Скот Бейкър
Правилото на знанието (40)

38.

По-скоро паднах, отколкото се спуснах на земята. Пръстите ми бяха слаби и ми бе трудно да се задържам за грубите опори по стените на акведукта. Малбул и Мишка вече бяха долу и ми помогнаха да се изправя. Бяхме се придвижвали цял ден по водния път без инциденти и едва сега, когато се намирахме извън многолюдния град, реших, че е безопасно да изоставим каменните корита на изкуствените реки.

Кехлибарената светлина на залязващото слънце се лееше върху камъните. Нощта скоро щеше да спусне завесата си над града и да ни осигури прикритието, нужно ни да се промъкнем през мрежата на римляните.

— Изгубил си много кръв, приятелю — отбеляза Малбул, докато прехвърляше ръката ми през рамото си. Намръщих се от движението. — Преди беше бял, а сега сякаш светиш със собствена светлина?

— Знаеш ли къде сме? — попитах, докато се тътрехме към една близка постройка с надеждата да намерим убежище.

Мишка отговори на въпроса ми.

— Недалеч от вилата на господаря ми — каза момчето, като се оглеждаше. — Ето онази сграда там, разпознавам формата на покрива й. Там ме заведоха, след като ме отвлякоха от селото ми.

То посочи една сграда недалеч, чийто остър покрив нарушаваше монотонния силует на града.

— Прилича на мавритански храм — отбеляза Малбул, след като проследи погледа на момчето. — Кой ти беше господар?

Мишка малко се смути.

— Аз… не знам. Заведоха ни при него, мен и двайсетина други момчета, след което ни натикаха в голяма стая. Той ни разпродаде. На всеки няколко дни ни караха на едно място в града, където идваха хора да ни купуват. Мисля, че извадих повече късмет от доста други момчета. Купи ме човек от игрите. Живеех в килиите при Големия цирк и работех при надбягванията с колесници, след което ме преместиха в новия Колизей. Много от момчетата бяха продадени на друг вид места.

Не се опита да обясни. Призля ми и в същото време изпитах гняв.

— Някъде от другата страна има конюшня — продължи Мишка. — Сутрин чувахме конете.

Усмихнах се на момчето. Искаше ми се аз да бях толкова оправен на неговите години. Дадох си сметка колко чуждо е това място за него, как не се чувства на мястото си. Не говореше местния език и беше откъснат от простия селски живот, който бе водил — единствения живот, който познаваше. Може би поради младостта си беше успял да се адаптира и приеме новата си реалност. Аз обаче имах проблеми с моята.

И тогава в мрака се разнесе глас.

— Наистина трябва да се опиташ да не кървиш толкова — каза някой зад Малбул.

Малбул и Мишка се обърнаха като един, докато собственикът на гласа излизаше от една ниша в стената.

Челюстта ми увисна. Мъжът, облечен в свободна туника и кожена пола на центурион, ни гледаше леко развеселено. Гъстата му черна коса беше прошарена със сиво, а на лицето му имаше белег, минаващ през лявата буза; бузите му бяха целите в дупки и без цвят. На кръста му висеше къс римски гладиус.

Нужно ми бе известно време да осъзная, че думите, които изрече, бяха на английски, макар и със силен акцент.

— Луис? — промълвих аз.

Малбул избута Мишка зад себе си и ме погледна. Не беше разбрал какво си говорим.

— А! Значи съм прав. Наистина ме познаваш! Кръвта, Греъм. Кръвта те издаде. Не всеки ден водата на града се замърсява с кръв и олио. Минават без проблем през филтрите.

— Какво става? — намеси се Малбул.

— Още не съм сигурен — отвърнах му на латински. Не откъсвах нито за миг поглед от италианеца пред мен, но бавно придърпах Мишка по-близо зад себе си.

— Все пак съм изненадан колко дълго остана там, макар и да предполагах, че ще се появиш някъде привечер. — Делисио пристъпи напред.

Малбул му препречи пътя.

— Кажи на маймуната си да се махне, иначе аз ще го разкарам — заплаши италианецът.

— Първо ми обясни какво става. Кой е твоето назначение? Защо се опитваше да организираш смъртта ми?

— Да, наистина изнесе страхотно представление, нали? Крикс! Това беше определено впечатляващо. Не даде никакъв шанс на горкия нещастник. Разбира се, винаги си бил прекалено театрален с техниката си.

