Скот Бейкър
Правилото на знанието (70)

68.

Шон седеше в лобито на хотела.

Чувстваше се зле заради онова, което беше направил. Знаеше обаче, че няма избор — трябваше да се погрижи за две неща. Първо, трябваше да си осигури плейъра, за който знаеше, че ще се намира на задната седалка в колата на журналиста, когато го отвлякоха с Дейвид. И второ, миналата му версия трябваше да се забави достатъчно, за да могат двамата с Лорън да се върнат по следите им до Централата. Докосна челото си и зарастващата рана. Мразеше се заради това, че е отговорен за отвличането и съответно за смъртта на Крейг Шварц. От самата мисъл му призляваше, но как би могъл да промени нещата?

Беше платил на шофьора си значителна сума да наеме бойците и да прибере куфарчето след отвеждането на пътниците. Знаеше какви ще бъдат последствията за журналиста и за похитените; беше наясно, че двамата с Дейвид ще изядат здрав пердах и че Шварц ще умре, но знаеше също, че забавянето е необходимо, за да могат двамата с Лорън да стигнат до Рим и да проведат срещата, която предстоеше всеки момент.

Погледна часовника си. Три без пет. Лорън беше в тоалетната на лобито. След пристигането си сутринта бяха успели да намерят необходимите неща — латекс, рициново масло, оцветител за храна и боя. Освен това бяха намерили дрехи, приличащи на онези, които носеше Джовани онзи ден. После ги бяха изгорили. Шон беше малко смутен, защото на Лорън май доста й хареса да пали, реже и дере дрехите, докато не заприличаха на попаднали в експлозия. Намери утеха в знанието, че номерът е минал още преди да са го направили. Кого се опитваха да заблудят сега? Самия… него. И той се беше хванал. Нито за миг Шон не бе се усъмнил, че експлозията и раните на Джовани са били измама. Не беше обърнал внимание на дрехите, които бе носил духовникът; цялото му внимание бе приковано от ужасните изгаряния и рани по тялото му. Знаеше, че планът ще проработи просто защото вече беше проработил.

Надяваше се да е така.

Онова, за което Шон не знаеше, бе бомбата. Нямаше нито времето, нито познанията да приготви кола бомба, така че му оставаше да вярва, че тя е истинска. Някой наистина бе искал смъртта на Джовани. Планът означаваше, че не само ще спасят живота на йезуита, но и ще накарат онези, които искаха да е мъртъв, да повярват, че са успели. Всичко трябваше да изглежда реално.

Часовникът на Шон тихо иззвъня. Той вдигна очи и видя широкоплещестия свещеник, който тъкмо бе слязъл по стълбите. Шон седеше, като се мъчеше да изглежда спокоен и уравновесен, но вътре в него всичко вреше и кипеше.

Джовани учтиво си проби път през тълпата в лобито и огледа помещението, без ни най-малко да показва, че го прави. Беше истински професионалист. Личеше си, че е възбуден. Току-що беше видял нещо, което никога не бе вярвал, че ще види през живота си — някой не само беше разбил кодека, но и бе разработил метод, който осигуряваше на зрителя нечувано досега изживяване. Онова момче беше гений.

Срещата бе необичайна. Мъжът бе казал, че ще се срещнат в лобито в три, но без никакви тайни знаци, пароли и описания. Беше казал само: „Гарантирам ви, че ще ме познаете“.

И наистина го позна. Джовани се сепна, когато очите му показаха нещо, което не можеше да е вярно. Той се обърна и тръгна направо към мъжа.

— Прав бяхте — каза йезуитът, докато сядаше пред доста очуканата версия на лицето, което бе оставил току-що горе.

— Няма много време, така че трябва да правите точно каквото ви кажа. Разбрахте ли? — сериозно попита Шон.

— Ще правя само онова, което аз реша, и нищо друго. Вие разбрахте ли? Не ми губете времето.

Джовани стана и тръгна да си върви.

По дяволите, биваше си го. Нито за секунда нямаше да приеме слаба позиция на масата за преговори.

— Ще бъдете убит — каза Шон малко по-бързо, отколкото му се искаше.

Джовани спря, обърна се и отново седна на мястото си.

— Как ме убиват? — попита, сякаш въпросът беше предрешен.

— Кола бомба. След около петнайсет минути двамата, с които се срещнахте току-що, ще тичат надолу към взривила се кола на паркинга и ще ви открият лежащ на земята, борещ се за последен дъх.

— Да бъдем… откровени, господин Стрикленд. Онова горе сте вие, нали?

Шон леко кимна вместо отговор.

