Скот Бейкър
Правилото на знанието (75)

73.

Зловеща синя светлина окъпа двете фигури пред тях. Джовани и Лорън зяпнаха изумени, когато скалата се раздели.

Малкият хеликоптер остана неподвижен и Дейвид, все още преметнал ръка през раменете на Шон, пристъпи напред в светлината. След малко двамата изчезнаха от поглед. Накрая Джовани наруши мълчанието.

— Вратите са направени в Китай — произнесе той.

— Господи, Шон, какво е това? Пещерата се отвори.

— Да, щях да ти кажа, но не исках да развалям изненадата — усмихна се Шон. Напрежението му растеше. Мозъкът му се опитваше да му каже нещо, но на Шон в момента не му беше до това.

Тримата бавно пристъпиха напред и надникнаха през тежката врата в скалата. Лорън и Джовани бяха затаили дъх.

— Това е… — започна Лорън.

— … прекрасно! — довърши Джовани.

Скриха се при входа, окъпани в ангелската синя светлина, и загледаха невъзможното. В недрата на афганистанските планини, в края на дълъг, виещ се тунел, скрит в дълбока пещера, имаше… истински съвършен град, съчетание на технологиите и природата.

— Добре дошли в Централата — каза Шон и крайчецът на устните му се изви нагоре. Макар да се усмихваше, внезапно го изпълни страх. Беше се чувствал спокоен, защото знаеше, че Лорън ще стигне дотук, но много скоро бъдещето отново щеше да се окаже неизвестно. Стисна ръката й. Тя го погледна и видя как очите му отново се пълнят със сълзи.

— Хей! — закачливо прошепна тя. — Какви са тия мокри…

Не успя да довърши заради дългата страстна целувка на Шон, който я привлече към себе си. Когато той най-сетне се дръпна, Лорън беше замаяна.

— Еха! — изпъшка тя. — Значи е достатъчно момичето да умре, после да оживее, да инсценира смъртта на свещеник и осем часа да бъхти из планината? Защо не ми го каза по-рано?

Шон се усмихна и я целуна отново. След дълго мълчание най-сетне заговори.

— Не зная какво следва нататък. Не зная нищо след това… но, господи, ужасно ми липсваше.

— Нямах представа — прекъсна ги Джовани, загледан в света зад вратата. — Абсолютно никаква. Тоест знаех за много от компонентите, но това, това е… чудо! Вижте, ето там. — Той посочи. — Расте трева. И там. Колко много сгради!

— Не приближавай — предупреди го Шон и го дръпна назад. — След около пет минути ще се озова на онази платформа в центъра и адът ще се отприщи. Онези притихнали сгради и някои от проходите покрай пътеките са пълни с охрана.

Няколко минути наблюдаваха как Дейвид и Шон изследват Централата. Шон трепна, когато се видя как се изкачва на централната платформа. Вървеше по спираловидното стълбище, все по-високо и по-високо, докато двамата разговаряха за относителност и червееви дупки. Ужасно много му се искаше да изкрещи, да предупреди себе си, че това е един огромен, притихнал капан, готов да щракне.

Но не го направи. Не можеше да го направи. Не смееше да го направи.

Просто гледаше в мълчалива агония как другият му аз стига до края на стълбите и стъпва на онази зловеща кръгла платформа.

Какво се опитваше да му каже досадният мозък? Какво трябваше да направи? Погледът му бавно се насочи към наблюдателницата, която стърчеше от отсрещната стена, сякаш за да напомня на всички, че са следени.

— Добре дошли, доктор Блек — разнесе се гласът.

Лорън подскочи.

— Какво, по…?

Екранът, който Дейвид ръчкаше, примигна и оживя.

— Дейвид, какво направи? — попита предишният Шон със строг учителски тон. Наистина ли говореше по този начин?

— Нищо не съм правил — започна да се оправдава Дейвид, но в същото време се чу ниско бръмчене.

— Секвенцията е стартирана — отново се обади гласът.

— Дейвид! — извика предишният Шон, онзи от червеното време. — Какво става на онзи екран?

Лорън се притисна в съпруга си.

Шон гледаше мълчаливо и приемаше ставащото.

Джовани се взираше потресен.

Дейвид погледна екрана и видя на него да минават някакви числа и графики. После зазвучаха звуковите сигнали.

— Аз… ъъъ, такова, аз само го докоснах — заекна Дейвид, изпаднал в паника, когато осветлението в залата внезапно се промени от синьо на червено.

— По дяволите! Какво става? — възкликна Шон, когато арките над главата му тихо забръмчаха.

— Координати потвърдени. Второ потвърждение оторизирано — каза женският глас.

