Скот Бейкър
Правилото на знанието (13)

11.

Брюксел, 2008 г.

Лопатата се заби дълбоко. Студентът по археология я натисна във влажната пръст. Копаеше цял ден, но усилията му бяха възнаградени единствено с пот. Беше дошъл в Брюксел с мисълта, че тук ще има много французойки, германки и белгийки, които не биха отказали да си прекарат добре с италианец като него. Френският му беше доста добър и той търсеше възможност да го упражнява.

Тук обаче нямаше сексапилни французойки. А предимно пръст и история. Обектът беше близо до града, непосредствено до мястото, където се бе разиграла прочутата битка при Ватерло, но на него не му пукаше. Не очакваше да намери нещо интересно. Мястото беше копано и прекопавано много пъти.

Силвио погледна към младежа, с когото работеха заедно. Алек копаеше енергично, потта беше избила по покритите с лунички рамене и се стичаше по жилавите ръце. Само да можеше да престане да плямпа за историята на това място. Беше като ходещ справочник. Разказът би могъл да е интересен, ако не беше разказван от толкова досаден тип.

— През 1814 г. с предаването на френския генерал Наполеон Бонапарт бил сложен край на двайсет и пет години брутални войни. — Алек се беше разгорещил. — След задържането му Наполеон бил заточен на средиземноморския остров Елба. После съюзените европейски сили се заели да възстановят мира, на който континентът се радвал преди.

Ако досадникът повече копаеше и по-малко говореше, можеха и да изпълнят необходимата квота дупки преди следобедната почивка, което означаваше, че Силвио би могъл да се приготви за вечерта. Беше чул за един бар недалеч от общежитието и смяташе да си опита късмета там.

— Известно време всичко било наред, но в първия ден на март следващата година Наполеон избягал от затвора си на Елба. Някои казват, че подкупил пазачите, според други бил освободен от верни поддръжници, но никой не знае какво точно е станало. Той отплавал за Франция и народът го посрещнал едва ли не като божество. Деветнайсет дни по-късно отново бил император. Войската го подкрепяла всеотдайно. Войниците, които били пленени във войните, били освободени и това дало възможност на Наполеон да реформира своята велика армия. Европейските съюзници започнали да се готвят отново за война, за да свалят императора окончателно…

— Кажи ми честно, млъкваш ли някога? — изсумтя Силвио.

Алек не му обърна внимание.

— Наполеон решил да атакува британските, пруските, белгийските и холандските войски преди някоя от другите армии да успее да се притече на помощ.

Алек се палеше, веждите му заиграха, а гласът му стана трескав.

Силвио продължи да копае мрачно.

— Херцог Уелингтън заел позиция на пътя за Брюксел, на мястото, където той излиза от гората на Соани южно от Ватерло. В южната част на долината, под втория хребет, се намирала фермата Бел Алианс. Точно на мястото, където се намираме ние в момента.

Алек замълча, сякаш очакваше аплодисменти. Не ги получи. Силвио се беше отпуснал на четири крака и разчистваше нещо с мека четка. Алек надникна в изкопа. Никога не беше виждал партньора си обхванат от такъв интерес. Може би лекциите му в крайна сметка са оказали някакво въздействие. Самият той не очакваше да намерят нещо, просто му харесваше идеята да е на мястото, където са се разиграли всички тези събития. Проточи врат, за да различи нещото, което се появяваше от пръстта. Нямаше начин да греши. Беше човешки скелет.

— Всеки ли умира в тази позиция? — риторично попита Силвио известно време по-късно, докато внимателно махаше пръстта от областта на таза. Скелетът беше почти изцяло запазен и лежеше в класическата поза на „очертаните с тебешир жертви“, сякаш тичаше.

Алек мълчеше. Разчистваха методично вече двайсетина минути и се бяха разбрали да не казват на никого за находката си, докато не приключат. Осмеляваха се да се надяват, че са попаднали на войник. Това щеше да ги направи герои.

Тъкмо се готвеха тържествуващо да съобщят за находката на шефа си, Силвио попадна на още нещо. Докато внимателно почистваше порестата става на дясната бедрена кост, той зърна блясъка на сребро. Меката четка махна рохкавата пръст и разкри още метал. Куршум! Бяха намерили… момент. Силвио не каза нищо отначало, но след малко посочи на Алек блестящия метален цилиндър, забит в костта. Разчисти го трескаво, силно заинтригуван.

Само час по-късно двамата студенти изправиха гърбове и огледаха находката си. Пред тях лежеше скелетът на войник от битката при Ватерло, все още стиснал в ръце гниещ мускет. По дължината на дясната му бедрена кост имаше тънък цилиндър с дължина около една десета от бедрото. Имаше обиколката на дребна монета и по повърхността му имаше някакви знаци, дупки и — което бе най-странното — лампички. Едно беше сигурно — подобен предмет не е съществувал през 1815 г.