— И щом сега сте и тук, трябва да приема, че наистина сте били в Централата и по някакъв начин са ви изпратили в миналото. Затова не се съмнявам, че информацията, която имате, е вярна. Но защо идвате да ми го кажете? Ако се е случило, то не може да бъде променено. Това е Правилото на знанието, както го наричате.

— Да, аз също мислих върху това — рече Шон и заряза преструвките. — Мислих върху това какво точно знам. Какво би могло да се случи, за да се изпълни онова, което зная, че е истина, но с различен резултат. Във филмовата индустрия го наричат предпродукция. — Той стана. — Моля, последвайте ме и ще продължим разговора.

Джовани стана и тръгна след Шон към нишата, където бяха вратите към тоалетните. Шон почука два пъти на вратата на кабинка, на която имаше надпис, че не работи.

— Аз съм.

Вратата се отвори и двамата влязоха. При вида на това, което имаше в кабинката, окото на Джовани трепна — най-явната индикация за изненада, която даваше до този момент.

— Всъщност, аз знам само онова, което видях. Приех видяното за истина, но жена ми е доказателство, че онова, което човек мисли, че се е случило, не е задължително истина. Мислех си, че видях как я убиват, но в действителност видях единствено насочен пистолет, след което чух изстрели. Оказва се, че са били неточни — каза Шон и се усмихна на Лорън. — Винченцо, това е Лорън.

Свещеникът целуна ръката й.

— За мен е чест.

— И тъй, Лорън е приготвила някои неща тук… — започна Шон.

— Виждам — прекъсна го Джовани, докато гледаше набора шишенца, четки и гримове. — Смятате да инсценирате смъртта ми. Много хитро, господин Стрикленд. С колко време разполагаме? — попита той и започна да съблича ризата си, без да го подканват.

Лорън се захвана за работа.

— Колкото е необходимо. Стига да не е повече от десетина минути.

 

 

Около дванайсет минути по-късно тримата излязоха от неработещата тоалетна. Някакво момченце в коридора ги зяпна с отворена уста. Джовани, който изглеждаше така, сякаш току-що се е измъкнал от ада, му се усмихна и намигна. Уплашеното дете се обърна и се затича обратно при родителите си.

— Сигурен ли сте, че бомбата се задейства от дистанционното ви? — попита Шон, докато прекосяваха малкото лоби, опитвайки се да останат незабелязани.

— Познавам Льоклер. Единствено той би направил това. Единствено той има топките, както се изразявате. Наясно съм с методите му. Дистанционното ще задейства бомбата.

Удовлетворени, Шон и Лорън се отдалечиха от ужасно изглеждащия възрастен свещеник.

— Наистина е трябвало да започнеш работа в киното — каза Шон на жена си, докато заставаха зад една колона на хотела.

— Да, просто си представям как баща ми се съгласява! — разсмя се тя, горда от работата си. После се позамисли. — Може пък наистина да го направя.

 

 

Винченцо Раул Джовани погледна новото си бяло „Алфа Ромео“ и въздъхна. Обичаше тази кола. Беше най-добрата, която Ватиканът някога бе давал на изплащане, и управлението й беше мечта. Джовани направи две бързи обаждания — едно в пожарната и едно до собствените си хора, които да дойдат с линейка и да го приберат. Извади ключовете и погледна колата още веднъж. После я взриви.

Експлозията беше страховита. Много по-мощна, отколкото бяха очаквали. Пръснаха се прозорци, разлетяха се парчета стъкло, огнената топка погълна околните автомобили. Ударната вълна отхвърли Джовани назад и той трябваше бързо да излази на четири крака на мястото, което му бе посочил Шон.

Лорън ахна зад колоната, когато видя Дейвид и съпруга си да се втурват по стълбите и да си пробиват път през тълпата. Въпреки че вече вярваше в разказаното й от Шон, при вида на двете негови версии на едно и също място й се зави свят.

Докато гледаше как Шон си пробива път през тълпата, тя си представи болката, която е изпитвал, сигурен, че тя е мъртва. Ужасно много й се искаше да го извика и да му каже, че всичко ще бъде наред.

Суматохата продължи само две минути, след което пристигнаха пожарна и линейка. Като гледаше да не доближават мястото на експлозията, Шон бързо поведе Лорън към линейката, обхванат от странно чувство за дежавю. Секунди по-късно вече поеха по пътя и бързо се отдалечаваха от хотела.

Джовани се надигна и започна да сваля грима от лицето си.

— Направих онова, което поръчахте — казах му да чете. Мога ли да попитам за какво става въпрос?

