво ти се струва? Как е възможно да не вярваш? Не бъди такъв пълен идиот! Всичко намира обяснението си, всичко се връзва.“

„Нима съм бил пратен назад във времето?“ — попита Шон мозъка си, но отговор не последва.

— Бил съм пратен назад във времето — каза Шон, този път на глас.

Отново погледна вестника: петък, 13 юни 2014 г.

— Днес! Това е днес! — извика Шон, моментално обхванат от паника. Никога нямаше да го забрави: „Този дневник ще бъде открит на 13 юни 2014 г., след повече от две хиляди години. Името ми е Греъм Фонтейн и си спомням всичко“. Дневникът щеше да бъде открит днес! Ами ако фактът, че е бил пратен назад във времето, е променил всичко това?

Мамка му. Погледна отново последните редове от текста, който бе открил в повърнатата капсула: „Правилото на знанието не е нарушено, но не е задължително това да остане така. Не можеш да седиш само защото нещо се е случило, трябва да действаш. Трябва да си спомниш и да действаш веднага. Махни се от парка“. Този превод говореше на него. Съобщението, пратено през вековете, беше адресирано точно до него и точно сега. „Трябва да си спомниш и да действаш веднага.“ Почти чуваше думите и паниката отново го завладя.

Правилото на знанието? Какво знаеше той? Знаеше, че в първите си редове дневникът предсказваше, че ще бъде открит днес. Но не се казваше от кого. Ами ако дневникът не бъде намерен от него? Ами ако го открие Льоклер? А картата? Тя би трябвало да е скрита с дневника — ако Льоклер откриеше картата, тя щеше да го отведе до диска.

Шон погледна към Ърни, усмихна се и сложи ръка на рамото му.

— Беше страхотно — каза той.

И се втурна по улицата.

След стотина метра започна да се чуди накъде тича и спря. Беше задъхан и главата му пулсираше. Вдигна листа от капсулата и намери мястото: „Каза ми, че книгата щяла да остане там, недокосната в една пещера в планината на дядото на Каролина, докато синигерът не падне от небето“.

В пещера в планината на дядото на Каролина? Какво означаваше това? Дядова пещера?

И тогава го осени. Намираше се в Америка и беше тук през последните три седмици.

За първи път напускаше парка и докато стоеше на улицата, а хората го подминаваха, без да му обръщат внимание, той погледна към близката витрина: „Д-р Канал: Ние оправяме канали. Денонощни водопроводни услуги на Шарлот“.

Знаеше къде е. Беше знаел през цялото време, просто не си бе давал сметка.

Шарлот. Северна Каролина. Намираше се у дома… горе-долу. Беше странно, защото изведнъж всичко си дойде точно на мястото — планината Грандфадър^[1] Северна Каролина. Това бе намек, който можеше да разбере единствено той. Нещо, така идеално нагодено за начина му на мислене, че не можеше да си представи някакво друго възможно тълкувание.

Грандфадър беше най-високият връх в планините Блу Ридж в Северна Каролина. Шон често ходеше там с брат си Тим като малък. Отсядаха в къмпинга при Буун и често предприемаха излети в планината и изследваха пещерите й.

Без да се замисли, Шон се затича отново, този път към летището. Босите му крака започнаха да се разраняват по бетона, но той не спря. Изведнъж болката отново експлодира в главата му и той падна и се претърколи. Дрехите му се раздраха, но той скочи и отново продължи да тича. Някакво такси се появи на ъгъла и Шон му махна, ала колата мина покрай него, без да спре, шофьорът едва го удостои с поглед. Нима не виждаха? Нима не виждаха през дрипите? Бам! Нова експлозия от болка в главата му. Трябваше ли да се случва това все още? Нямаше представа колко време е минало, за да спре главоболието на Греъм и на останалите споменати в дневника, но бе сигурен, че не би трябвало да продължава по този начин. Това беше нещо различно.

Колите го подминаваха, докато зави на поредния ъгъл, следвайки сините знаци към летището. Опита се да обмисли нещата, докато тичаше, но болката в краката направо го убиваше. Трябваха му обувки.

И тогава парче счупено стъкло се заби в петата му. Болката го прониза и Шон падна. Извади парчето от крака си и си заповяда да се изправи. Огледа се и видя някакъв червен скутер, чийто собственик беше оставил ключовете на запалването и двигателя включен, докато доставяше пица на адрес. Не можеше да си позволи лукса да съжалява за постъпките си. Шон вдигна стъпенката и яхна машината.

Бръмченето на мъничкия двигател, докато се отдалечаваше от пъпчивия тийнейджър, беше най-сладкият звук, който бе чувал от много време. Вятърът насълзяваше очите му и разрошваше доста голямата му брада. Не му пукаше — беше на път.

Не беше измислил план как да стигне до Грандфадър, но знаеше, че трябва да бъде там, преди хората на Льоклер да намерят дневника — а той щеше да бъде намерен днес. Знаеше също, че двеста и четиридесетте километра до планината по тежкия терен не могат да бъдат изминати по шосе за времето, с което разполагаше. Трябваше да лети.

Продължи да кара, уповавайки се единствено на вярата си. Знаеше само, че трябва да действа, че онова, което знаеше, че се е случило, трябваше да се случи, иначе… нищо от това нямаше да се случи, за да бъде пратен назад във времето до този момент — и какво? Щеше да престане да съществува ли? Нямаше представа и се съгласи с мозъка си, че това са ужасно сложни теми за един бездомник, каращ откраднат скутер за разнасяне на пици.