Шон погледна към наблюдателницата и този път забеляза движение. Второ потвърждение оторизирано. Това не беше случайност. „Кучи син такъв!“ — изкрещя наум Шон към фигурата горе, която беше натиснала копче, за да потвърди процедурата. Льоклер ли беше това?

Тогава се чу звук на хидравлика и Шон бутна Лорън назад, когато вратите на най-долното ниво се отвориха. От скрити ниши в стените на четирите нива се появиха хора в синьо-сиви униформи, заеха позиции по пътеките и вдигнаха оръжия към централната платформа.

— Дейвид! — чу се Шон да вика от платформата.

— Защо са насочили оръжия към теб? — изсъска Лорън. После се вгледа по-внимателно. — И защо се движиш толкова бавно?

Шон проследи посоката, в която сочеха оръжията на охранителите, намиращи се само на пет-шест метра от него. Всички се целеха в платформата, където другият Шон се опитваше да избяга, но в доста бавно темпо. Друга група охранители бяха наобиколили Дейвид, но никой от тях не бе вдигнал оръжие.

— Мамка му, Шон, слизай оттам! Какво правиш? — изкрещя Дейвид.

Включи се сирена и воят й изпълни цялата Централа.

— Шон! — извика отново Дейвид, но викът му бе заглушен от шума в подземната зала.

— Трийсет секунди до прехвърлянето — обяви същият спокоен глас.

Лорън гледаше с ужас и безсилие как съпругът й се движи, сякаш се намира на Луната. Движенията му се забавяха с всяка следваща крачка.

— Сканиране на компресията завършено — каза гласът и веднага след това започна да брои. — Двайсет… деветнайсет… осемнайсет… седемнайсет… шестнайсет…

Шон на платформата протегна ръка, но сякаш се намираше под вода и не можеше да се движи достатъчно бързо в плътната среда. Дейвид изкрещя и размаха безпомощно ръце.

— Дванайсет… единайсет… десет…

— Това не ми харесва! — извика Лорън в ухото на Шон и се вкопчи в него, сякаш можеше да изчезне всеки момент.

Шон също изпитваше безпокойство. Той погледна нагоре към наблюдателницата и си представи усмивката — злата, жестока, самодоволна усмивка на човека, чиито очертания едва различаваше. „Копеле!“

Шон знаеше, че Льоклер се забавлява, като гледа как човекът на платформата се бори с тежестта на собствените си движения и се опитва отчаяно да избяга.

— Девет… осем… седем… шест…

Шон и Лорън гледаха като омагьосани. По обиколката на платформата се беше появило странно изкривяване, арките над нея сякаш излъчваха някаква топлинна вълна, която караше въздуха да трепти. Човекът на платформата се опитваше да се движи. Той погледна нагоре и за миг погледът му спря върху Лорън и Шон, хванали се за ръце при входа.

По време на секундата, през която погледите им се срещнаха, Шон забеляза няколко неща — Шон на платформата не докосваше пода; потта, капеща от лицето му, се спускаше като сапунени мехурчета; и най-поразителното бе, че очите му бяха изпълнени с отчаян, неразбиращ страх. Това събуди спомена му с такава сила, че му призля. Господи, беше толкова уплашен и объркан. И всичко това заради онзи кучи син горе, който искаше да се добере до дневника — и за какво? За да дешифрира картата и да намери диска. Да заличи исляма. Да избие милиони.

В гърдите му се надигна гняв.

— Пет… четири… три… две…

Не. Не! Нямаше да го получат. Не!

— Пази я! — изстреля Шон, напъха пистолета в ръцете на Джовани и се хвърли напред, незабелязан от охраната.

— Шон! — извика Лорън, когато съпругът й скочи на металната пътека.

— Най-долно ниво! — каза той и платформата моментално започна да се спуска надолу, макар че думите му не можеха да се чуят в хаоса на залата.

— Едно… нула… Начало на компресията.

Охранителите почти не забелязаха, че част от пътеката се спуска.

Погледите на всички бяха приковани в платформата. Тя сияеше със силна синя светлина, която се мъчеше да заглуши червената светлина, изпълваща сега пещерната зала.

Шон на платформата беше спрял да се движи. И не само да се движи — беше спрял във всеки смисъл на думата. Започна да се измества към червения спектър и очертанията му станаха смътни, бе замръзнал в беззвучен писък.

Всяка частица, изграждаща Шон Стрикленд, се отдели от останалите. Той се превърна в облак от самия себе си, който се завихри. В центъра на същността му се образуваше черна дупка с размерите на атом, задържана от цялата енергия и дизайна на машината около нея.

