Скот Бейкър
Правилото на знанието (5)

3.

От земята се надигаше мъгла и жълтите светлини на фаровете изглеждаха матови в заобикалящия ги мрак. Лъчите пресичаха диагонално пътя и осветяваха дърветата. Участъкът, който се виждаше, беше празен, бръмченето и цвъртенето на горските насекоми само подчертаваха тишината. На десетина метра от колата лежеше някакво голямо, неподвижно тяло.

Вратата на Шон се отвори с рязък звук, който разцепи въздуха и отекна в нощта. Чакълът захрущя под краката му, когато той слезе предпазливо, оставяйки вратата отворена, в случай че му се наложи да се изнесе бързо. Двигателят изръмжа и се събуди отново. Шон погледна към силуета на Лорън, която въртеше глава в опит да види по-добре.

— Дръпни малко назад и изправи колата.

От устата на Шон излизаше пара, докато говореше. Той потръпна неволно и вдигна ципа на якето си, докато пристъпваше предпазливо към лежащото на асфалта тяло. Големият мощен автомобил даде на заден и зави, така че фаровете се насочиха към пътя напред. Шон присви очи към мрака. Каквото и да бяха ударили, то беше все още там, в самия край на светлинния конус. Той отново пристъпи напред.

— Превключи на дълги — извика на Лорън. Тя не се справяше добре в шокови ситуации и подобни задачи държаха ума й зает; Шон не искаше паниката да овладее Лорън.

Заобиколи колата и огледа предното стъкло и бронята. Бяха покрити с кръв. Кафето, което се беше изплискало от вътрешната страна, скриваше гледката, но сега пораженията се виждаха ясно.

— Господи! — възкликна Шон. И когато Лорън превключи на дълги, той проследи светлината към тялото на пътя. Беше отлетяло много далеч, на цели десет метра от мястото, на което бяха спрели, и сега лежеше неподвижно. Голямо, кафеникаво, изпускащо пара в хладния нощен въздух. Приличаше на животно. Каквото и да беше, бе живо — или поне е било, преди да го ударят. Шон пристъпи напред. Какво беше това? Да не би да е увито в нещо? Закрачи по-бързо, а по гърба му пробягаха ледени тръпки. Не, не, не.

Измина тичешком последните пет-шест метра. Още не можеше да повярва. Погледна назад през рамо и махна на Лорън да приближи колата. Сега беше негов ред да изпадне в паника. Докато ръмженето на двигателя приближаваше, Шон погледна към тялото в краката му. Беше човек.

Отначало не можеше да повярва на очите си — нищо не би могло да го подготви за подобно нещо — но после тръсна глава, за да пропъди остатъците от шока, и коленичи, като протегна ръка да потърси пулс. Поколеба се, когато разгледа по-добре фигурата на засилващата се светлина на приближаващите фарове. Господи, помисли си, кой е този?

Фигурата лежеше в зародишна позиция, с гръб към колата. Човекът беше облечен в пластове и пластове дрипи. Бе невъзможно мръсен, кален и изцапан, а сега парцаливото му облекло беше покрито и с кръв. Върху сплъстената му коса имаше кожено кепе, а затворените очи едва се виждаха между рунтавите вежди и дългата брада.

Шон пъхна ръка в дрипите около врата на мъжа и пръстите му затърсиха топлината на кожата. Имаше ужасно много кръв. Дрипите бяха подгизнали от нея, косата беше станала лепкава, по брадата се стичаха червени струйки. Накрая пръстите на Шон докоснаха плът и той зачака.

Лорън слезе от колата, но остави вратата отворена, сякаш я използваше за щит.

— Шон, това не е елен. Какво е?

Шон я погледна.

— Жив е, но едва се крепи. Звънни на 911, мобилният ми е на задната седалка.

Усети щипане и дръпна ръката си. Пръстите му бяха покрити с нещо като малки пъпчици. Опита се да ги избърше, но не успя. Какво беше това? Пришки? Да не би човекът да е болен от нещо?

Не искаше да рискува да го мести от страх да няма наранен гръбнак. Вместо това се наведе над него, за да се опита да долови дишането му. Моментално съжали.

Лекият ветрец спря. Вонята го блъсна като товарен влак. Шон се задави и се дръпна назад.

Подала глава от колата, Лорън видя как съпругът й се дърпа назад и закрива носа и устата си.

— Добре ли си? Шон, какво има? — тревожно попита тя.

— Този човек вони на пикня! — Коментарът малко отпусна напрежението, но Лорън не се засмя. Шон едва различаваше лицето й, но гласът й беше твърде тънък. Личеше си, че е ужасно изнервена.

