Скот Бейкър
Правилото на знанието (59)

57.

Беше ужасно студено и двамата умираха от глад. Шон промърмори на Дейвид, че „всичко ще бъде наред“, докато компютърният инженер лежеше вързан до него. Незнайно защо похитителите им ги държаха вързани и в отделни палатки през нощта, а на сутринта ги събудиха, биха ги още малко, пак им вързаха очите и ги качиха отзад на камиона. Дейвид скимтеше от болка, натъртеното му тяло се друсаше на металната каросерия. Похитителите не говореха нито дума английски и Шон се запита дали просто не са ги избрали като двама западняци, за които могат да получат откуп. Не че някой би платил за него. Вероятно бащата на Лорън вече не беше на себе си и сигурно обвиняваше него за изчезването на дъщеря си — при това с пълно право.

В края на краищата, вината бе негова — той се беше съгласил тя да дойде с него, макар да знаеше, че трябва сам да замине за Англия. Наруга се за пореден път, но после го обхвана онова странно спокойствие, което бе изпитал след прочитането на дневника.

Беше съобщил в гимназията в Мейсънвил, че излиза в отпуск, така че те едва ли щяха да се разтревожат, че го няма. На кого другиго би могъл да липсва? Със сигурност не и на някого, разполагащ с достатъчно пари, за да плаща откуп.

Подозираше, че Дейвид е на подобен хал. Компютърният инженер се криеше от две години и бе изключително предпазлив при установяването на контакт с когото и да било. Шон се съмняваше, че някой ще забележи изчезването му.

Пътуваха от около час, когато неочаквано се разнесоха викове и камионът рязко спря. Шон чу как мъже скачат от каросерията насред стрелба. Последва още стрелба и разтърсваща земята експлозия, когато нещо непосредствено до тях беше хвърлено във въздуха — може би джипът със стрелците, който пътуваше с тях. Чуха се писъци, гърмежи и удари на куршуми. Нито един не улучи машината, в която се намираха Шон и Дейвид. Навсякъде около тях се водеше престрелка, а те лежаха безпомощни, със завързани ръце и очи.

— Какво става? — със задавен глас попита Дейвид.

— Не знам. Обърни се с гръб към мен.

Шон чу как едрият мъж се загърчи и се претърколи пред него.

— Добре, ще се наведа към ръцете ти. Ще опиташ ли да махнеш превръзката на очите ми? — попита Шон.

— Ще опитам — отвърна Дейвид.

Шон се наведе към ръцете на компютърния инженер, като движеше глава по гърба му в усилието си да го ориентира. Дебелите пръсти на Дейвид зачепкаха плата и не след дълго кърпата падна. Материята беше залепнала за засъхналата кръв на главата на Шон и при отделянето и раната се отвори отново.

Той изръмжа.

— Извинявай! Е? Виждаш ли нещо?

Шон се огледа. Бяха сами в каросерията на камион — метален под и рамка, върху която беше опънато платнище. Зад тях пътят се отдалечаваше и правеше завой. Планината беше сурова и студена. Покрай пътя тук-там се виждаха преспи и навят сняг. Изведнъж гледката беше закрита от трима мъже в униформи. Американски униформи.

— Е, момчета, достатъчно сте се излежавали за днес, не мислите ли?

Шон беше поразен. Никога не бе се чувствал по-щастлив при вида на въоръжен човек.

 

 

— Морска пехота — малко по-късно подхвърли плешивият мъж, седнал на предната седалка. Носеше големи слънчеви очила и синя камуфлажна униформа. Шон и Дейвид седяха в задната част на бронетранспортьора с други двама войници, които гледаха право напред, без да кажат нито дума.

— Май сте много важни, господа — продължи мъжът. Акцентът му беше тексаски, доколкото можеше да определи Шон.

— Още не мога да разбера — рече той. — Откъде сте научили къде сме, какво искат специалните части от нас и кои бяха онези хора?

