Скот Бейкър
Правилото на знанието (33)

31.

Летището в Ричмънд, Вирджиния, представляваше интересен хибрид на култури. По-надолу на юг, в Райли-Дюрам или Мъртъл Бийч, местните бяха предимно бели. Ричмънд обаче се намираше достатъчно близо до Вашингтон, за да се усети влиянието на истинския мултикултурализъм. Покрай Шон минаваха лица от всякакъв произход, поглеждаха го за момент и след това продължаваха, заети с делата си.

Шон вървеше енергично по подвижната пътека. Нямаше багаж и мина бързо през проверката, благодарен, че Лорън го беше накарала да носи паспорта у себе си, вместо да го сложи в багажа. За момент му мина мисълта да се опита тайно да вмъкне пистолета, но остатъкът от пътуването с влака беше минал без повече произшествия и Шон изхвърли оръжието в един контейнер за боклук на перона.

В крайна сметка се оказа якето му. Бяха сложили бръмбар на него. А го беше страх да използва телефона си. Можеше да спести толкова много време и сили, ако просто бе използвал проклетия телефон! Въпреки това смени седем таксита, за да стигне до летището, слизаше на различни кръстовища и направи опитите да го проследят почти невъзможни. Разбира се, освен ако те вече не знаеха, че пътува към летището. Но откъде можеха да знаят? За тях Шон в момента лежеше на дъното на една река, след като е паднал от влака.

Никак не му се искаше да използва кредитната си карта, за да плати самолетния билет. Беше на път да стигне лимита й и знаеше, че в мига, в който я използва, ще издаде местоположението си, но възможностите му се изчерпваха. Перспективата далеч не беше утешаваща.

Пристигна в чакалнята и видя, че е пълна с мотаещи се пътници. Пръстът му разсеяно проследи символа върху корицата на дневника, пъхнат в ярко оцветена торба с емблемата на летището, висяща на рамото му. Торбата рязко контрастираше със смачканите му изцапани дрехи, които много добре отразяваха начина, по който се чувстваше. Недоспиването и твърде многото дози адреналин за твърде кратък период бяха изцедили всичките му сили.

Съсредоточи се отново върху фактите, с които разполагаше. Саул, авторът на разказа, беше член на тайна организация, обучила група агенти на място, кръстено Централата, които били пращани в миналото да интервюират важни исторически личности. Ама че смахната концепция. Ама че невероятна, изумително смахната концепция. Всъщност самата идея бе интересувала живо Шон през по-голямата част от професионалния му живот, макар да бе по-загрижен за механиката на процеса, отколкото за евентуалните му приложения.

„С кого би искал ти да се срещнеш?“ — попита го мозъкът.

— С Да Винчи — на глас каза Шон.

— Моля? — произнесе жената зад тезгяха.

— Какво? — погледна я неразбиращо Шон.

— Попитах какво кафе ще обичате — поясни жената, чиито големи бели зъби блестяха от дружелюбната усмивка на гладкото й тъмнокожо лице. — Не мисля, че имаме кафе на име „Да Винчи“, макар че в „Старбъкс“ сигурно предлагат. Придържаме се към обикновеното старо капучино, лате или кафе със сметана. Разбира се, освен ако не искате нещо късо и черно?

— Не, ъъъ, само… — Шон опипа малкото останали му дребни в джоба. — Просто капучино, благодаря — отвърна той, без да обръща внимание на шегата й. — Или пък с Нютон или Айнщайн — промърмори Шон, отново потънал в мислите си.

— Сигурен ли сте, че не искате без кофеин?

Шон взе кафето си, плати разсеяно и се отдалечи.

Фонтейн беше казал, че има и други — офицери, назначени към други личности. С каква цел? За да ги интервюират? Да попитат великите умове от историята „Защо?“ и „Как?“? Да научат всички неща, които искаме да знаем днес, в този свят? Или може би да им кажат какво предстои? Ама че концепция!

Веднага щом седна, извади бележника от торбата и го загледа. След малко щеше да се качи на самолет за Испания. Защо? Защото вярваше на всичко това ли? Защото вярваше, че книгата е дневник, написан от човек от съвременна Америка, изпратен две хиляди години назад в миналото? Не. Не, не отиваше, защото вярваше — а защото не знаеше какво друго да направи. Лорън я нямаше. Лорън беше убита заради тази книга. Някой вярваше в дневника и бе готов да убива, за да се добере до него. И това беше достатъчно.