— Няма обхват — съобщи тя. — Няма дори една чертичка, а го изключих и включих на два пъти.

Това беше отговорът на Лорън на технически проблеми — изключваш и включваш. Колкото и да бе странно, обикновено действаше. Обикновено, но в този случай нямаше нищо обикновено.

— Ах, по дяволите — изруга Шон, докато тя се канеше да направи нов опит. — Поразмърдай се, излез от колата, виж дали няма да хванеш сигнал. Има специална честота за спешни случаи.

— Не, няма нищо — каза Лорън, след като излезе от колата.

— Преди колко време се разминахме с последната кола? — попита Шон, докато се надигаше, след като се беше уверил, че човекът диша.

— Не съм виждала кола, откакто влязохме в планината. Най-малко от два часа.

Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му. Шон знаеше какво означава това, преди дори да се осмели да помисли. „Не можеш да оставиш този човек тук — намеси се мозъкът му. — Трябва да го откараш до най-близката болница.“ А кой знае къде се намираше тя?

— Лорън… — започна той.

— О, не. — Разбра го.

— Това е човек. Сериозно пострадал човек.

— Шон, трябва да стигнем до летището.

— Миличка… — Шон млъкна. Знаеше, че това е съпротива само проформа. Лорън се беше вкопчила във вярата, че плановете им не са се объркали тотално. Но, мамка му. Какво правеше един дрипав старец в планините, при това посред нощ? И какво си е мислил, по дяволите, като е тръгнал да пресича така пътя?

— Можеш ли да докараш колата? Не искам да го нося, ако…

„Какво ако? — намеси се мозъкът му. — Ако е напълно прецакан ли? Късно е за това.“

Шон се взираше в тялото, докато фаровете приближаваха. Двигателят изръмжа шумно и той се запита дали човекът не може да бъде събуден. Част от него искаше тялото да се раздвижи, а друга част се радваше, че то не помръдваше.

Гледаше издигащите се и спускащи се гърди и едва сега забеляза, че човекът не просто се е свил на топка, а се е свил около нещо и го притиска към себе си.

— Какво си се вкопчил в това, по дяволите? — Шон се вгледа по-внимателно и видя, че човекът държи някакъв голям вързоп. Без да сваля поглед от лицето на мъжа, сякаш внезапно можеше да скочи, Шон протегна ръка. Премести първо едната ръка, после другата. Облеченият в парцали човек беше в безсъзнание и не оказа съпротива. Ръката му падна настрани и Шон взе онова, което тя държеше. Беше с размерите на голяма кутия за обувки. Нещо, увито в парцали и кожа, вонящо почти толкова, колкото и човекът, който го държеше.

— Какво е това? — попита Лорън, докато Шон носеше пакета към колата, като го държеше далеч от себе си, сякаш можеше всеки момент да оживее.

— Не знам. Старецът се беше вкопчил в него така, сякаш животът му зависи от това.

Лорън сбърчи нос, когато Шон постави пакета на предната седалка.

— Ууу, вони на мърша! Това да не е животинска кожа? — Тя се намръщи, докато отваряше задната врата. — Сигурен ли си, че трябва да го докосваме?

После слезе от колата и застана при краката на мъжа. Сместа от мръсотия, кръв и кал едва не я задуши, докато помагаше на Шон внимателно да вдигне отпуснатото тяло и да го сложи на задната седалка.

— Как ще караме с тази воня? — изохка тя.

— Ще караме само докато хванем сигнал, после ще се обадим на „Бърза помощ“. Така де, някъде наблизо трябва да има селище. Как иначе се е озовал тук?

Лорън повдигна вежда.

— Виждаш ли този човек? Сигурно е живял тук от години. Вони така, сякаш от десет години не е виждал душ. Дори да е най-добрият ти приятел, няма как да го разпознаеш под всичките тези косми и мръсотия.

Права беше. Наистина беше шантаво. Шон погледна часовника си — 20:53. Имаха около два часа да стигнат до летището, но злополуката променяше нещата. Мамка му.

„Дърт ненормалник, какви си ги мислил, по дяволите?“

Шон отвори вратата на шофьора, а Лорън се опита да седне на съседното място, но спря, когато видя вързопа. На лицето й се изписа страх.

— Няма да докосна това нещо — запротестира тя.

— Сложи го в краката си — посъветва я Шон и погледна към безжизнената форма на задната седалка. Човекът беше лошо ранен, кървеше отвсякъде и отникъде — беше невъзможно да се каже откъде при цялата кал и кръв по дрехите му. Кепето му приличаше на ловджийско — отпред беше вдигнато, но задната му част покриваше ушите и врата. Личеше си, че е бил в лоша форма много преди да го блъснат. Приличаше на човек, минал през война.