Пороят въпроси нямаше край, умът му още не можеше да побере всичко случило се.

— Ако трябва да съм честен, синко, не мога да ви кажа много. Знам само, че лично президентът натовари цяло поделение със спасяването ви от похитителите. Сам ни даде оперативната информация и заповедите. Направо нечувано. Освен това ни каза къде да намерим тялото на онзи журналист.

Шон замълча за момент, като си мислеше за Крейг Шварц. Имаше чувството, че човекът е бил използван като пионка в някаква противна игра. С мъка се застави да се съсредоточи върху настоящето.

— Добре, да изясним нещата. Президентът на Съединените щати е пратил цяло поделение морски пехотинци да ни спасява. Сигурни ли сте, че сте попаднали на правилните хора? Не че се оплаквам, но съм абсолютно сигурен, че никога не съм бил канен в Белия дом. Не предполагах, че президентът следи толкова отблизо какво става по света.

Плешивият мъж се обърна.

— Не го прави. Ти си Шон Стрикленд. Приятелят ти е Дейвид Блек, а убитият е журналистът Крейг Шварц от Си Ен Ен. — Беше твърдение, а не въпрос.

— Да, точно така. Добре, за момент ще се опитам да пренебрегна факта, че президентът знае кой съм. Къде се намираме?

— Малко след границата между Афганистан и Пакистан, на път към пазено в тайна място. Минахте през прохода Хибер и сега сте в афганските планини, може би най-дивото и лишено от закони място на света.

— А как разбрахте къде се намираме?

— Посочиха ни най-общо района, след което разузнавателните ни части ви откриха. Това ни е работата, синко.

— Добре…

Шон си даде сметка, че мъжът, който се беше представил като капитан Алън Джонстън, ще отговаря единствено на директни въпроси и че ако желае да получи информацията, която искаше, трябваше да задава правилните въпроси по правилния начин.

— Защо сме толкова важни за президента? — попита той.

— Не знам, синко. Не е по моята специалност.

— Кои бяха онези…

— Взехте ли куфарчето ми? — намеси се Дейвид. — Някой да е взел куфарчето ми?

Капитан Джонстън се усмихна.

— Казаха ми, че ще питате за него. Пратихме хора да го приберат. Очакваме да получим докладите им след няколко минути. Трябва обаче да ви предупредя, че онази кола е била надупчена здравата. Няма гаранции, че вече не е ограбена.

Дейвид изглеждаше едновременно облекчен и разтревожен.

— Колкото до приятелчетата ви, бяха пакистанци, но това е всичко, което ни е известно за тях. Племето си има военни групи и наемници, които действат на страната на талибаните. Знаем не повече от самите вас защо са ви отвлекли.

— Добре. Добре… — Шон погледна напред. Опипа хлътналия си корем. Дневникът още бе затъкнат в колана му. До такава степен беше станал част от него, че вече почти не го забелязваше. — Тогава ми кажете следното: какви са заповедите ви? Къде ни водите?

— Моите заповеди ли, синко? Наредено ми е да ви заведа на определено място в планината и да ви оставя там.

— Какво? — Шон си помисли, че не е чул добре. — Да ни оставите там? Насред планината? Няма ли да ни откарате в базата си? Или в болница?

— Не, синко. Никакви болници, никакви бази. Всъщност, след десетина минути ще стигнем — добави той, когато бронетранспортьорът отби от черния път и продължи по друг, който едва се забелязваше.

Облекчението на Шон бързо се изпари.

— Не можете просто да ни зарежете!

— Съжалявам, синко, но такива са заповедите. Така нареди президентът.

Шон започна да се паникьосва. Погледна към Дейвид, чието лице бе цялото в синини, дясното му око беше подуто.

— Какво трябва да правим тук? — обърна се към капитан Джонстън.

— Това не е по специалността ми.

— Не е по специалността ви ли? — изкрещя Шон.