Малбул долавяше напрежението и ставаше все по-нервен. Той инстинктивно сви и отпусна юмруци.

Делисио ме изгледа от глава до пети и се усмихна, когато видя как едва се задържам на крака след загубата на кръв и изтощението.

— Не можеш да го спреш, Фонтейн.

— Да го спра ли? Кой е твоето назначение? — упорито повторих.

Италианецът присви очи, сякаш решаваше нещо. Беше много по-стар, отколкото го познавах в Централата — сега беше мъж, отдавна прехвърлил петдесетте.

— Странна работа. Както несъмнено разбираш, процесът има някои неочаквани резултати. Тук съм вече от четвърт век и ако не беше пристигането ти, щях да си изживея живота в блажено невежество. Май трябва да съм ти благодарен. Ти се появи точно навреме.

Луис Делисио млъкна за момент и погледна напрегнатия Малбул, който още му препречваше пътя. Всичко стана толкова бързо, че дори не го видях. Малбул беше повдигнат от земята и запратен назад. Ъперкътът просна африканеца в безсъзнание. Падна и остана да лежи свит, в краката ми. Делисио вдигна ръка и заговори спокойно, сякаш изобщо не беше нанасял удар.

— Просто не мога да позволя да слуша този разговор.

— Той не знае английски. Не трябваше да го просваш в безсъзнание — процедих през зъби. Клекнах и проверих пулса на Малбул. — Какво искаш да кажеш с това, че съм се появил точно навреме? Навреме за какво? И откога си тук?

— Е, нека първо отговоря на последния ти въпрос. Събудих се преди двайсет и пет години насред древен Рим без никаква представа кой съм. Отначало бях объркан. Не ми отне много време обаче да разбера, че имам някои умения, които ме отличават от останалите около мен. Успях да се издигна във военната йерархия, след което стигнах до висок пост със значително политическо влияние. Порокът ми беше залагането на игрите. Обичам да посещавам ямите и да гледам как аматьорите се насичат на парчета. Наречи го слабост. И един ден отивам на едни игри под земята и виждам как някакъв се появява и унищожава противниците си, без дори да се изпоти, а главата ми едва не се пръска от появилите се образи. Образи на лицето ти, на сгради, на светлини, на самолети, на оръжия и машини на времето. Двайсет и пет години. Всъщност, като си помисля сега, не беше лош живот, но тогава си спомних целта си.

— Назначението ти. Кой е бил? Цезар ли?

Делисио отново се усмихна.

— Ами да — бавно рече той. — Да. Цезар беше назначението ми. Август Цезар, не Юлий. Но май вече е твърде късно. Той беше прогонен за известно време, знаеш ли? Не мисля, че е записано в историята. Не, назначението, което ми дадоха, бе Цезар, но целта ми е съвсем различна и ако не се беше появил ти, може би никога нямаше да си я спомня.

— Карай по същество.

— Всъщност, сега е време ти да отговориш на мой въпрос. Бих те попитал как си се озовал тук, но мога да се досетя. Интересува ме какво те накара да си спомниш?

Погледнах назад към Мишка, който стоеше достатъчно далеч, за да има преднина, ако му се наложи да бяга от Делисио. Мишка също не разбираше какво си говорим, но явно усещаше, че разговорът ни не е приятелски.

— Камерата — просто казах.

— Как я намери? — попита заинтригуваният Делисио.

— Бях ранен. И я намерих.

— Ранен в бедрото? Колко удобно. Но знаеш ли, не мисля, че бих си направил труда да ровя в крака си заради историческото удовлетворение на Обществото. Камерата ми може да си остане там, където е. Е, искаш да ме спреш ли? Сега е твоят шанс, но трябва да знаеш, че Баришников не е единственият.

Нямах представа за какво говори, но се престорих на изненадан.

— Е, вече не е така. Това, че си тук, може да означава само едно — открил си Баришников и той ти е разказал за мен.

Премълчах и стиснах зъби, сякаш току-що са ме разобличили, докато в действителност ми се зави свят при мисълта, че има и трети агент на Централата — Баришников.

— Щом те видях, си спомних защо съм тук, така че пратих двамата си най-добри агенти в Юдея да довършат работата. Със смъртта ти никой няма да може да ги спре. Боя се, че никога няма да вземеш интервюто си от Христос.