Сан Франциско, 2011 г.

Дейвид Блек се канеше да натисне бутона за просвирване. Това бе моментът на истината. Пет години разработки бяха отишли за разбиване на кодирането.

За един от най-добрите разработчици на кодеци в света този момент беше равносилен на олимпийско злато. За Дейвид почти нямаше значение, че никой всъщност не разбираше работата му; самият той най-често се описваше като „цифров магьосник“.

Названието „кодек“, съкратено от „компресиране-декомпресиране“, се отнасяше за алгоритъма, който кодираше видеоданни с цел получаване на висококачествена картина на по-малък дисков обем. Преди пет години той беше получил мъничкия диск и бе сигурен, че в него се съдържат видеоданни. Моделът на блоковете беше последователен, което означаваше, че е било записано нещо продължително, а не отделни фрагменти от данни, пръснати безразборно навсякъде.

И ето че сега най-сетне смяташе, че е стигнал до решението. Разбирането на принципа на компресиране беше една от най-тежките задачи, с която се беше захващал. И кодирането далеч надхвърляше всичко, което бе виждал някога — все едно да намериш космически кораб много преди братята Райт да полетят над плажа на Кити Хоук.

Всеки нов кодек, излизащ на пазара, го приближаваше до разгадаването на невероятния малък носител, но данните бяха втъкани в молекулярната структура на самия диск. След малко повече от две години изчисления, ровичкане и преизчисления той най-сетне беше разгадал главоблъсканицата. За него бе станало много по-важно да разбие кодирането, отколкото да види самата записана информация. Интересуваше се от математиката, което беше добре, защото според инструкциите нямаше право да гледа съдържанието на диска. Беше добре платен и работеше на самия връх в своята област, така че изпълняваше онова, което се искаше от него.

Малката стая, в която седеше сега, бе слабо осветена, с канапе в единия край и още няколко удобни кресла. В другия край имаше голям плазмен екран. Дейвид се настани до шефа си и попита двамата европейци, които бяха дали поръчката, дали са готови. Те кимнаха и се наведоха напред, вперили погледи в екрана. Дейвид натисна копчето.

Нищо. Черен екран. „Мамка му.“

Дейвид не знаеше какво да каже. Беше им гарантирал, че е разбил кодека, и знаеше, че е така. На диска имаше данни… и тогава на екрана се появи бял текст:

ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР: 0012

СУБЕКТ: Наполеон Бонапарт

ОФИЦЕР: X10

Текстът остана пет секунди, след което екранът отново почерня. Всички бяха като зашеметени. Фактът, че имаше само пет секунди картина, нямаше абсолютно никакво значение за него — с подобна технология или се справяш, или не. Дейвид беше извлякъл данните от диска и се чувстваше изключително доволен от себе си. Започна да се изнервя едва когато гостите продължиха да седят мълчаливо. Размърда се смутено. Какво очакваха те?

Накрая единият каза нещо на другия на италиански. Вторият изсумтя. После първият заговори отново. Думите му едва се разбираха от силния акцент.

— Направили ли сте копие на това? — направо попита той, обръщайки се към Дейвид.

Отговори шефът му, Ранди Билис.

— А, не. Това е единственият плейър в света, който може да пусне диска. Както поискахте, устройството е само едно.

Италианецът заговори отново, обяснявайки чутото на партньора си. Вторият мъж, среброкос и по-едър от първия, но без неговата гъста черна брада, кимна бавно. После каза нещо. Първият преведе:

— Приятелят ми очакваше да види нещо различно. Нещо с повече картина. Само това ли открихте?

Ранди, четиридесет и две годишен тексасец, който се гордееше, че свършва онова, с което се е захванал, стана от масата, на която бе седял досега, и се изправи пред клиентите си.

— Това, господа, е първото пускане на диска, точно според инструкциите ви. Трябва да ви кажа, че е трудно да се работи по кодек, когато не можеш да гледаш картината, която се опитваш да декодираш. Копирахме информацията и следяхме сигнала с вектори, хистограми, поредици и какво ли още не, докато не се уверихме, че става дума за някакъв образ. Разбира се, без да можем да…

— Образите не са ваша работа. — Думите бяха казани от втория мъж.

Ранди и Дейвид го погледнаха изненадано. Досега изобщо не беше обелвал и думичка на английски. Нещо повече, английският му беше перфектен, при това с френски, а не с италиански акцент.

— На диска няма нищо друго. Сигурни ли сте?

— Останалата част е празна. Доста странно, между другото. Никога досега не съм виждал подобна компресия. Дискът е способен да побере около двайсет часа видео на всяка от петдесетте плочи, което е ужасно голямо количество информация — обади се Дейвид.

— Разбирам. Значи цялото останало пространство е свободно? — Въпросът беше зададен точно на него.