Понечи да се наведе напред, но морският пехотинец до него го сграбчи за рамото и го дръпна обратно на мястото му. Не можеше да повярва. Това не беше спасителна мисия. Прекара останалите минути в гневно мълчание, докато високопроходимата машина не спря.

— Май тука трябва да слизате — каза капитан Джонстън и се обърна назад. Един от войниците мълчаливо отвори вратата.

— Не — категорично заяви Шон.

— Боя се, че нямате такъв избор, господин Стрикленд. Не се безпокойте, ще ви бъде осигурена храна. А сега слезте, ако обичате.

Шон остана още малко на мястото си, докато оглеждаше околността. Не можеше да си представи по-враждебно и изолирано място. Взря се в лицата на мъжете в кабината, но никой не отвърна на погледа му.

Всички чакаха търпеливо и безмълвно. Накрая Шон погледна Дейвид, който бе странно притихнал. Бавно и с неохота той стана от мястото си и слезе. Камъните захрущяха под краката му, студът го прониза. Призля му. Излизането от военната машина беше като удар с мокър парцал. Обеща си да не гласува за президента Самюелс на следващите избори. Секунда по-късно Дейвид се озова до него с раница, дадена му от един морски пехотинец. Вътре имаше храна и вода.

— И още нещо — каза капитан Джонстън, като слизаше от машината.

До него застана войник с друга раница. Той я отвори и извади от нея нещо като футуристичен хеликоптер, ударен с лъч за смаляване. Беше покрит със същите камуфлажни шарки като униформата на морските пехотинци и когато бе разгънат, Шон видя няколко камери в предната му част.

— Това е буболечка. Вашият водач. Следвайте го.

— Къде ще ни отведе? — попита Шон, докато Дейвид разглеждаше с интерес устройството.

— Съжалявам, синко, не е по специалността ми — отвърна капитанът и се качи обратно в кабината. — Бог да е с вас и късмет и на двама ви, господа.

Вратата се затвори и бронетранспортьорът потегли.

Шон се обърна и погледна към Дейвид, който продължаваше да мълчи. Военната машина изчезна зад завоя и скоро звукът от двигателя й заглъхна. Двамата останаха да стоят на мястото, където бяха слезли. Насред нищото. Преспи покриваха неравната земя навсякъде около тях. Камъни стърчаха от снега и леденият вятър пронизваше телата им. Шон погледна апарата в краката на Дейвид. Не беше помръднал. Дейвид бръкна в раницата и извади нещо, увито в станиол.

— Сандвич? — предложи той.

 

 

Беше минал почти час и започна да вали мек сняг. Шон бе изпитал всички емоции, за които имаше сили, най-вече чувството за безсилие. Бяха изпили голяма част от водата и изядоха почти цялата храна, включително и голямо парче морковен кейк, който Шон нагълта и едва не се задави, когато в гърлото му заседна необичайно голямо парче орех. Да стигне чак дотук и да бъде убит от орех в пакета за първа необходимост? Подобаващ край, помисли си.

Апаратът продължаваше да лежи на земята. Дейвид беше използвал времето да го разгледа колкото се може по-добре, без да доближава пръсти до зловещите на вид перки върху малкото устройство, като се мъчеше да разбере как точно са го направили.

Лицето му беше само на сантиметри от мъничкия хеликоптер, когато едно пиукане ясно му показа, че устройството далеч не е така мъртво, колкото изглеждаше. Роторите оживяха и секунди по-късно вече се въртяха на пълни обороти. Буболечката се издигна във въздуха по-плавно, отколкото им се струваше възможно, и полетя с равномерна скорост вляво от тях.

— Ъъъ, Шон? — каза Дейвид, когато устройството спря за момент и се обърна към тях, сякаш ги чакаше да го последват.