Шон извади листа с името на Джовани. Свещеникът го разгледа и позна оторизирания от него превод на документ от Свитъците от Мъртво море, преоткрит неотдавна при подробното каталогизиране на находките.

— Откъде сте се сдобили с това? — попита, докато се носеха по тесните римски улици.

— От един орех — отвърна Шон. — Вижте, точно сега не е важно откъде го имам. Важно е какво се казва в него. Запознат ли сте с документа?

— Да.

— Кой друг го е виждал?

— Много малко хора. Макар че, както можете да си представите, Льоклер и хората му вече разполагат с пълен достъп до всичко, върху което съм работил. Със сигурност е виждал този документ. Възможно е да е било преди години. Той работеше върху преводите.

— А знаете ли нещо за картата и дневника, за които се споменава вътре?

— Боя се, че не е много. Така и не открихме какво се има предвид под „дядото на Каролина“. Посланието изглежда много лично. От доста време търсим това момиче.

Шон се усмихна. Да, наистина бе лично.

— Има се предвид планината Грандфадър в Северна Каролина.

Този път Джовани погледна Шон наистина изненадано.

— Откъде знаете?

— Намерих дневника. Намерих всичко.

— Намерили сте дневника? — почти изписка Джовани. — Трябва незабавно да го преведем! Къде е той? Льоклер знае ли за него?

— Знае. Беше пратил свои хора в Грандфадър. Те работеха по въпроса, но не откриха нищо.

— Но вие сте успели?

— Да.

— Къде е той сега? Трябва да го преведем!

— Боя се, че това е невъзможно. Приятелите ви в Обществото подмамиха Дейвид и мен да го отнесем направо в Централата. Беше у мен, когато машината бе задействана.

— Значи дневникът е в Централата?

— Да, или по-скоро ще бъде. Няма нужда от превод. Книгата е написана на английски.

Джовани го зяпна. После бавно закима.

— Логично, предполагам. Така никой не би могъл да разбере какво се казва в него, ако бъде открит по-рано. Никой не би могъл да го прочете до наше време. В такъв случай… — Джовани преглътна. — В такъв случай сте прочели дневника на Фонтейн, така ли?

— Да.

Джовани се умълча, докато смилаше чутото.

— Нека ви попитам отново, Винченцо. Какво искате? Съгласихте се да се срещнете с мен, за да изтъргувате информация срещу плейър. Сега аз спасих живота ви и ви казах, че съм чел дневника. Какви са мотивите ви? И без глупости.

Джовани продължи да мълчи. Накрая погледна Шон право в очите и за първи път в живота си реши да сподели най-съкровеното си желание с друг човек.

— Приятелю. Желанието ми, най-дълбоката ми мотивация е да намеря диска и да видя отново лицето на нашия Господ Исус Христос.

— Отново?

— Аз… открих призванието си след видение. Трябва да знам дали… — Джовани сведе поглед, сякаш се беше засрамил.

— Какво би направил Льоклер, ако намери диска? — притисна го Шон.

Джовани пое дълбоко дъх.

— Познавам Франсоа Льоклер от много време. От много време. Бяхме приятели в семинарията. — Свещеникът се загледа в далечината, сякаш гледаше през годините. — Той беше… е… много надарен човек. Изключителен интелект. Може би най-интелигентният човек, когото съм познавал някога. Той е страстен и невероятно амбициозен, но… — Джовани поклати глава. — Има свои идеи. Представи за това какво се е случило в действителност. Той не вярва, че Исус е умрял на кръста.

— Но нали е католик? — озадачи се Лорън.

— Да, да — махна с ръка Джовани. — Пази идеите си за себе си, разбира се. Малцина знаем в какво вярва в действителност. Само онези, които той се опита да привлече към своя начин на мислене. Не, права сте, той е католик, но не защото вярва в доктрината на църквата. А заради властта.

— Какво общо има властта с това да си католик? — учуди се Шон. Това беше нещо ново за него.

Джовани се усмихна.

— Приятелю, въпреки онова, което може би си мислят хората, на света има само три религии, разполагащи със значителна политическа власт — юдаизъм, ислям и християнство. Евреите говорят с парите си и влияят на политиката чрез финансови помощи за предпочитаните кандидати. Ислямът е разделена религия, шиитите и сунитите враждуват помежду си. Но само една религия, католицизмът, разполага с ядрено оръжие.

Джовани млъкна, за да даде възможност на слушателите си да попият думите му.

— Ватиканът? — бавно рече Шон. — Ватиканът има ядрено оръжие?

— Три — отвърна Джовани. — Факт, за който не знае нито едно правителство. Факт, известен единствено на шепа избрани във високите ешелони във Ватикана, както и на Льоклер.