— Ами, да. Няма други данни.

— В такъв случай — заяви едрият италианец, докато се изправяше, — мисля, че работата ни тук приключи. Благодаря за професионализма ви. Ще вземем устройството и ще ви платим останалата сума днес, както се разбрахме.

— Това ли е всичко? — попита Дейвид, обръщайки се колкото към Ранди, толкова и към клиентите. — Няма ли друго? Искам да кажа, можем да направим невероятни неща с този кодек. Да създадем камера, която записва с него, и да продадем патента, например на „Сони“ или „Панасоник“.

— Това не е нужно — прекъсна го италианецът. — Сигурен съм, че ще спазите споразумението за конфиденциалност. Никак не ни се иска да си имаме юридически проблеми.

— Разбира се — побърза да се съгласи Ранди.

Дейвид погледна шефа си и внезапно осъзна, че са го държали на тъмно. Ранди все се беше шегувал как бързо ще забогатеят покрай тази поръчка. Дейвид беше добре платен, поне според неговите стандарти, но внезапно се запита дали всъщност не са го използвали срещу жълти стотинки.

Последваха ръкостискания и устройството, гордостта и радостта на Дейвид, беше предадено на европейците като подарък за сбогом. Когато вратата се затвори и загадъчните клиенти се бяха отдалечили достатъчно, Дейвид избухна.

— Какво става, по дяволите? Да не казваме на никого? Ранди, тази компресия няма равна на себе си. Направо е гениална! Откривателят й заслужава Нобелова награда, а сега те ще ни изпреварят с патента и ще останем с пръст в уста. Каза, че това било билетът ни за рая!

Ранди го погледна в очите. Отдавна знаеше, че ще се стигне до този ден, но се нуждаеше от Дейвид да завърши проекта и единственият начин да го направи бе да му обещае, че ще получи дивиденти от неизбежното патентоване и продажбата на новата система за компресия. Дейвид беше един от малкото хора на планетата, способни да разбият кодека само по малкото данни на диска.

— Дейвид — каза Ранди, гледайки така, сякаш се канеше да даде обяснението, което техническият гений заслужаваше. — Уволнен си.

С тези думи той се обърна и излезе, а на негово място влязоха двама яки охранители, които хванаха здраво Дейвид и го помъкнаха към изхода на сградата. Докато шумните протести на вече бившия му служител отекваха по празните коридори, Ранди излезе навън и примигна на яркото слънце. На лицето му се появи доволна усмивка. Беше уреден за цял живот. Няколко милиона долара вече бяха депозирани в банковата му сметка, а сега, с успешното разбиване на кодека, към тях щяха да се прибавят още петнайсет. Ранди знаеше, че Дейвид е блестящ в едни области, но пълен наивник в други, и изпитваше огромно облекчение, че петте години проучвания и работа най-сетне дадоха плодове. Пет години, откакто французинът и италианецът се бяха обърнали към него. Рискът беше огромен, но той го беше поел и никой не разбра. Клиентите бяха наблегнали изрично върху пазенето на тайна. Самият Ранди не знаеше за какво става дума, нито пък му пукаше — сумата, изписана на първия банков чек, разсея всичките му първоначални опасения. След нея просто не го беше грижа.

Седящият на бара Дейвид даде знак за още едно мартини. Барманът изпълни поръчката, макар да знаеше, че не трябва. Рошавият пълен мъж, който прекара тук целия следобед, беше споделил, че е изгубил работата си, затова барманът му отпусна малко каишката.

През алкохолната мъгла Дейвид успя да различи нещо познато на телевизора зад бара. Картината ту се размазваше, ту се появяваше на фокус.

— Не шъм ше напивал от години — продължи той четиричасовата си изповед. — През пошледните две години от работа направо вкъщи и обратно, но не и днеш, шър, не и днеш. Никакво вкъщи. Начи… — изфъфли той, поглеждайки с едно око към екрана. — Онова ей там е домът ми. — И махна вяло към телевизора.

— Онова ли е домът ви? — попита барманът, докато бършеше с кърпа поредната чаша. — Човече, тази къща е била ударена.

Той се пресегна и усили звука, след което се вгледа в подпийналия си клиент.

— … не е имало никого. Полицията призовава всеки, който разполага с някаква информация, да съобщи за местонахождението на единствения обитател на къщата, мъж на име Дейвид Блек.

На екрана се появи снимка на Дейвид от миналото лято.

— Хей — изсумтя той и посочи. — Т’ва аж ли шъм?

И с тези думи се свлече от високия стол и падна на земята. Дейвид Блек потъна в пиянски сън, без да чува телевизора, който продължи нататък:

— … също убит тази вечер. Една от четирите други жертви, работили с господин Блек в „Нюком Текнолъджис“, е шефът му. Четиридесет и две годишният Ранди Билис остави съпруга и две деца.