Понесоха се по лъкатушещия планински път, едновременно зашеметени след злополуката и изпълнени с облекчение, че човекът е жив.

Лорън тревожно мърдаше крака, като се опитваше да не докосва вързопа, който бе хлъзгав от кръвта.

— Кой ли би могъл да бъде този човек? — попита тя, за да наруши мълчанието.

— Колкото повече се замислям, толкова по-странно ми се струва. Така де, на километри оттук няма нищо, а и той не се опитваше да ни спре на автостоп или нещо подобно, а просто изскочи на пътя. Направо изскочи!

— Може би е бягал от нещо?

— Може би. Но не ми изглежда възможно да не ни е видял. Така де, път, шум, ярки светлини. Изпъкваме.

Лорън не отговори. Погледът й беше насочен надолу. И двамата си мислеха едно и също.

— Не искам да го докосвам — каза тя след дълго мълчание.

Вързопът се плъзна по пода към нея и докосна пищяла й. Тя се сви.

— Доста здраво го държеше — отбеляза Шон. — Претърсих го за портфейл или нещо подобно, но не открих нищо. Обзалагам се, че каквото и да има вътре, то ще ни каже нещо за този тип. Несъмнено е важно. Не може да те блъсне засилил се джип и единствената ти мисъл да е да не изпуснеш вързопа си, ако не е нещо важно.

Лорън понечи отново да запротестира, но накрая въздъхна. Първоначалният шок бе донякъде отминал и сега изпитваше любопитство — и малко вълнение, въпреки ужаса на цялата случка. Тя потърси в жабката нещо, с което да покрие краката си, и накрая извади наръч хартиени салфетки, рецепти и почистващи кърпички. Наведе се да вдигне пакета и го сложи в скута си. Беше тежък, сякаш носеше тежестта на страшна тайна.

— Вътре определено има нещо — каза тя, докато докосваше животинската кожа. — Няколко неща, доколкото мога да преценя.

Хвърли последен поглед към Шон и започна да развива кожата.

 

 

Големият джип се носеше в студената нощ през хълмовете и вземаше решително и бързо завоите. Някъде далеч зад тях спря друга кола. Беше матовочерна и ако не бяха светлините на фаровете, щеше да е невидима в мрака. Предната дясна врата се отвори и чифт излъскани черни обувки стъпиха на асфалта. Спряха за момент, после се завъртяха, минаха пред колата и отново спряха при голяма локва кръв. Собственикът им клекна и се вгледа, после стана и се върна при отворената врата. С доволно свистене на гуми автомобилът полетя напред, следван плътно от три еднакви, матовочерни коли. Сякаш поглъщаха светлината и приличаха на три дупки в нощта. В мрака беше невъзможно да се определи как изглеждат, но това нямаше значение. Единственото важно за шофьорите бе, че приближават.

 

 

Лорън разви външните пластове кожа на вързопа и сбърчи нос. Миризма на застояло изпълни купето. Беше по-силна дори от вонята на урина и мръсотия от мъжа, който дишаше равномерно на задната седалка. Вързопът беше на пластове и пластове. Като че ли имаше външна обвивка от нова животинска кожа около вътрешен слой от стара обработена кожа.

Накрая Лорън свали всички пластове и в ръцете й се озова някаква полупрозрачна торба. Вътре се виждаше голяма купчина хартия, книги и пергаменти.

— Какво, по…? — започна Шон, като хвърли поглед към торбата, а после и към човека отзад. Той вече май дишаше малко по-леко и главата му леко се поклащаше от движението на колата. Кръвта, която преди течеше по брадата и лицето му, сега бавно засъхваше, създавайки поредния пласт мръсотия.

— Какво е това нещо? — попита Лорън и вдигна полупрозрачната торба.

Шон я погледна.

— Прилича ми на животински стомах.

Лорън изсумтя с отвращение.

— Стомах? Защо някой ще тръгне да слага книги в животински стомах?

— Не знам, но наистина не съм сигурен дали е необходимо да продължаваме нататък.

— О, не, няма да допусна да си изцапам ръцете просто така. Ще отворя това нещо и ще разбера какво има вътре. — Лорън заби нокти в торбата стомах и я проби.

Миризмите, с които се бяха сблъскали досега, бяха като благоухания в сравнение с онова, което се разнесе от купчината в скута на Лорън. Въздухът, затворен по-дълго, отколкото бяха предполагали, че е възможно, изпълни купето.

Шон се задави, спря колата и побърза да отвори вратата и да излезе. Лорън обаче беше очаквала зловонието и дръпна нагоре пуловера си, за да закрие носа и устата.