Частиците се въртяха индивидуално и една спрямо друга и когато всяка частица се описваше от друга, настъпваше компресия и тя изчезваше. Накрая последната останала частица, описваща Шон Томас Стрикленд, премина събитийния хоризонт на микроскопичната черна дупка, попадна отвъд червеното отместване и изчезна през червеевата дупка в геометричния център на платформата.

Докато червените светлини се сменяха със сини и сирената заглъхваше, Шон се втурна с крясък към централната платформа.

Първият от охранителите се опита да му препречи пътя, получи юмрук в челюстта и отлетя назад върху втория. Третият като че ли понечи да вдигне оръжието си, но Шон под въздействието на яростта, страха и адреналина грабна цевта, завъртя се и изтръгна автомата от ръцете му, след което продължи напред.

Четвъртият охранител вдигна ръка, но бе фраснат от приклада на оръжието, когато Шон завърши завъртането си. Ударът просна човека на земята и Шон продължи напред. Вече се намираше само на трийсетина метра от Дейвид, а платформата беше на три метра по-назад. Петият охранител падна, след като получи ритник в корема, а шестият отлетя назад, когато Шон заби рамо в гърдите му.

Поразен от начина, по който приятелят му се превърна в нищо, Дейвид не забеляза как кръгът от хора около него беше разкъсан от разбеснелия се Шон. Едва когато Шон го блъсна в рамото и профуча покрай него, Дейвид осъзна появата на крещящия луд.

Шон вземаше по три стъпала наведнъж, като се набираше на парапета, за да се изкачва по-бързо. Изобщо не спря, когато чу Дейвид да вика под него.

— Шон? Шон, това…

— Не сега, де…

— Шон! Недей, това е капан!

Знаеше, че е капан, но сега знаеше и друго — нищо нямаше значение освен да се добере до дневника и да не позволи да попадне в ръцете на хората, които бяха убили Лорън, които бяха убили Джовани и щяха…

„Никой от тях двамата не е мъртъв“ — любезно се намеси мозъкът му. Шон не му обърна внимание и отново се разкрещя. С последен напън успя да преодолее последното стъпало.

Там, в центъра на голямата кръгла платформа, лежаха дрехите, които бе носил тогава — джинсите, ризата и обувките му. Шон се плъзна на колене към тях. Под ризата му беше дневникът. Дневникът на Фонтейн. Дневникът на Греъм. Неговият дневник.

— Нямаше нужда да пребивате толкова лошо хората ми, да знаете — каза глас, който изпълни цялата зала и сякаш идваше от всички страни едновременно.

Шон вдигна очи. Познаваше този глас. Изправи се бавно, опита се да се успокои и се огледа.

Синята светлина къпеше скалите, сградите, тръбите и екраните. Но за разлика от миналия път, когато бе гледал същата сцена, сега тя далеч не беше пуста. Шон погледна към пътеките по края на залата. На всеки пет-шест метра по тях имаше униформени охранители, а долу на земята се бяха появили стотици души. Доста от тях бяха униформени, но повечето бяха облечени в обикновени дрехи — панталони, джинси, ризи.

Всички носеха светлосива горна дреха, напомняща лабораторната престилка на традиционен учен. Мъже и жени, но не и деца. Всъщност нито един от тях не беше на възраст под трийсет. Едва тогава, когато видя неколцината охранители, които още се търкаляха по земята и се държаха за ударените места, Шон осъзна, че те не бяха му оказали особена съпротива.

Гласът заговори отново.

— Благодаря, че дойдохте да ни видите, господин Стрикленд. И благодаря за книгата. Отдавна я очаквахме.

— Знам кой сте! — обвинително извика Шон към затъмнените стъкла високо горе. Вече нямаше никакви съмнения чий е гласът. Беше го слушал в кабинета си през дългите нощи, докато работеше върху своите теории. Гласът на човек, който мислеше по начина, по който мислеше и Шон. Човек, на когото Шон се възхищаваше и подражаваше, когато репетираше изявите си пред Лорън.

Погледът му се стрелна към входа. Лорън и Джовани не се виждаха никакви. Добре. Липсата на новини е добра новина.

— Нима? Е, колко приятно. Аз също ви познавам — отвърна гласът, сякаш говореше самата душа на Централата.

— Няма да получиш дневника, Ландъс!

— Професор Ландъс! — поправи го гласът с английски акцент.

Дейвид погледна към учените и охранителите. Всички стояха като хипнотизирани, сякаш гледаха най-великото шоу на света.

— Знам кой сте — повтори Шон, този път по-тихо. — Вие… изпратихте ми покана — почти измънка той, когато мозъкът му изрови спомена за писмото, което бе получил от Кеймбридж.

Изведнъж нещата започнаха да се изясняват, подобно на размазана картина, идваща на фокус.

