Скот Бейкър
Правилото на знанието (48)

46.

— Готово! — обяви Дейвид Блек и хвърли химикалката на масичката.

Шон го погледна.

— Не знам за какво говориш, но се радвам за теб.

— И майка ми казваше същото навремето.

— А купуваше ли ти билети за първа класа?

Дейвид се усмихна.

— Няма да ми откраднеш това.

— Какво да ти крада?

— Момента на слава.

— Не бих си и помислил. Искаш ли да пийнеш нещо? Имам много да ти разказвам.

— Нищо против да пийна, разбира се, но ми спести разказа. Остава ни още един час път и съм готов да те настигна. По-добре поспи малко.

Макар никак да не му се искаше да си признава, Шон беше изтощен и въпреки че ужасно му се искаше да продължи да чете, той знаеше, че трябва да даде на тялото си почивка, ако искаха да стигнат до Афганистан. Натисна копчето за повикване и даде дневника на Дейвид. Но когато стюардесата дойде да вземе поръчката му, Шон Стрикленд вече бе кацнал меко на дивана насред полето. Слънцето грееше, чуруликаха птички и когато той вдигна дистанционното да смени канала на малкия дървен телевизор на около три метра пред него, Лорън положи глава в скута му и сви колене до гърдите си.

— Не проумявам как можеш да гледаш телевизия настрани — отбеляза Шон.

— Мозъкът ми обръща картината — доволно отвърна тя. — Пък и само едното ми око е отворено, така че мозъкът има половин работа.

Шон изръмжа недоволно, когато поредната крава мина пред екрана. Течеше някакъв филм за гладиатори, но главният герой носеше ръчен часовник. Нима не знаеше, че ръчните часовници са от бъдещето? Подобни грешки адски дразнеха Шон. Искаше му се режисьорите да правят проучвания, преди да заснемат подобни неща.

Леко погали косата на Лорън. Беше толкова мека. Рижава и като най-гладка коприна. Цялото му същество се отпускаше, когато я докосваше. Един заек скочи на дивана до него.

— Какво дават? — попита той.

— Някаква смахната история с мъже в кожени поли — отвърна Шон.

— Виж, мила, роботи! — възкликна по-късно той, когато видя редица сребристи хора да маршируват малко зад телевизора.

— Всичко е наред, те са от бъдещето и не им е позволено да правят лоши неща. Променят ли нещо, може никога да не бъдат създадени — успокои го Лорън.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Разбира се, че е сигурна — каза заекът. — Не можеш да убиеш собствения си дядо и да очакваш да се родиш, за да се върнеш да го убиеш. Просто не може да се получи. — С тези думи заекът размърда задника си и скочи напред, оставяйки меки кръгли барабонки на дивана. — Както и да е, май е по-добре да вървя. Много фибри има в тази нова диета, на която ме поставиха в Централата.

— Чакай! Къде беше това? — извика Шон след бялото създание, което се отдалечаваше с подскоци.

Не получи отговор.

— Виж в програмата на телевизиите — предложи Лорън. — Мисля, че е на трети канал.

Шон натисна дистанционното в ръката си. Странно, но досега не беше го забелязал.

Екранът се изпълни с бял шум за част от секундата, след което показа съвсем различна картина — пещера, пълна с масивни метални съоръжения и светлини навсякъде. Имаше метални пътеки и хора в сиви униформи по периметъра. В средата на целия комплекс се издигаше платформа, голям метален диск върху пиедестал от камък, заобиколен от сребристи арки. Навсякъде по арките блестяха светлини, а над платформата се виеха безброй кабели.

— Еха, изглежда страхотно! — възхити Шон, но Лорън беше заспала.

Технологиите я отегчаваха, а беше толкова хубаво да лежи на слънце насред спокойната поляна. Още една крава мина пред екрана и Шон замаха с ръка да я прогони, но животното тръгна право към него. Държеше нещо в устата си и изглеждаше толкова възбудено, колкото можеше да изглежда едно говедо.

— По дяволите, човече, видя ли това? — изломоти тя и го лъхна на бърбън.

Шон се помъчи да погледне зад кравата, но тя не се махаше.

— Не, сериозно! Чете ли това, човече? — говореше Дейвид, сочейки възбудено някаква страница от дневника.

Шон отвори едно око и го погледна странично. Книгата лежеше на масичката и светещата над нея лампичка беше най-яркото нещо в първокласния салон. Посегна да събуди Лорън, която сигурно също би искала да разбере какво са открили. Тя обаче не се събуждаше. Не помръдваше. Нямаше я. Изведнъж всичко го връхлетя с нова сила. Тя беше мъртва. Моментът се кондензира и оказа незабавно и драматично въздействие. Той повърна.

— Ох, мааамка му! — възкликна Дейвид, като бършеше ръката си. Бутонът за повикване светна и стюардесата веднага се появи. Тя впери поглед в повърнатото в краката на Шон.

— Ох, толкова съжалявам! Нека ви помогна — предложи високата брюнетка със силен немски акцент. — Започнахме да се спускаме, така че и без това ще трябва да се изправите — каза тя, след като приключи с бърсането на пода и облегалката пред него.

После стюардесата се върна на мястото си в предната част на салона и закопча предпазния си колан.

— Пиян ли си? — попита Шон, когато подуши приятеля си.

— Моооже и да съм се възползвал от политиката на свободна консумация. — Дейвид вирна брадичка. — Щом прочетеш онова, което аз прочетох току-що, може също да ти се прииска питие. Приключих.

— Какво? — запротестира Шон. — Изпреварил ли си ме? Нали се разбрахме…

— Дрън-дрън… — Дейвид вдигна ръка. — Можеш да го прочетеш на летището. Мисля, че трябва да полегна.

Кипнал от гняв, Шон грабна дневника и го напъха под ризата си.