— Ох, господи! — Шон пое глътка свеж въздух, преди да се пльосне обратно на седалката. — А аз си мислех, че вонят само отвън! — добави той, мъчейки се да имитира гласа на Хан Соло. — Това смърди!

— Не, ти смърдиш след закуска с фибри. Това е интересно.

Шон зяпна жена си. Не можеше да повярва, че й доставя удоволствие.

— Я виж ти, кой смени мелодията. Така и така сме спрели, защо не провериш сигнала? — предложи Шон, докато превключваше на първа, за да потегли отново.

Лорън извади телефона и погледна екрана. Пак нямаше нито една чертичка. Тя насочи вниманието си отново към отворения вързоп в скута си.

Документите лежаха на спретната купчинка, защитавана кой знае откога от стихиите от херметичната стомашна мембрана и кожените обвивки. Книги, отделни свитъци, текстове — всички те изглеждаха невъзможно стари и крехки. Лорън внимателно отвори на първата страница на най-горния ръкопис в купчината. Не разпозна знаците и беше сигурна, че никога не е виждала подобни, може би с изключение на един от музеите, които бяха посещавали с Шон. Писмеността приличаше донякъде на арабска.

— Боже мой — промълви тя, когато внезапно се досети. — Ами ако ги е откраднал? Ами ако ги е отмъкнал от някой музей и бяга от полицията?

Шон не възрази. Версията изглеждаше напълно възможна, както и всяка друга. Лорън продължи да преглежда купчината. Имаше отделни листове стар пергамент, три книги в груба кожена подвързия, завързани заедно с тънки кожени ремъци, както и множество стегнато навити свитъци. Някои съдържаха нещо като диаграми, но повечето бяха пълни с различни видове писмени знаци.

— Прилича ми на някаква колекция — започна Лорън. — И като че ли няма никакъв ред в подредбата им. Писмеността по отделните листове е различна… има и листове с рисунки…

Бип! Лорън се сепна и нишката на мисълта й прекъсна. Бип!

Беше звук от пристигащо съобщение по телефона, което означаваше, че имат сигнал. Лорън намери пипнешком телефона на таблото, погледна екрана и го подаде на Шон.

— Гласова поща — прозаично рече тя. — Брат ти и баща ми.

Шон се намръщи. Баща й звънеше на телефона му само когато не можеше да намери Лорън у дома. А и брат му Тим защо го търсеше? Не бяха се чували от години.

— Ще ги прослушаме после — реши той, докато прекъсваше връзката. Набра 911 и зачака. — Къде сме? — прошепна на Лорън и кимна към картата в отворената жабка.

Тя се побори известно време с картата и накрая му я подаде. Ориентирането по карта не фигурираше сред многото й чудесни качества, помисли си Шон, докато палеше осветлението. Придържаше волана с колене, като държеше телефона в едната си ръка и въртеше картата с другата.

— А — каза той, когато се обади операторът, — намираме се на около трийсет километра западно от кръстопътя Грийнсвил на стария Южен път…

Бип, бип, бип.

— Мамка му!

— Какво има? — Лорън го погледна и го видя как сваля телефона от ухото си, затваря го с отвращение и го мята в скута й.

— Сигналът прекъсна. Дръж го под око и когато се появи отново, набери пак. Намираме се… тук… някъде — посочи той едно място на картата, докато й я подаваше.

Лорън отново насочи вниманието си към купчината и продължи да прелиства документите, а Шон се съсредоточи в пътя. Не след дълго видя знак, първия от километри. Беше за някакво място на име „Мотел 6“, след двайсет и четири километра. Усмихна се. Поне можеха да отседнат и може би да вземат душ. Или да оставят скитника там и да стигнат навреме до летището, ако наистина се постараят.

— Хей, имаш ли още от онези купони, за които говореше? Имаше нещо за настаняване, нали? Може да…

Лорън не го слушаше.

— Лорън?

Тя се взираше в скута си. Големите й зелени очи бяха станали огромни.

— Добре ли си? Какво има? — попита Шон и сърцето му заблъска лудо.

Лорън бавно вдигна очи и го погледна сериозно. После взе онова, което гледаше, и го задържа пред него, за да може да го прочете. Беше книга като останалите, може би не чак толкова груба, но все пак стара.

Подвързана в някаква животинска кожа, по която още имаше остатъци от козината. И дебела.

Върху корицата имаше странен символ — вертикална линия с по-къса напречна и две примки, голяма и малка, увиснали надолу като капки. Но не външният вид на книгата накара Шон да набие спирачките, а изписаните думи:

Този дневник ще бъде открит на 13 юни 2014 г., след повече от две хиляди години. Името ми е Греъм Фонтейн и си спомням всичко.