Скот Бейкър
Правилото на знанието (3)

1.

Северна Каролина, САЩ, 2014 г.

Шон Стрикленд прегазваше ограниченията за скорост и летеше два пъти по-бързо от допустимото, понесъл се към изхода от града. Умът му бе другаде, препускаше през оформящите се възможности. Шон присви очи, за да ги предпази от потта, избила не от усилия, а от трепетното очакване на онова, което му предстоеше. Това беше. Най-сетне.

Мислите му се върнаха с около час назад, към момента преди телефонът му да иззвъни, докато отиваше към столовата за преподаватели в гимназията в Мейсънвил. Класът, на който преподаваше физика, се изнесе от кабинета като стадо говеда при звука на любимия звънец. Звънецът бе горе-долу единственото нещо, което бе точно в това монотонно, заспало градче.

„Спокойно могат да зарежат Гринуич и да използват гимназиалния звънец, за да отчитат времето по целия свят“ — помисли си Шон, докато събираше нещата си от масата.

„Като едното нищо“ — съгласи се мозъкът му. Често му говореше, било за да му помага в работата или да го упреква за някакъв гаф или глупост. На Шон невинаги му харесваше онова, което чуваше, но обикновено забележките му бяха на място.

Само на трийсет и три, Шон Стрикленд беше самото въплъщение на човешката въздишка. Помъкнал куп листа, той бръкна в джоба си и пръстите му докоснаха ключовете и новия ключодържател, който беше получил като подарък за последния си рожден ден — запалка във формата на пистолет. Шон не пушеше, но запалката се оказа удобна за паленето на горелките в часовете по химия. Помисли си дали да не пробва пистолета и върху небрежно попълнените тестове, които носеше — това щеше да му спести сума време довечера за проверяването им, но в крайна сметка размисли. На листовете им се размина на косъм.

Въпреки че имаше заложбите да разшири границите на науката, Шон отдавна бе направил избора да остане в родния си град. Макар често да се чувстваше недооценен, той се опитваше да не мисли къде ли би могъл да бъде, ако се беше махнал като брат си. Всъщност гимназиалният учител нямаше нищо против положението си, защото в края на работния ден се прибираше у дома при най-прекрасната и изумителна жена, за която би могъл да мечтае. Не, нещата определено не бяха толкова зле. Шон си мислеше за нея всяка минута през бавно точещите се часове и неизбежно на устните му заиграваше усмивка. Лорън.

Качваше се по стълбите и си мислеше за нея, когато мобилният му иззвъня. Говорим за…

— Хей! — възкликна той и моментално се усмихна. — Какво става? Искаш да ми напомниш за ябълките ли? Не съм…

— Шон, чуй ме — прекъсна го тя. — Нали ми каза, че ако по пощата дойде нещо, което изглежда важно, да го отворя?

— Ъъъ, да…

— Дори да е адресирано до теб? — Гласът й беше необичайно развълнуван.

— Лорън, какво има? — Шон си представи златната й коса, обрамчваща лице с възхитителна усмивка. Нещо ставаше.

— Ами, дойде писмо. От Англия е. От Кеймбридж.

Шон спря насред стълбите.

— Какво каза?

— Дори да е адресирано до теб.

— Стига си ме изтезавала!

— Искат да идеш в Англия!

— Какво? — извика Шон, без да забелязва сепнатите погледи на учениците наоколо.

— Сериозно! Пишат нещо за статия, която си им пратил, и искат да изнесеш доклад. На някаква конференция.

Шон пребледня. Още държеше телефона, но не чувстваше ръката си. Много добре знаеше за какво говори Лорън.

Отдавна беше открил, че опитите да опише красотата и елегантността на сложните физични теории бяха сериозно предизвикателство и винаги имаше опасност от погрешно интерпретиране. Бе наясно, че трябва да покаже теорията, за да бъде схваната. Подобно на картина — думите не можеха да постигнат онова, на което бе способен дори беглият поглед. Покажи картината и неизразимото веднага става ясно. Шон копнееше за възможност да провери теориите си, да покаже света вместо да се мъчи да обяснява сложната математика на един толкова неадекватен език като английския.

Утешаваше се с факта, че повечето велики идеи във физиката са се появили много преди да възникнат средства те да бъдат проверени. Айнщайн наричал това „мислен експеримент“ и страшно обичал да води нишката на мисълта до логичното заключение, за да докаже идеите си. Разбира се, уловката била в това, че докато не направиш реален опит, няма как да разбереш дали нещо наистина е така, или не. Така среднощните занимания на Шон станаха мислени експерименти — страници и страници сложни теории, обяснени до най-малкия детайл.