Това беше прекалено. Мислите ми препускаха да сглобят картината. Откъде знаеше за мисията ми? Никой от агентите не знаеше кои исторически личности трябва да интервюират другите. Самият факт, че Делисио разполага с тази информация, че знае, че трябва да интервюирам Исус, означаваше, че я е получил от другаде, а не от Централата. Означаваше, че…

— Внедрен ли си? — попитах. Видях как за момент в очите му се мярна смущение. Беше предполагал, че го зная. Бързо се опитах да замажа грешката си. — Баришников твърдеше, че те е издал след пристигането ти.

Делисио обмисли лъжата.

— Е, май е бил по-умен, отколкото изглеждаше. Няма значение, няма да останеш още дълго жив, за да кажеш истината, а след като агентите ми извършат покушението, светът, нашият свят, ще бъде едно много по-добро място. За доброто на всички е.

С тези думи той разхлаби меча. Това означаваше две неща — че Исус е жив и че Делисио смята да се погрижи аз да не бъда сред живите.

— Ако искаш нещо да бъде свършено, свърши го сам — каза той, докато вадеше меча от ножницата и замахваше мълниеносно към врата ми.

Размина ми се на косъм, успях да избегна удара, като се дръпнах назад в последния момент и тупнах тромаво върху лежащия в безсъзнание Малбул.

Острието се понесе надолу и едва успях да се разкрача, за да избегна върха, който се заби в земята. Направих ножица и се претърколих настрани, като хванах острието с крака и го изтръгнах от ръката на Делисио. В мига, в който успях, изритах към корема му, но той бе прекалено бърз. Дръпна се назад, сграбчи крака ми и рязко го изви. Болката ме прониза и ме принуди да се завъртя, за да не се скъсат сухожилията в коляното. Докато го правех, нанесох удар с другия крак и го улучих отстрани в главата. Той залитна назад и аз се претърколих, за да се изправя на крака.

Крепеше ме само адреналинът, но знаех, че той всеки момент ще свърши. Делисио беше различен от всички останали, срещу които се бях изправял. Беше агент, офицер, със същото обучение и умения като моите, ала беше свеж, а аз бях на път да рухна. Не можех да спечеля този двубой.

Яростен рев разцепи въздуха и Мишка се хвърли към Делисио, вдигнал меча му високо над главата си. Бойният му вик предупреди италианеца прекалено рано, за да бъде изненадан. Сърцето ми се сви, когато видях как Делисио прикляка, завърта се и помита момчето, озовало се в обхвата му. Предимството, което бях извоювал, като лиших италианеца от оръжието му, отиде на вятъра, когато той се протегна и взе меча от падналото момче.

Мишка лежеше неподвижно на земята.

Започнах да обикалям в кръг и да се преструвам, че атакувам, като в същото време отвеждах Делисио по-далеч от телата на приятелите ми.

— Сам ли си дошъл? — предизвикателно попитах. — Защо не взе легионите си? Толкова ли си сигурен в себе си, Луис?

— Не ми трябват легиони, за да те довърша, Фонтейн. Мислиш, че можеш да ме убиеш ли? Е, ето ме! Винаги съм бил по-добър от теб.

Делисио атакува и върхът на дългия четиридесет и пет сантиметра гладиус се понесе към сърцето ми. Изтощението забавяше реакциите ми. Успях да избегна удара, но със закъснение осъзнах, че съм се хванал на уловката му. Докато ръгаше с дясната си ръка, Делисио извъртя цялото си тяло, като спря удара си, но ме принуди да се дръпна. Продължи завъртането и изнесе лакътя си. В усилието си да избегна меча се нанизах право на лакътя. Ударът счупи носа ми и ме просна по гръб. Бях замаян, неспособен да помръдна, с насълзени очи. Бях победен.

Твърде уморен, за да мисля бързо, твърде изтощен, за да предвидя трика му, погледнах нагоре и разбрах, че краят е настъпил. От носа ми течеше кръв и се смесваше със сълзите ми. Главата ми се люшна настрани и видях Малбул и Мишка, лежащи в мрака на улицата. Исус щеше да бъде убит преди да успея да говоря с него и дискът ми никога нямаше да стигне до скривалището си.

— Надявам се, че записваш — каза Делисио, докато вдигаше с две ръце късия си меч.