— Аз… знам кой сте — отново рече Шон. — Вие ми пратихте, вие… вие ми изпратихте писмото. И ме поканихте да ида в Кеймбридж.

— Теориите ви са впечатляващи, признавам — отвърна гласът.

— Вие ме накарахте да напусна дома си и замина за Англия. Вие… знам кой сте. — Шон вече бърбореше.

— Чуйте го поне веднъж, Стрикленд.

„Да, чуй ме.“

— Вие запазихте билетите. Вече бяха резервирани и платени. От Шарлот. Защо от Шарлот? Мейсънвил също си има летище… но от Шарлот… твърде късно за последния полет… трябваше да идем с кола.

— Шон, какво, по дяволите, става, човече? — извика Дейвид отдолу. Все още беше ранен и натъртен от похитителите и цялата суматоха започваше отново да го съсипва.

— Искали сте да пътуваме с кола. През онази нощ. Вие сте нагласили всичко! Защо никога не получих отговори на другите писма, които разпращах? На имейлите? Защо години наред не получавах отговор?

— Никой друг не е чел статиите ви. Не биваше, беше твърде опасно. Но аз ги прочетох, Шон. Прочетох ги и това, което виждате, е резултатът. Идеите ви, вашите собствени идеи направиха възможно всичко това.

— Но аз твърдях, че е невъзможно! — изкрещя Шон, забравяйки, че говори на огромна зала, а не води някакъв вътрешен диалог.

— Ключът, Шон, ключът! Видяхте го да работи, дори го почувствахте. Знаете, че работи. Спряхте проучванията си, защото не можехте да намерите ключа. Озовахте се в безизходица.

— Начин да се задържи отворена… — каза Шон, спомнил си безсилието, което беше изпитал. Да стигнеш до самия момент на триумфа и да осъзнаеш, че в цялата вселена няма достатъчно енергия, която да задържи червеевата дупка отворена. Макар че на теория червеевите дупки могат да се създадат, те не са в състояние да останат отворени достатъчно дълго, за да може нещо да премине през тях. Биха смазали всяко нещо, което се опита да го направи.

— Мислехте в погрешни мащаби, Шон. Мислехте в големи мащаби, когато би трябвало да го правите в малки.

„Чуй ме!“

— Кажете ми, какво става, когато две билярдни топки се сблъскат? — попита гласът, сякаш се обръщаше към ученици.

— Ъ? — обърка се Шон.

— Какво се случва? Защо топките отскачат една от друга?

— Защото… — Шон се замисли. — Защото електроните на всяка топка са заредени отрицателно и се отблъскват — извика той към наблюдателната платформа.

— Не е нужно да крещите, чувам ви. Господа.

Хората в Централата се раздвижиха. Всички, които не бяха охранители, влязоха обратно в сградите, от които се бяха появили, сякаш оставяха двамата насаме на това публично място.

— А какво всъщност се случва, когато седите в кресло?

Шон сведе поглед и се замисли за момент.

— Не го докосваме. Левитираме на височина един ангстрьом.

— Какво е ангстрьом, по дяволите? — промърмори Дейвид.

— Мярка за дължина, равна на една стомилионна от сантиметъра — отговори за негово изумление един от охранителите, без да откъсва поглед от централната платформа.

— О — промълви Дейвид и си затвори устата.

— Точно така. Зарядът на електрона. Самата тъкан на нашето съществуване, нещото, от което е изградено всичко. Видяхте със собствените си изчисления, че пътуването във времето е възможно на микроскопично ниво.

— Но червеевата дупка не може да остане отворена. Няма достатъчно енергия.

— Ключът, Шон. Сетихте се за него веднъж, знаете какво е. Частици от какво показват несъответствие в енергията? Защо се събудихте гол? Какво излиза от играта? Защо ние сме уникални във вселената?

Накрая мозъкът на Шон не издържа и пое контрол над устата му.

— Животът.

— Да.

— Животът!

— Непознаваемата величина, която прави едно нещо живо, а друго неживо. Това е енергия, Шон. На микроскопично ниво нищо не може да я смаже, дори и една черна дупка. Целостта на частицата остава непокътната, защото силата е равна от всички страни. Животът е енергия. Дъхът на Бог.

— Но как може да се прекара човек през микроскопична червеева дупка? — запелтечи Шон.

Дейвид, чието собствено подсъзнание също работеше усилено, даде отговора.

— С компресия! — изтърси той.

Шон погледна надолу към него и се намръщи — това не беше неговият разговор.

— Знаете какво трябва да се направи — каза гласът.

И в този момент Шон наистина разбра какво трябва да се направи, но не искаше да го прави.