— Ако се върнеш в миналото да интервюираш някого, би ли му казал бъдещето? Какво би направил, ако видиш да се случва нещо, което не ти харесва? Би ли го променил? Би ли се намесил? Би ли могъл да го промениш? Или фактът, че нещо се е случило по един начин, е доказателство, че не би могло да се случи по друг? — Шон откри, че отново си говори сам.

— Много сте странен, господине — обади се някакво гласче.

Шон погледна малкото момиче, покатерило се на мястото до него.

— На кого говорите? — попита любопитно то.

Шон се усмихна.

— На мозъка си — отвърна.

— На мозъка ли? — учуди се детето и сбърчи озадачено лице по начина, по който го правят само малките момиченца.

— Да. Понякога му задавам въпроси и той започва да работи върху отговорите, докато аз се занимавам с други неща — обясни Шон.

— Как можете да правите други неща, докато мозъкът ви отговаря на въпроси? — не преставаше момичето и се усмихна, показвайки голяма дупка, очакваща да бъде запълнена от нов зъб.

— Това са зъбите ти, нали? — каза Шон, сочейки към устата му.

— Аха.

— Ами, горе-долу така. Мозъкът ти казва, че е време зъбът ти да падне, но пък в замяна ще си играеш с приятелките си.

Момичето се замисли за момент и после грейна.

— Приятелката ми Джеси има нова куклена къща!

— Така ли? — направи се на изненадан Шон. Харесваше му как умът на детето обмисляше всички неща, космически и най-тривиални, всички еднакво важни.

— Сюзан, ела и престани да досаждаш на човека — обади се майката на момичето от задния ред, след като беше забелязала, че дъщеря й отново е изчезнала някъде. — Извинете. Понякога просто изчезва. Трябва да я гледам като орлица.

— Няма нищо. Когато бях малък, избягах от майка си в музея и останах да седя с часове при препарираната бяла мечка в ъгъла.

Жената се усмихна, не видя връзката и дръпна леко дъщеря си за ръката.

Шон се замисли за момента, когато майка му се върна и го намери; за лицето й, когато го видя да седи сам, как целият гняв изчезна за миг от облекчението, което изпита. Какво ли не бе готов да даде, за да види отново лицето на майка си. Какво ли не би дал, за да се върне в миналото и да им каже да не отиват онази сутрин в църквата. Щеше да се престори на болен. Щеше да направи всичко, ако знаеше.

Ако знаеше… До това се свеждаше животът. Мислиш си, че важните неща са дали ще си свършиш задачата навреме, дали ще закъснееш за онази среща на борда, или ще се разминеш с работата, към която се стремиш. После вселената се намесва и ти напомня, че важните неща в живота са колите извън полезрението ти, които могат да те засекат в осем и двайсет сутринта в неделя. Не, вече бе сигурен, че ако можеше да се върне в миналото и да говори с някого, това щяха да са майка му и баща му. Щеше да им каже, че се е справил добре. Че ги обича. Да Винчи можеше да почака.

— Първо и последно повикване за полет 912 до Мадрид. Пътниците могат да се качат в самолета през дванайсети изход — обяви женски глас по говорителя.

Двайсет минути по-късно Шон седеше на средната седалка в задната дясна част на самолета, между двама други пътници. Мъжът отляво беше огромен. Шон се опитваше да не зяпа пръстените сланина по врата му, но те сякаш го хипнотизираха и му напомняха за вратовете на онези сбръчкани мопсове.

Жената отдясно бе по-възрастна, с очила в тънки рамки, които се плъзгаха по носа й, докато се взираше упорито през прозореца и й се искаше да бъде по-далеч от двамата мъже от лявата й страна, единия дебел и потен, а другия мърляв й раздърпан.

На Шон не му пукаше. Дори не забеляза кога огромният самолет се понесе с рев по пистата. Макар за първи път да се качваше в самолет, Шон Стрикленд пропусна най-вълнуващата част. По-късно обаче си помисли, че си е заслужавало, защото му предстоеше да прочете най-важната информация в живота си.