И ако дните му минаваха в борба с тийнейджърската летаргия, работата му през нощта представляваше еуфорично бягство от реалността. Когато Лорън заспиваше, което най-често ставаше около девет и половина, Шон се оттегляше в кабинета си, пускаше си диск на „Бийтълс“ или „Пинк Флойд“ и започваше да пише. Пишеше, проучваше, проверяваше, изчисляваше и тренираше мозъка си по същия начин, по който атлетът тренира мускулите си. Това бе място, където умът му можеше да се движи без ограничения, където можеше да говори на език, който малцина други разбираха.

През дългите вечери откровенията изпълваха прашната му стая със светлина. Но те бяха само негови. Концептуалната му способност би била изумителна, ако наоколо имаше някого, разбиращ достатъчно, за да се изумява. Но нямаше. Това бяха двете лоши страни на работата му — тя го разстройваше и го правеше раздразнителен.

Беше раздразнен, че няма с кого да споделя идеите си. Ядосваше се, когато чуваше учениците да си говорят за шантавите глупости, които са чули в неделя в църквата. Идеше му да закрещи с цяло гърло от нелепите суеверия. Ако разбираха поне мъничко науката на реалния свят, учениците му нямаше да си прахосват времето по такъв начин.

Другите учители винаги го намираха за малко тъжен и все му задаваха загрижени въпроси от рода на „Всичко наред ли е, Шон?“ или „Изглеждаш малко уморен, Шон, добре ли спиш?“. Той винаги се усмихваше и кимаше учтиво.

Понякога късно през нощта Лорън надникваше в кабинета му и присвиваше очи към ситно изписаните листове на бюрото. Знаеше, че той няма да изостави някоя теория обяснена наполовина, затова само му казваше колко е часът, разрошваше косата му и тръгваше обратно към леглото със загрижена и сънена физиономия.

Шон си даваше сметка, че повечето му идеи са твърде чудати, за да се вземат на сериозно, и много непрактични, за да бъдат подложени на проверка, поне в рамките на неговия живот. Въпреки това пращаше статиите си. Пращаше ги навсякъде, където си мислеше, че може да се намери ум, способен да ги разбере — в университети, изследователски институти и частни компании. Не получаваше отговор. Нито веднъж. До този момент.

— Обаче има едно условие — каза Лорън, която още беше на телефона. — Искат да се явиш утре.

— Какво? — Шон рязко се върна в действителността.

— Така пише. Момент, ще ти го прочета:

Уважаеми господин Стрикленд,

Официално Ви каня да изнесете лекция на годишната ни конференция на световните разработчици, която ще се проведе на 14 юни в Кеймбридж. На нея ще бъдат представени най-новите постижения и теории в науката и след като получихме статията ви „Дупки в пространството“, смятаме, че сте отличен кандидат за основната презентация на форума.

Ако приемете предложението ни, моля да се свържете с офиса ни през работно време.

Разходите ще бъдат поети от университета, а самолетните билети са резервирани и очакват Вашето потвърждение.

Очакваме с нетърпение да получим Вашето потвърждение и да Ви видим лично на 14 юни.

Искрено Ваш,

Професор д-р М. С. Ландъс

— … следват телефонни номера и адрес — завърши Лорън.

Мълчание.

— Шон? Шон, на линия ли си?

Зави му се свят и макар че се мъчеше да заповяда на устните си да се размърдат, те не реагираха.

— Шон? Това е добре, нали? Кеймбридж е едно от местата, на които изпрати труда си, нали?

— О, да. Определено е добре — най-сетне успя да отговори Шон. — След двайсет минути съм у дома. Трябва да…

Но той вече не мислеше за телефона — беше затворил. Обърна се бавно и погледна надолу към канцеларията. Професорът, който бе пратил писмото, беше човек, на чиито трудове Шон се възхищаваше. Отдавна следеше подкастовете^[1] му, но статията, която се споменаваше в писмото, беше пратена в Кеймбридж преди повече от седем години. В момента Шон не беше в състояние да осъзнае колко странно е това.

Трябваше да… какво? Да, трябваше да намери някого да му поеме часовете, а и нещо за ябълки… дали Лорън още искаше да прави ябълков пай? Щеше ли да му се разсърди, ако не донесе ябълки? Шокът от обаждането съвсем го беше извадил от равновесие.

— Гладис, май ще трябва да ми намериш заместник за няколко дни — каза той, докато минаваше покрай канцеларията на път към колата си.

Дребната жена с трифокални очила вдигна очи от екрана, в който се взираше.

— Добре ли спиш, Шон? Изглеждаш ми уморен. Не се ли чувстваш добре?

— Ъъъ, да. Изобщо не съм добре.