Скот Бейкър
Правилото на знанието (27)

25.

Шон Стрикленд зачака.

— Трябва веднага да дойдете в Мадрид. Веднага — направо започна гласът. Нямаше „Благодаря, че се обаждате пак“ или „Добре дошли в спасителен отряд «Загадъчни гласове», с какво можем да ви помогнем?“. Човекът бе знаел, че Шон ще се обади отново, и бе чакал.

— Защо в Мадрид?

— Доктор Стрикленд, нямам време да обяснявам, а и в момента не е безопасно да го правя. Идете в Мадрид, вземете трамвай до Плаза дел Сол и се качете по стълбите. Ще видите човек без ръце, държащ чаша в зъбите си. Попитайте го къде е пилето. Разбрахте ли? — Гласът беше сериозен.

— Чакайте! Какво можете да ми кажете за Греъм Фонтейн? — бързо изтърси Шон и моментално съжали. От другата страна последва мълчание, сякаш беше хвърлил нескопосано топка.

— Трябва да стигнете до Испания още днес, разбирате ли? После ще ви обясня всичко.

Шон завъртя очи, давайки си сметка колко безумно е всичко това. Човек без ръце? Къде е пилето? Този тип се майтапеше.

— Вижте, трябва ми нещо повече от това, не мога…

Линията вече беше замлъкнала. Шон набра отново. Къси сигнали, последвани от глас на испански:

— Lo siento, el numero de telefono no esta conectado…

„Съжаляваме, няма връзка с този номер.“

Е, добре тогава. Мадрид.

Шон дори не беше сигурен къде се намира — някъде край Ричмънд може би — но знаеше, че до най-близкото международно летище има доста път. Не разполагаше с достатъчно пари за още едно дълго возене с такси, затова реши да вземе влак.

Половин час по-късно стоеше на перона. Стар механичен часовник висеше под железния покрив на гарата — беше шест без пет вечерта. До часовника имаше занемарена стара табела „Салем“. Салем бе градче с около двайсет и пет хиляди жители и точно сега Шон искаше да се погрижи да не е един от тях. Беше разбрал, че всеки ден в шест минава единственият влак, пътуващ на североизток към Вашингтон. Линията минаваше през Ричмънд, което означаваше, че може да хване самолет до Мадрид. Но защо Испания? И кой беше този тип?

Междувременно беше намерил друг уличен телефон и бе оставил съобщение на брат си, в което му казваше къде отива и му обещаваше да се обади отново, когато стигне в Мадрид. Шон се бе надявал да говори с Тим, но не се изненада, когато беше прехвърлен на гласова поща — Тим никога не вдигаше. Отначало това вбесяваше Шон, когато престанаха да си говорят. Имаше чувството, че е изгубил скъп приятел.

— Станал е много важен — казваше той на Лорън, след като затваряше след поредното включване на гласовата поща. — Станал е прекалено голям и важен за мен.

Скърцане и съскане прекъсна нишката на мисълта му. Огромната метална змия на експреса сякаш се появи от нищото. Влакът бе дълъг, с шест пътнически вагона и локомотив отпред. Всеки вагон имаше две антени, завършващи с напречник, който се опираше в невидимите захранващи кабели отгоре.

Вратите се отвориха и никой не слезе… нито един човек. Шон се качи и си намери място в предната част на вагона. Минута по-късно локомотивът изсвири и вратите се затвориха със съскане. Змията оживя и затрака ритмично, набирайки скорост. Шон погледна ръцете си. Не помнеше кога е измъкнал дневника от вътрешния си джоб. Отвори го на страницата, до която бе стигнал. Пътят бе няколко часа, така че започна да чете.