Шон побърза да застане до приятеля си — всяко действие бе добре дошло след безплодните мисли, които го спохождаха през изминалия час. Малкият хеликоптер отново полетя, повеждайки двамата на преход, за който не бяха нито подготвени, нито екипирани.

През по-голямата част от деня устройството се държеше на разстояние, докато двамата мъже, свикнали повече с лабораторията и класната стая, отколкото с дивата природа, се мъчеха да не изостават по неприветливия каменист терен. Когато пет часа по-късно започна да се стъмва, ръцете на Дейвид бяха така премръзнали, че вече не ги чувстваше като част от тялото си. Трябваше да напрягат всичките си сили и умения, за да не паднат и да не се пребият на някой от тесните корнизи, по които минаваха. Когато апаратът най-сетне влезе в някакъв малък отвор в скалата, страхът от неизвестното се смени с облекчението, че са намерили подслон. Щом се скриха от виещия вятър, прожекторът в предната част на устройството се включи, за да освети с червената си светлина тесния проход.

През следващия час пристъпваха напред, като удряха бедра и лакти в скалата. Дейвид беше възхитен от начина, по който буболечката летеше в тясното пространство, без да докосва стените и тавана. Устройството увисваше във въздуха или се стрелкаше напред, без да се блъсне в нито един камък — нещо, което не можеше да се каже за Шон и Дейвид. Двамата изгубиха всякаква представа за посока в лабиринта от проходи, но апаратът никога не се отдалечаваше прекалено много от тях.

Зловещата тишина внезапно бе нарушена от звук, който отекна в пещерата. Далечен, но ясно различим — висок крясък от болка.

Шон се закова на място и се заслуша. Дейвид се блъсна в гърба му в тъмното, облегна се на скалата и се свлече долу. Пердахът, който беше изял от пакистанците, го бе лишил от воля да продължава напред.

— Чу това, нали? — попита Шон.

— Май да — отвърна Дейвид.

Шон зачака, но вече не се чуваха никакви звуци. Сигурно въображението му правеше номера.

— Хайде, ако онова нещо се отдалечи прекалено, ще останем на тъмно и никога няма да успеем да се измъкнем. Трябва да продължим — каза Шон, но още докато говореше, видя, че устройството е спряло и търпеливо ги чака.

Дейвид си пое дъх. Мисълта как се губи в пещерите изпълни главата му с образи на пантери и хипопотами. Това беше достатъчен мотив да стане и да продължи напред, но устройството не помръдна.

— Е? — попита Шон и погледна апарата.

Буболечката висеше във въздуха абсолютно неподвижно, само роторите й се въртяха.

— Добре, вече можем да продължим, готови сме — каза Шон.

Устройството не помръдна.

„Чака нещо“ — обади се мозъкът на Шон. Устройството остана да виси още десетина минути, след което отново пое през лабиринта от проходи, водейки двамата мъже навътре в планината.

Дейвид почти не можеше да се движи и Шон преметна ръката му през рамото си, за да го поддържа през следващия час. Малко преди самият той да падне от изтощение, апаратът кацна пред тях, обърнат към стената. Шон и Дейвид докуцукаха до робота и погледнаха червения лъч светлина. Не видяха нищо освен скала. Устройството беше летяло непрекъснато през последните осем часа. Защо спираше точно сега?

Отначало дойде звукът — от нещо тежко, което сякаш се задвижваше от хидравлика. Почти веднага след това се появи синя светлина и на стената пред двамата мъже се появи очертание. Беше с ширината на автобус и два пъти по-високо, след което се раздели по средата. Отново се чу хидравличен звук, последван от бръмчене. Накрая скалата се раздвижи.

Плъзна се настрани. Отвори се. Светлината на буболечката угасна — вече нямаше нужда от нея. Сега двамата бяха окъпани от синята светлина, проникваща през разширяващата се цепнатина в скалата. Изтощени и изумени, Шон и Дейвид впериха погледи в отвора, който се оказа всъщност двойна врата.